Стив Байн
Дъщерята на меча (58)

58.

Къщата на родителите на Кейджи беше малка, без стая за гости, затова той разположи футона на Хаяно до долния край на своя. Потрепери при мисълта какво биха казали съседите — та двамата с Хаяно не бяха кръвни роднини — но според него непристойността трябваше да отстъпи пред необходимостта.

На следващата сутрин той се събуди един час по-рано, за да не повтори случилото се от предишния ден. Излезе през вратата за рекордно време, следван по петите от Хаяно, която имаше нова чиста превръзка на очите. Двамата тръгнаха по пътя под ясното небе; оранжевите облаци на източния хоризонт навеждаха на мисълта за скорошни дъждове.

Докато вървяха, Хаяно не спираше да бърбори, прескачайки своенравно от тема на тема като куче, което преследва катерица. Кейджи се надяваше, че ще успее да насочи разговора към Планински тигър, но когато на малката й хрумнеше нещо, тя проявяваше забележителна настойчивост в обсъждането му, докато не се сетеше за нещо друго.

Най-накрая, вече пред магазина на месаря и съвсем близо до работното му място, той попита:

— Хаяно, можеш ли да ми кажеш какво виждаш, когато виждаш тигъра в планината?

Тя се усмихна.

— Вече ти казах.

— Моля те?

Внезапно лицето й се намръщи.

— Ох-ох — изпъшка.

— Какво има?

— Земетресение. Скоро. По-добре да се скрием.

Кейджи се огледа. Никой на улицата не беше изпаднал в паника. Дори пилетата в клетките на месаря бяха спокойни.

— Сигурна ли си?

— Аха. — Тя го хвана за ръката и го задърпа към магазина на месаря. — Хайде! Трябва да побързаме!

— Хаяно, този магазин е твърде малък. Такива малки сгради се срутват при земетресение. Хайде да отидем в сградата на Разузнаването. Тя е голяма и е направена от…

Ръката й се изплъзна от неговата и тя се затича право към месарницата.

Кейджи хукна след нея и потрепна, когато я видя да се блъска в щанда на месаря. Хаяно отскочи назад, както могат само децата, без дори да се спре. Точно когато Кейджи влезе в магазина, земята се разтресе.

Въпреки че бе преживял много земетресения, той винаги ги намираше за смущаващи. Сякаш хем продължаваха вечно, хем спираха за миг. Земята не биваше да издава звуци. Нито пък да се движи. Нищо не беше такова, каквото трябва.

Пилетата се разписукаха, ножовете задрънчаха по щанда, а хората по улицата се разпищяха и трескаво започнаха да дирят укритие. Силната ударна вълна подсказа на Кейджи, че нещата ще се влошат.

— Хаяно! — извиси се гласът му над врявата. — Ела! Качи се на гърба ми! Ще се опитам да те отнеса в сградата на Разузнаването! Тя е голяма и е направена от бетон. Ще ни…

— Това място е добро. Нищо лошо няма да ни се случи тук.

— Това място е просто една колиба! Трябва да…

— Не. Тигърът е тук. Всичко ще бъде наред.

Разнесе се силно изпращяване и един стълб на улична лампа падна пред входа на сградата на Разузнаването. По земята започнаха да се сипят цигли и да се пръскат на парчета. После всичко свърши.

От другата страна на пътя водата се плискаше в големите резервоари на продавача на риба. Аквариумът му беше непокътнат, но магазинът му бе в руини. Намиращата се до него бакалия се беше срутила навътре, като къщичка от карти. Ресторантът до нея гореше и хората вече тичаха натам, носейки кофи с вода.

С изключение на няколкото уплашени пилета, месарницата беше непокътната.

Кейджи зяпна изненадано. Сърцето му блъскаше в гърдите, а лицето на Хаяно изразяваше пълно спокойствие.

— Как… — Беше му нужна близо минута, за да се съвземе и да успее да изрече нещо по-свързано. — Ти знаеше, че тук ще сме в безопасност — успя да каже най-после той. — Как?

— Нали ти казах? Тигърът е тук. Нищо лошо не може да се случи там, където е тигърът.

— Хаяно, огледай се. Целият квартал е в руини.

Думите му я накараха да се намръщи. Тя скръсти ръце в сприхав жест, сбърчи нос и сви устните си в тънка линия.

— Не мога да се огледам, Кейджи-сан. Ти си лош.

Кейджи зяпна глупаво ръката си, чийто пръст сочеше към горящия ресторант. Главата му клюмна и той се плесна с длан по челото.

— Съжалявам. Глупаво беше да го казвам. Не се замислих. Земетресението ме разтърси.

— Ами трябваше да ме послушаш — му се сопна Хаяно, все още сърдита. — Нали ти казах, че тук сме в безопасност.

Кейджи отново наведе глава.

— Права си. Каза ми. Можеш ли да ми обясниш как разбра, че тази сграда няма да се срути? Този път ще слушам внимателно.

— Не. Питай ме по-късно. Точно сега не те харесвам.

Мамка му, помисли си Кейджи. Не я познаваше особено добре, но дори и напълно непознат човек можеше да разбере, че тя няма да промени скоро мнението си. „Какво знаеш ти за децата?“ — запита се той. Сигурно щеше да е по-правилно да я отведе в полицията и да ги остави те да се оправят. По-правилно, може би, и определено по-лесно, но това малко момиче току-що му беше спасило живота. Дължеше й по-добро отношение от това просто да я предаде на някакъв непознат, който ще я захвърли в някое сиропиталище. Освен това, ако я оставеше да си отиде, хилядите въпроси, които искаше да й зададе, никога нямаше да получат своите отговори.

— Чуй ме — рече той. — Сега трябва да отида на работа. Но по-късно ще се върна и обещавам, че този път ще се държа добре. Остани тук при месаря и се погрижи да те нахрани. Предай му, че съм казал да хапнете нещо за десерт след обяда.

— Сега пък се опитваш да ме подкупиш — каза Хаяно.

Точно така, помисли си Кейджи. Проклет да съм, ако знам какво друго да направя. Как ли успяват родителите всекидневно да се справят с това?

— Ще се върна по-късно — повтори той и приклекна, за да сложи ръцете си на слабите й раменца. — Ще вечеряме заедно и може би по-късно ще ми разкажеш каквото пожелаеш. А аз обещавам, че ще слушам.

— Може би — отвърна Хаяно.

Едва ли щеше да успее да постигне повече в този момент. Кейджи излезе от магазина, чудейки се дали се е отказал, след като е спечелил преднина, или е потънал до раменете в дупка и просто е спрял да копае за момент.