Стив Байн
Дъщерята на меча (22)

22.

Застанала на тротоара пред жилищния блок, в който се намираше апартаментът на майка й, Марико се чувстваше така, сякаш се канеше да се качи на боксов ринг. Никой друг нямаше да забележи признаците за предстоящата кавга. Сградата беше толкова чиста, все едно строителят бе прерязал лентичката й едва сутринта. Такива бяха и останалите блокчета в квартала. Дори улиците и тротоарите бяха безупречни. Нямаше нищо заплашително и в кристалночистите стъкла и лъскавата стомана на въртящата се входна врата. Всичко, което виждаше Марико, беше чисто и стерилно като в операционна.

Тя знаеше, че тези сгради прикриват мрачни истини. През първата си година в полицията Марико бе поела нощните смени, от полунощ до осем сутринта, часовете, в които един полицай се сблъсква само с лоши хора, заети да вършат лоши неща. Беше чукала по стотици врати в подобни на тази сгради, привикана на мястото не от жертвата, а от съседите й, когато звуците от домашно насилие ставаха толкова силни, че не им оставаше друго, освен да се обадят в полицията. В Япония нещата трябваше да отидат твърде далеч, за да се предприеме такава стъпка.

Навремето, когато баща й беше повишен и заедно със семейството си се премести в Илинойс, живееха в голяма къща с обширен двор, а мъжът в съседната пребиваше от бой съпругата си на всеки две седмици. Всеки път, когато си получаваше заплатата, той се освинваше и се прибираше кисел вкъщи, и тогава всички съседи се преструваха, че не чуват затръшването на вратите и звуците от разбиваните в стените чаши за кафе. Нямаше да се обадят в полицията, докато не чуеха човешки гласове. На моменти ставаше толкова зле, че дори семейство Оширо бяха готови да се обадят, но им трябваше време да свикнат. Намесата в личния живот на останалите не бе в унисон с японския дух. Бързата реакция да съдиш някого, да се обадиш в полицията — това си беше нещо твърде американско, с което също се налагаше да свикват.

Американците имаха една поговорка: „Мълчанието е злато“. Марико се чудеше как така в японския език не съществува неин еквивалент. Едва когато семейството й се върна обратно в Токио, тя разбра защо. Япония нямаше нужда от подобна поговорка. Японците не крещяха по телефона. Не си подвикваха един на друг в препълнените вагони на метрото, нито се смееха толкова гръмогласно, че някой друг в стаята да ги чуе. Управителите на магазини не правеха обявления по високоговорители; лично търсеха работниците си и дори това правеха рядко, защото самите работници бяха толкова добре обучени, че нямаше нужда да им се казва да отворят втора каса или да се почисти алея номер пет. На американците щеше да им се стори странно да отделят толкова много време за обучаването на обикновен продавач в магазин, но затова пък с удоволствие се оплакваха на висок глас всеки път, когато опашките ставаха твърде дълги или касиерът не им връщаше точно ресто.

Японските купувачи не бяха такива. Японските домакини не бяха такива. Те предпочитаха да страдат мълчаливо, а съседите им предпочитаха да се преструват, че не чуват какво става. Затова Марико бе посещавала само стотина сгради като тази, макар че би трябвало да са поне хиляда. И всеки път, когато питаше садистичния задник какъв е проблемът, тя следваше протокола и говореше спокойно и дипломатично. Илинойските ченгета бяха различни; дори да беше посред нощ, те тропаха с юмруци по вратата и не се страхуваха да се сдърпат със съпруга, ако жена му откажеше да повдигне обвинения. Във всички други случаи Марико винаги бе предпочитала японското мълчание пред американската свадливост, но когато се налагаше да прави домашни посещения, й се искаше да заблъска с юмруци по вратата като добрите стари американски каубои.

Близо година бе минала от последния път, когато беше изпратена при случай с домашно насилие, защото десет месеца по-рано бе започнал изпитателният й срок в отдел „Наркотици“. Домашните посещения й бяха най-омразните, така че изобщо не й липсваха, но сега, завръщайки се на боксовия ринг, тя чувстваше вина. За много от съседите на майка й домът им беше точно това — място, където да се сбият. Не и за майка й, разбира се, която живееше сама и чийто мъж, докато бе жив, беше мил, добър съпруг, но Марико не можеше да не мисли за случващото се зад някои от другите врати.

Ала вината, която изпитваше, засега трябваше да бъде потисната, защото днес щеше да се изправи пред своите проблеми. Не знаеше какво да очаква от Саори. За последен път двете бяха разговаряли преди осем дни, когато Марико я остави в рехабилитационната клиника и макар да се надяваше сестра й да е постигнала някаква емоционална стабилност, дълбоко в себе си не бе сигурна дали ще вечеря с истинската двайсет и две годишна Саори или с капризната тийнейджърка, на каквато тя твърде често обичаше да се прави.

Така или иначе, Саори трябваше да бъде на събранието си в пет часа, затова Марико нарочно пристигна при майка си малко след пет, вместо да дойде още в четири, веднага след приключването на смяната й. Двете не бяха разговаряли очи в очи след последния арест на Саори и тя се надяваше, че след известно време насаме ще успее да я убеди да поддържат обединен фронт срещу сестра й. Майка й твърде често намираше извинения за пристрастеността на Саори, но може би този път Марико щеше да я убеди да й се опъне.

Ала дори това можеше да доведе до кавга, ако не бъдеше подхванато както трябва, а Марико знаеше много добре, че изобщо не я биваше в тези неща. Годините, в които се оформяше личността на детето, тя бе прекарала в Щатите, което я бе лишило от миротворческия манталитет, характерен за японските жени. Тя беше чужденец в собствената си страна. Затова мъже като лейтенант Ко не я харесваха — Марико не умееше да се примирява. И когато към това се прибавеше амбицията й за кариера, тя се превръщаше в нещо повече от чужденец; по стандартите на японската култура тя бе клинично луда. За такава със сигурност я смятаха хората като Ко, за такава я приемаше и собствената й майка. Как да обясни на жената, че при наркомани като Саори цялата дипломатичност, помиряване и отказ от конфронтация бяха равнозначни на разрешение?

Марико не искаше да се кара с майка си, особено точно в този ден. Но сега не беше и моментът да избягва срещата с нея, затова бутна въртящата се врата и влезе във фоайето, оставяйки отпечатъка на ръката си върху идеално излъсканата стомана.

Намери майка си точно на мястото, където очакваше да я открие — във фитнеса на петнайсетия етаж. Сградата не беше луксозна, но си имаше своите удобства, а фитнес залата с маси за пинг-понг бе една от причините майка й да се нанесе тук. Всеки път, когато Марико й идваше на гости, тя неизбежно я откриваше или в залата да разбива някой съсед на пинг-понг, или да пуши отвън на терасата заедно с някой, когото току-що беше разбила.

Днес я намери при масите. Майка й бе облечена така, сякаш разиграването се предаваше по телевизията: небесносини шорти за тенис, изпънати бели чорапки и подходяща фланелка с логото на „Килърспин“, избродирано върху джобчето над лявата гърда. Марико отвори вратата точно когато майка й връщаше сервис с невероятна бързина. Топчето отлетя вляво, рязко смени посоката след отскачането си в масата и противникът на майка й хвърли хилката на масата с разочарование, подсказващо мач пойнт.

Майка й направи пирует с усмивка на победител.

— Мико-чан — възкликна тя, поглеждайки през рамото си. — Вече си тук.

— Не бих го пропуснала за нищо на света.

Майка й се сбогува с победения си съперник и взе спортното си сакче.

— Мамо — каза Марико, — защо ти трябва да носиш цял сак? Една-две резервни топки бих приела, но защо са ти резервните хилки?

— Наричат се ракети, Мико, и всеки, който ги нарича хилки, има още много да учи за тениса на маса. Не съм сигурна дали аз съм те питала някога защо даваш толкова много пари за онези твои велошорти. Или защо имаш толкова много чифтове. Или защо просто не караш колело с банския си костюм.

— Защото… — Марико млъкна внезапно. Имаше си съвсем логично обяснение. Спортните клинове за триатлон пропускаха водата по-добре от велошортите, а ако някъде предлагаха бански костюм с подплънки, достатъчно добри за изминаването на трийсет или четирийсет километра с велосипед, то Марико все още не го бе открила. Но тя предпочете да преглътне коментарите и просто се засмя. — Добре, права си. Искаш ли първо да изпушиш една цигара или направо да слизаме долу?

— Не, можем направо да слизаме. — Снижавайки глас, майка й продължи: — Честно да ти кажа, Маеда-сан не е кой знае каква конкуренция. Едва успях да се изпотя.

Марико изчака двете да останат сами в асансьора, преди да повдигне темата.

— Как е Саори?

— О, живее при мен — отвърна майка й. — Стои далеч от неприятности. Боя се, че все още ти е малко сърдита, задето я арестува миналата седмица.

— Сега това ли говори? Не съм я арестувала, мамо. Измъкнах я от ареста. Пък й вината изобщо не е моя…

— Знам. — Майка й я потупа по ръката. — Саори обича да изкривява нещата, знам. Но не тя говори, скъпа, а пристрастеността й.

Марико положи всички усилия раздразнението да не прозвучи в гласа й.

— Само й намираш извинения. Отново.

— Грижа се за дъщеря си по най-добрия начин, който ми е познат. Нима постъпвам толкова зле, като се опитвам да ви попреча да се карате?

Не беше точно боксов ринг, помисли си Марико, но не бе и приятелска територия. Никога не успяваше да разбере защо майка им винаги вземаше страната на Саори.

— Не се карам с нея, мамо. Просто си върша работата.

— И кой казва, че трябва да работиш точно това? Какво му е лошото човек да иска да стане репортер? Тях никой не ги намушква с нож.

Тя имаше предвид убийството на Курихара. Контрольорка на платен паркинг в Йокохама, убита с голям нож според доклада на патоанатома. Студено досие. Оттогава бе минала повече от седмица, нямаше мотив, нито заподозрени. Марико и майка й бяха проявили интерес към случая, всяка по своите си причини. Майка й гледаше твърде много повторения на „Закон и ред“ и въображението й раждаше безумни теории за това, което може да се случи на дъщеря й; Марико не можеше да не обърне внимание на нападението над полицай. Би проявила интерес към случая и от чиста солидарност — никой не прецаква ченгетата — но освен това не можеше да пренебрегне и факта, че жертвата е била осакатена, преди да бъде убита, и освен това нямаше никакви следи от изнасилване, обир или някакъв друг мотив за убийството. Въобще не си падаше по случаи, които не можеше да разбере, а нещо й подсказваше, че тази жена не е била измъчвана и убита заради това, че е отказала да даде на някого квитанция за паркинг.

Но тази вечер мислите й се отклониха от мотива на убиеца. Подмятането за репортера бе секнало обичайния й мисловен поток. Тя почти беше забравила, че някога бе искала да се занимава с това. Беше влязла в колежа само няколко месеца след смъртта на баща си и бе записала като основен предмет журналистика, защото искаше да разнищи докрай какво му се бе случило. Рак на черния дроб на четирийсет и три години беше нещо необичайно, достатъчно странно, за да привлече вниманието към факта, че той не е просто шестият инженер в този завод, който умира от същата болест, а че е онзи, който е живял най-дълго.

В добрия стар американски стил точно един съдебен иск срещу завода на ТПК в Тютополис разкри цялата история. „Такемата Пластик“ бяха преместили там неколцина от токийските си инженери, сред които и бащата на Марико, и един от тях се бе поамериканчил достатъчно, за да заведе дело. Точно неговият случай разкри връзката между земетресението през 1989 година, микрофрактурите, изтичането на винилхлориден мономер и ангиосаркомата на черния дроб, която през следващите години се бе разпространила като чума сред служителите на ТПК.

Инженерът, който заведе делото, си плати. Американците имат поговорка за такива случаи: Скърцащото колело получава смазката. Такемата Пластик Корпорейшън предпочете японската й версия: Пиронът, който стърчи над останалите, получава удар с чук. Щом ТПК доказа, че течът се е получил не в завода в Тютополис, а в Токио, съдебният процес в Илинойс зацикли. Служителите, които си бяха замълчали, бяха възнаградени за тяхната лоялност. Продължиха да живеят в болка и умираха все така мъчително, но ТПК се погрижи за семействата им. Премълчеше ли недоволството си, на майката на Марико нямаше да й се наложи да работи никога повече.

Като начинаещ журналист Марико не успя да изрови нито една от тези истории. Всичко излезе наяве по време на процеса и тя успя да сглоби картината три месеца след дипломирането си, преди редакторът й да заяви, че просто не я бива в писането. Навремето това й бе нанесло силен удар, но Марико вече разбираше много добре, че силата й е в раздаването на справедливост, а не в изследователската работа. Имаше талант за проучване и разследване, но го използваше единствено когато трябваше да арестува някого. Дори най-добрият репортер не можеше да разкрие корпоративните скандали за една седмица, дори за една година. Но детективите от полицията прекарваха всеки ден в изравяне на скандали, измами и неправди и което бе най-хубавото, те наистина можеха да направят нещо по въпроса.

— Мамо — обади се Марико, — сега, като се замисля, не каза ли точно ти, че съм родена за детектив?

— Никога не съм го казвала.

— Напротив. Веднага след като се дипломирах в академията. Каза: „За какво са му на един репортер всичките тренировки, с които се занимаваш? Той не преследва никого“. После добави, че детективът всъщност е разследващ журналист със значка.

— Това ли съм казала?

— Да. Споменах, че съм се почувствала така, сякаш целият ми живот е водил до този момент, а ти отвърна, че това е съдбата ми.

— Не, не. Казах, че това е твоята орис. Или карма, може би.

— Да, права си — въздъхна Марико. Майка й спазваше ревностно и будистките, и християнските, и шинтоистките празници и се позоваваше едновременно на съдбата, орисията, божията воля и кармичните отражения. Марико не вярваше в нито едно от тези неща. Тя вярваше в доказателствата и в използването на всяка новопоявила се възможност. По това приличаше повече на баща си.

Вратата на асансьора се отвори пред осветения с топла мъждива светлина коридор и Марико веднага долови аромата на картофен огретен, който се носеше откъм вратата на майчиния й апартамент. Знаеше, че идва оттам, защото в този ден майка й винаги готвеше картофен огретен. Това бе любимото ястие на баща й, а днес се отбелязваха девет години, откакто той беше изгубил борбата с рака. Толкова й се искаше да бе останала с него, за да разбере със сигурност дали накрая беше страдал много, както се бе опасявала, или си бе отишъл в мир, както твърдеше майка й. Нямаше желанието да слуша захаросани истини, нямаше търпението да се преструва, че неопровержимият факт е нещо по-различно от онова, което е в действителност. В това отношение тя също приличаше повече на баща си, отколкото на майка си.

— Опитвам една нова добавка в картофите — каза майка й, докато отваряше вратата на апартамента. После плесна с ръце и се ухили: — Копър.

— Вкусно. — Марико не се сдържа и се усмихна. Майка й обявяваше новите рецепти със същата жар, с която другите жени на нейната възраст обявяваха появата на новите си внуци. — Звучи страхотно, мамо. Очаквам с нетърпение… О! Саори.

Сестра й стоеше облегната на печката, а кокалчетата на ръцете й бяха изпъкнали почти толкова силно, колкото и дръжката на фурната.

— Здрасти — подхвърли тя, без да вдига поглед от съобщението, което пишеше на телефона си.

— Мислех, че си на събрание — каза Марико.

Саори сви рамене, без да вдига глава.

— Реших вместо това да отида на другото, от три часа в Мегуро. Там има един много сладък тип.

— Ами добре. Радвам се, че си отишла. Как вървят нещата? Със събранията, имам предвид.

Саори винаги им викаше просто събрания, без да споменава името на организацията. В това нямаше нищо лошо. Не беше нужно да го обявява на всеослушание. На Марико просто й бе интересно, че Саори, както всъщност и всички останали от програмата, с които се беше запознала, говореха за тях просто като за събранията. И всички останали знаеха за какви събрания става дума. Марико се чудеше каква ли дума биха използвали за събранията в службата или за събранията на борда на директорите, или за събранията на акционерите.

Саори отново сви рамене.

— Това е по-скоро моя работа, а не твоя, нее? Нали се сещаш, анонимни и всичко останало.

— Просто исках да разбера как се справяш, Саори.

— Да, бе. Винаги се държиш като по-голямата сестра. Винаги се грижиш за горкото малко бебче.

— Стига, момичета — намеси се майка им и те млъкнаха.

Вечерята премина в изкуствено любезничене. Нямаше как да бъде весела, като се имаше предвид поводът за събирането им, а и заради обстоятелствата около последния й арест Марико предположи, че това бе най-доброто, на което можеха да се надяват. Както винаги, храната беше великолепна — по-добра от всичко, което бяха хапвали заедно с баща им, помисли си горчиво Марико. Майка им следеше ревностно всички готварски предавания, а докато бащата на Марико и Саори бе все още жив, кулинарната мода не беше завладяла кабелните телевизии.

Марико не си правеше труда да размишлява дали изключително вкусната храна компенсираше усилията разговорът им да бъде отклоняван от неудобните теми. Майка им не пропускаше възможността да коментира липсата на мъже на семейните вечери. При всичките проблеми в живота на Саори, Марико се изумяваше как може майка им да се притеснява заради това, че сестра й си няма приятел. Затова тя се опита да им разкаже за побъркания старец от Мачида и някак си разговорът отново се завъртя около мъжете и как Марико веднага може да си намери някой, ако си пусне косата малко по-дълга или поне не изрязва ноктите си толкова дълбоко, а и няма да е толкова лошо, ако поне малко намали цялото това тичане и каране на колело, и плашене на мъжете във фитнеса. Тя обясни на дъщерите си как мъжете предпочитат жените малко по-закръглени и сподели тази информация така, сякаш я бе научила, изкатервайки планина от мъдрост.

Това вече дойде в повече на Саори. Преминавайки на английски — който беше предпочитаният й език за ругатни — тя се сопна:

— Посещавам шибаната клиника за наркомани, мамо. Да не мислиш, че искам да съм толкова слаба?

— Саори…

— Не, майната му. Слизам долу да пуша.

Марико намери предлог да се измъкне, като обеща да се опита да успокои Саори.

— Ще я заведа при „Лоусън“ — каза тя. — Може да хапнем сладолед за десерт.

Настигна сестра си малко преди асансьора. Двете продължиха да вървят рамо до рамо по сумрачния коридор, момичетата Оширо, точно както едно време. Марико се чудеше каква част от живота си бе прекарала така, рамо до рамо с нея. Дванайсет години, помисли си. Дванайсет години двете бяха почти като сиамски близначки, от деня, в който се роди Саори, до деня, в който Марико отпразнува седемнайсетия си рожден ден. Тогава болестта на баща им достигна фаталния си край и двете сестри реагираха по съвсем различен начин на смъртта му — различен и все пак почти еднакъв. Марико се скри от болката, като се потопи изцяло в кандидатстудентските изпити. Саори се скри, като се потопи изцяло в алкохола. Последваха колежът и полицейската академия за Марико, гимназията и наркотиците за Саори. Марико си казваше, че това просто е начинът на Саори да преживее мъката. Тя щеше да я надрасне, да я загърби, но двете момичета още тогава бяха започнали да се отчуждават и Марико вече не можеше да измъква истината от сестра си, както го бе правила някога.

Понякога Марико се чудеше защо се беше записала толкова необмислено в академията. Знаеше, че го е направила заради Саори; но просто не знаеше защо. Дали бе вместо предупреждение, начин да намекне на Саори да се вземе в ръце, преди в живота й за постоянно да се настани някое ченге? Или защото искаше да се превърне в модел за пример на сестра си? Или — и Марико се страхуваше, че точно това бе причината — необмислената й постъпка всъщност беше бягство, по-здравословно, но в същността си не по-различно от това на Саори? Каквото и да беше, не проработи. Когато получи значката си, Марико бе добрата дъщеря, преуспялата дъщеря, и вече не можеше да направи нищо за Саори, без да бъде приемана по този начин. Прецаканата дъщеря просто не искаше да слуша какво й казва добрата дъщеря и двете така и не успяха да се върнат към някогашните си сестрински отношения.

— Господи — поклати глава Саори, като продължаваше да говори на английски, — чу ли я какви ги говори? — Тя запали цигара още преди да стигнат до асансьора.

— Мисля, че тук не е разрешено да се пуши.

— Ами арестувай ме. Мамка му, Мико, какъв й е проблемът?

— Тя ти е майка.

— Каква шибана лицемерка. Тя не е омъжена и е на петдесет и две. За какво ни юрка така, по дяволите?

— Предполагам, че днес не е подходящият ден да й кажеш да си намери друг съпруг — отбеляза Марико.

Саори се изсмя.

— Представяш ли си го? Знам, че понякога съм голямо лайно, но това е прекалено дори за мен.

Поне вече говореше на японски. Това означаваше, че се е поуспокоила. И я е подгонила меланхолията, помисли си Марико. Макар да знаеше, че е рисковано, тя попита:

— Как вървят нещата при теб? С рехабилитацията, имам предвид.

— От осем дни съм чиста. Но този път е по-различно, знаеш ли? Като че ли най-после съм намерила правилния път.

Марико копнееше да чуе точно това и точно по тази причина думите на сестра й, й прозвучаха подозрително. Не й беше приятно да се съмнява в нея, но вече знаеше повече, отколкото би искала, за наркоманите и лъжите. Нейна учителка беше Саори и тя я бе обучила много добре.

Двете прекосиха фоайето, въртящата се врата разпръсна облака от цигарен дим, докато ги пропускаше до улицата. Марико кимна към синьо-бялата реклама на „Лоусън“, която светеше на ъгъла.

— Сладолед?

— С удоволствие. Но не мисля, че това е причината да тръгнеш с мен.

Марико преглътна. Саори улови погледа й и я изучи внимателно, както Марико би огледала местопрестъплението.

— Стига, Мико, ти също броиш дните. Така че сериозно, какво има?

Полъхна лек вятър, позахладнял след скриването на слънцето. Наоколо звучаха обичайните улични шумове: потракването на далечното метро, електрическото жужене на прожекторите, които постепенно загряваха, скрити в живия плет, ограждащ блока на майка им, свиренето на вятъра, промъкнал се между сградите. От всички страни над сестрите Оширо бяха надвиснали високи небостъргачи, сгушени толкова близо един до друг, сякаш се опитваха да се стоплят под хапещия вятър.

— Какво знаеш за кокаина? — попита Марико.

Саори сви рамене.

— Тони Монтана смърка тонове от него в „Белязания“.

— Дръж се по-сериозно.

— Сериозна съм. Тук никой не се друса с кокаин. Всъщност познавам неколцина, които го правят, но якудза пребиват всеки, който се опитва да го продава. Можеш да си го намериш, когато ходиш на почивка в Хаваите или някъде другаде. В Япония се намира трудно.

— Това скоро ще се промени — каза Марико. — Някой ще се опита да го промени, а моят лейтенант не ми разрешава да се заема с този случай. Всъщност няма да назначи никого и аз се притеснявам за теб.

Саори отстъпи крачка назад с вирната глава и вдървени рамене.

— Защо? Мислиш, че ще започна да смъркам кокаин?

— Не. Просто… да речем, че имаш доста голям опит със стимулантите.

— Да — отвърна Саори с гневен поглед. — Опит. В миналото. Гледай си работата.

— Саори…

— Не. За пръв път в живота ми имам чувството, че нещата са под контрол, и ти се появяваш, за да ме разколебаеш? Не, Мико. Вече не съм малката сестра.

— Хубаво — сопна й се Марико. Тя усети как в гърдите й се надига гняв. Саори стискаше ядосано зъби и дишаше шумно през носа си. Няма смисъл да говоря с нея, когато е в такова състояние, помисли си Марико. А смятах, че като се изчисти, ще е по-малко раздразнителна.

— Благодаря ти много, че се разходи с малката си сестра — ехидно се обади Саори.

Добре, помисли си Марико, вкарай и малко сарказъм. Това винаги помага. И веднага щом си го помисли, тя обвини и себе си в същото престъпление, но вече беше твърде късно да подходи по-различно към проблема. Саори изстреля с показалец фаса си към стъклената витрина на „Лоусън“, завъртя се на пети и закрачи гневно към блока на майка им.

Марико гледаше не сестра си, а цигарата. Тя припламна в червено, докато летеше във въздуха, пръсна искри при удара във витрината и остави след себе си опашка от дим при падането върху тротоара. Марико я размаза с обувката си.

Напипа телефона в чантата си и автоматично набра номера.

— Мамо? Съжалявам, десертът се отменя. Ще поговорим утре.

После затвори с трясък телефона си, вместо да го сгъне внимателно, като продължи да го стиска в юмрука си и след като го затвори. Не за пръв път й се прииска отново да е в академията. Искаше да има обект, когото да пребие от бой, и полицейска палка, която да използва за случая. Проклета да е Саори, проклети да са цинизмът и егоизмът й, проклета да е способността й да се намърдва под кожата на Марико. Дори при мисълта за нея кръвта на Марико кипваше. Не можеше просто така да прогони чувството за безсилие. Искаше й се да счупи нещо.

Зад „Лоусън“, докато вървеше към станцията на метрото, тя откри три търговски автомата. Първият продаваше обичайните неща: кафе, газирани напитки, снаксове. Вторият продаваше порно манга, а третият — момичешки бикини на старо.

Тя изрита противната машина. Стъклото дори не се напука, но Марико едва не си изкълчи глезена. Искаше й се да събори нещото на земята по лице и да продължи да го рита. Но дори това нямаше да е достатъчно. Тя си спомни за меча от дома на стареца в Мачида, припомни си тежестта му, представи си как пробожда машината за бикини в сърцето. Накълцва я на малки парчета. Това вече щеше да я поуспокои.

През цялото пътуване с метрото Марико се укоряваше за загубата на самоконтрол и се чудеше откъде може да намери толкова голям меч, колко ли щеше да й струва и откъде би могла да си купи няколко бамбукови пръчки, които да кълца, докато не остане нищо от тях.