Стив Байн
Дъщерята на меча (51)

51.

На излизане от участъка Марико подмина някакво момче с боядисана в оранжево коса и кожени апрески, което раздаваше пакетчета с книжни кърпички на минаващите край него хора. В пакетчетата беше пъхната по една реклама на Мицуй Сумитомо Банк. Марико също си взе едно, не защото имаше нужда, а защото се движеше на автопилот, потънала в размисли.

Тази вечер тренировката по кенджуцу щеше да й се отрази добре. Имаше нужда да се откъсне от живота си, който във всяко едно отношение беше белязан от провали. Вдигането на меча със сигурност щеше да й донесе още провали, но те някак си й изглеждаха твърде дребни и преходни в сравнение с всичко останало. Все още нямаше никакъв знак от Саори, нямаше и следа от Фучида, нямаше никаква надежда да успее да успокои майка си, никаква надежда, че Ко ще може да бъде нещо друго, освен непоносим задник.

Марико си проправяше път между купувачите, които се трупаха пред витрините на малките магазинчета покрай тротоара: книжарници, бакалии, магазини за смартфони, ориз, пънкарски дрехи втора употреба. Докато минаваше край един рибарски магазин, в носа я удари миризмата на риба и солена вода от малкия му аквариум с живи раци. Червени берикси, подредени като карти за игра върху леглата си от натрошен лед, я гледаха втренчено с безжизнените си стъклени очи, зейнали с уста. Облечени в черните си брони крабове препускаха из аквариумите от гладко стъкло и се опитваха да се изкатерят по стените и да се измъкнат от затвора си. Въпреки мъничките си рачешки мозъчета сигурно разбираха, че усилията им са безнадеждни. Марико им съчувстваше. Безнадеждността беше твърде познато чувство.

Чудеше се къде ли е Саори и дали е чиста, и защо изобщо таи някакви надежди, че Саори може да остане чиста по време на някое от нейните изчезвания. Чудеше се дали Фучида изпитваше нужда да убива, както Саори изпитваше нужда от дрогата. По някакъв извратен начин Марико разбираше поведението на Фучида по-добре, отколкото това на Саори. Да се вбесиш дотолкова, че да убиеш някого, или да си толкова алчен, или ревнив, или изпълнен с желание за отмъщение — не й беше трудно да си го представи. Но да знаеш, че нещо е отровно, по-отровно за теб, отколкото за останалите, и въпреки това да изпитваш нуждата да намериш това нещо и да го пушиш или да го смъркаш, или да си го биеш във вените — това Марико просто не можеше да го проумее.

Ала всички тези мисли се изпариха от главата й в момента, в който огромният меч Иназума се озова в ръцете й. Чувството за безнадеждност и неувереност също изчезна. Място за тях нямаше. Ямада стоеше пред нея, стиснал в ръката си дълго един метър, остро като бръснач острие и тя не можеше да си позволи да се разсее дори за миг.

Тази вечер упражнението беше особено опасно — адски по-опасно от курса по айкидо на Токийското полицейско управление, а там хората непрекъснато си чупеха китките и лактите.

— Сенсей — Марико нервно въртеше ръцете си върху дръжката на оръжието си, — сигурен ли сте, че трябва да правим това?

— Нищо не изостря ума повече от голата стомана.

— Знам, но… не ми ли казахте веднъж, че само експертите се обучават с истински мечове? Ще се чувствам много по-уверена, ако използваме някой от онези дървени бокени, за които говорехте.

Той цъкна с език.

— Целта на бокена е да симулира истинска стомана. Нищо не може да симулира Славна победа нетърсена. Никога недейте да забравяте: този меч не може да се сравнява с останалите. Единственият начин да се научите да се биете с него, е да се упражнявате с него.

Марико го разбираше напълно. Същото се отнасяше и до айкидото и джудото, които бе тренирала в академията: тренировките бяха добри, но единственият начин да научиш нещо беше да правиш всичко наистина. Ала едно бе да рискуваш да си счупиш китката; при тренировките с Ямада тя имаше чувството, че рискува живота си.

Двамата започнаха да разменят удари, като при всеки замах острието спираше на една ръка разстояние от главата на другия. Славна победа нетърсена тежеше твърде много, затова Марико спираше замаха си по-рано, но неведнъж усещаше как острието на Ямада разделя косата й и спира на милиметри от кожата й.

Това беше просто загрявка, упражняване на нападенията, което да я подготви за изучаване на защитата срещу тях. Ямада все още не я бе научил как да блокира или отбягва удари. За него защитата означаваше да отреже ръцете на противника си, преди той да е успял да нанесе удар. В момента упражняваха точно това. Единият нанасяше удар към главата, другият предусещаше движението му и удряше през китките. Както и преди, Марико се опитваше да спре контраударите си на десетина-петнайсет сантиметра от целта си, но въпреки това смяташе тренировката за ужасяваща — и същевременно вълнуваща. Тя знаеше, че твърде лесно се отегчава — това бе основната причина да започне работа в Токийското столично управление на полицията — но този път се зачуди дали изобщо съществува такова нещо като прекалено силно усещане.

Двамата започнаха с бавни движения, но скоро Ямада я принуди да напада и да се защитава почти с пълна скорост. Марико се чудеше как очите му успяват да я открият. Беше тъмно и съвсем малка част от лунната светлина стигаше до задния двор. Ако не бе така крайно прецизен, той можеше да отреже и двете й ръце или просто да разцепи черепа й право през средата. Какво ли е усещането, помисли си тя, да си практикувал нещо десет хиляди пъти? Точно това число използваше Ямада всеки път, когато Марико се оплакваше, че нещо е твърде трудно: „Направи го десет хиляди пъти и вече няма да ти изглежда трудно“. Американците имаха поговорка за хората като Ямада, такива, чиито умения бяха достигнали този връх: „Може да се справи и с вързани очи“. По отношение на Ямада това може би си беше чистата истина. Но японците имаха друга поговорка: „Дори маймуните падат от дърветата“.

Марико установи, че упражненията подлагаха на изпитание както мускулите, така и концентрацията й. След продължилата два часа тренировка тялото и умът й бяха еднакво изтощени. Остана й достатъчно енергия, колкото да прибере меча в ножницата му и да го остави почтително на земята, след това се строполи на тревата.

— Хубава тренировка, сенсей.

— Да. Ударите ви шомен се получават доста добре.

Той седна на пейката си, а Марико се изправи на колене. Беше установила, че колениченето не натоварва толкова ребрата й, чиято силна болка бе преминала в постоянно тъпо пулсиране. Предишния ден най-после беше намерила време, за да отиде на рентген, и той бе показал две тънки пукнатини. От болницата й бяха дали да носи ластичен корсет, но тя установи, че й пречи при тренировките, затова го беше оставила навит на руло до чантата й в къщата. И сега, пренебрегвайки тъпата болка отстрани, Марико внимателно почисти тревичките от оръжието си, точно както й бе показал Ямада, след което направи упражненията си по разтягане на китките, на които я беше научил. Удовлетворяваща вълна от болка премина от дланите до лактите й.

— Ще ми разкажете ли за Славна победа нетърсена?

— Хм. Чудех се кога ще ме попитате отново.

— И така?

Ямада остави меча си настрани, след което взе оръжието на Марико.

— Това е последното творение на майстор Иназума. Говори се, че е най-великото. Казват, че накрая му се искало да е станал грънчар вместо ковач. Не можел да понесе мисълта, че изделията, излезли изпод ръцете му, са отнели толкова много животи. Но все пак той е живял в епоха, в която светът се оформял от мечове. Сраженията са били необходимост, разбирате ли? Не е бил като сегашния, когато обикновените мъже и жени могат да очакват да не видят война през живота си. Вие сте ставали свидетел на насилие, Оширо-сан, но не сте виждали война. Повярвайте ми, когато ви казвам, че вашето поколение е облагодетелствано.

В гласа му прозвуча печална нотка, каквато тя не бе долавяла досега. Погледът му сякаш преминаваше през нея и потъваше в миналото, а онова, което виждаше там, му носеше ужасна тъга.

Очевидно той беше достатъчно възрастен, за да е участвал във Втората световна война. Какво ли бе преживял в онези години? Марико не можеше да повярва, че не го е попитала досега. Вече го приемаше като приятел, като ментор, като дядо дори. Тя толкова силно ценеше времето, прекарвано в тренировки, че двамата никога не бяха разговаряли за лични неща. Разбира се, личните разговори бяха нещо, което Марико и без това беше склонна да избягва, но с Ямада се чувстваше достатъчно сигурна, за да свали гарда си. Реши, че трябва да го изведе на вечеря някой път, може би веднага след като разреши случая, за да могат да споделят разни неща, каквито обикновено споделяха помежду си дядовците и внучките.

Ямада помълча известно време, преди да продължи:

— Господарят Иназума разбирал неизбежността на войната, но в сърцето му нямало любов към нея. Славна победа е изкована от това противоречие. Тя носи слава и победа, да, но само на воина, който не ги търси. Колко самохвалковци и наемници са се опитвали да си осигурят място в историята с помощта на този меч? Никога няма да узнаем. Всеки един от тях лежи в земята, предаден от собственото си оръжие.

— Също като Красивата певица на Фучида — рече замислено Марико.

— Не също като нея. Красивата певица е ревниво оръжие. Тя не позволява на своя повелител да обича друг, освен нея и ще съсипе всеки мъж, който твърди, че я притежава. Славна победа заплашва само онези, които обичат битките повече от мира.

Думите му накараха Марико да се намръщи. Тя не беше сигурна, че отговаря на тези условия. Защо ще избира полицейската работа, ако предпочита да живее в мир? Защо й е да избира работа в Япония, след като знае колко по-лесен е животът на жените полицаи в Щатите? И защо точно в Токийското столично управление, най-елитния отдел в страната, с най-голяма конкуренция? Марико винаги си казваше, че го е направила, за да накара баща си да се гордее, но всъщност съществуваше един лесен отговор на всички въпроси: тя чисто и просто си търсеше повод за бой и винаги откриваше най-доброто място, където да го намери.

Това я правеше не по-различна от Саори. Самобичуването приемаше различни форми. Постъпването в Токийското управление не беше като пушенето на метамфетамин, но и двете криеха своите рискове и всяко от момичетата Оширо бе избрало своя начин.

Внезапно в съзнанието й мислите за отровата и за Саори направиха връзка с Фучида. Саори се тровеше, като знаеше, че това не е добре за нея. Дали Фучида не правеше същото?

— Сенсей, вие разказвали ли сте някога вашите истории за тези мечове на Фучида?

— Разбира се. Той беше мое протеже.

— Той вярва ли в прокълнатите мечове?

Ямада изсумтя.

— Пак ли това презрение, инспекторе? Казвате го така, сякаш разговаряме за призраци или каппа, или разни подобни неща. За да повярваш в проклятието на Красивата певица, се изисква не повече вяра, отколкото да повярваш в звездите. Аз вече не мога да ги виждам, но за тях е изписано повече от достатъчно, за да ме накара да повярвам.

— Не че не ви вярвам, сенсей… — Марико го каза само за да го успокои, но още щом изрече думите, осъзна, че е така: наистина бе започнала да вярва в неща, към които не беше очаквала, че ще има търпимост дори за миг. Но това трябваше да почака, сега бе попаднала на нещо, свързано със случая Фучида. — Онова, което искам да разбера, е, ако той вярва в проклятието, защо са му два Иназума?

Устните на Ямада се изкривиха в мрачна усмивка.

— Ами да видим. Това е добър въпрос. Аз лично нямам никакви съмнения, че Фучида-сан вярва, че може да сломи волята на мечовете. И е доказал способността си да го направи. Красивата певица е унищожила безброй семейства, а Фучида-сан я притежава от двайсет години. Тя все още не го е унищожила.

— Но не изкушава ли той съдбата, като се опитва да се сдобие с втори Иназума?

— Трябва да разберете две неща, инспекторе. Първо, Славна победа нетърсена не е прокълнат. Той вреди само на онези, които търсят слава. Второ, в лицето на Фучида-сан ние срещаме човек с изключителен самоконтрол. Би ли могъл някой друг да татуира устните си само за да провери издръжливостта си на болка? Щом е успял да покори дори Красивата певица на волята си, защо да не вярва, че Славна победа ще му донесе точно онова, което подсказва името й?

Марико не беше напълно убедена. Онзи Фучида, когото познаваше тя, бе предпазлив. Последните му убийства бяха безразсъдни, но въпреки това той бе успял да избегне залавянето — дори не го бяха виждали, по дяволите. Иначе хронологията на престъпленията му описваше човек, който поема само премерени рискове. А рискът от притежаването на втори Иназума не можеше лесно да се прецени. И как би могъл? Тук ставаше дума за магия, не за разум. Марико нямаше да си позволи да повярва в съществуването на магията, но не се и налагаше. Единственото, което имаше значение, бе, че Фучида вярва в нея. И като се има предвид тази вяра, защо му беше да иска втори меч?

Отговорът се появи веднага: не го искаше. Не и за себе си. Възнамеряваше да го продаде или да го изтъргува за нещо друго, или да направи нещо с него. Най-после Марико разполагаше със следа. Вече не бе необходимо Фучида сам да попадне в капана й. Тя и без това не се беше надявала особено, познавайки предпазливостта му. А сега дори не се нуждаеше от него. Трябваше просто да открие неговия бизнес партньор.

— Сенсей, моля да ме извините. — Марико отиде в къщата, за да вземе чантата си и намиращия се в нея мобилен телефон. Беше вкарала на бързо избиране горещата линия с екипа си, на трето място след номерата на майка си и на сестра си.

— Обажда се Оширо — каза тя по хлъзгавия от потта й телефон. — Искам да проучите средновековните мечове. Само скъпите — нищо по-евтино от сто милиона йени. Открийте кой притежава и кой продава такъв меч. След това се свържете с тези хора. Намерете кой е купувал, кой е участвал в наддаванията, кой е правил запитване, но не е купувал. Трябва ми списък с всички играчи на пазара.

Дежурният в другия край на линията се казваше Ибе. Той бе един от най-новите служители в участъка. Лейтенант Ко й беше сформирал пълен наблюдателен екип, но не от най-добрите си хора.

— Сто милиона? — възкликна Ибе. — Дори не знам откъде да започна.

— От аукционните къщи. Най-елитните търговци на антики. Порови се в мрежата, открий къде общуват колекционерите, събери имена. Провери какви други сайтове посещават. Не се ограничавай само в Япония, нашият купувач може да е от друга държава.

Ибе отново се накани да възрази, но Марико го прекъсна:

— Ще те свържа с доктор Ясуо Ямада — каза тя, тичайки към отворената задна врата, без да спира да говори: — Да, той се намира в къщата, която наблюдаваме. Той ще ти даде няколко имена, с които да започнеш. Не приемай „не“ за отговор, Ибе. Давам ти доктор Ямада.

Ямада притежаваше почти фотографска памет по отношение на детайлите. Марико не беше изненадана. Човек трябва да помни добре фактите, за да напише всички онези книги. Ибе сигурно дращеше яростно по листа, за да успее да запише всичко — не само имената на самите колекционери на мечове, но и кой майстор на мечове предпочитат, имената на отделните оръжия и аукционните къщи или галерии, в които се намират. Ямада не знаеше телефонни номера, но паметта му за адреси бе свръхестествена. Не за пръв път в съзнанието на Марико се появи образът на остров сред потока от време: реката на годините се носи покрай Ямада, без да успее да го помръдне от мястото му. Той беше реликва, последният джентълмен воин от древните дни.

Във всеки случай не бе единственият, който помнеше добре фактите. Марико забеляза, че Ямада пропусна да съобщи на Ибе информацията за един меч и когато разговорът им приключи, тя го попита за него.

— Ами третият Иназума? Вие казахте, че мечовете са три: Красивата певица, Славна победа нетърсена и онзи, който има връзка с единствената останала къща след цунами и земетресения. Как се наричаше той?

Ямада поклати глава, а лицето му внезапно придоби студено изражение.

— Планински тигър.

— Точно така. Ако не кажете на Ибе кой го притежава, ще ни бъде трудно да открием кой може да се опитва да го купи.

— Никой не може да купи този меч. Малцина знаят за съществуването му. Повярвайте ми, там няма да намерите никакви улики.

— Предпочитам сама да си правя изводите.

— И аз така предположих. Той трябва да остане недостъпен — за вас и за когото и да било друг, с изключение на собственика му и неговото семейство.

Марико се намръщи. Тя беше чувала този тон и преди. Сигурно щеше да й каже истината рано или късно, така както й бе разказал всичко за Фучида.

— Сенсей, това е първата истинска следа, която ми попада в този случай. Трябва да събера цялата информация за мечовете Иназума, и то още сега. Вие би трябвало най-добре да знаете на какво е способен Фучида, ако ние просто седим и чакаме.

— Знам. Но освен това знам, че няма връзка между Фучида и Планински тигър. По-добре просто забравете за него.

Марико въздъхна. Той казваше истината — или поне по-голямата част от нея. Беше убедена, че старецът знае повече, но също така бе сигурна, че няма да й го каже, колкото и да го притиска. От устата й се отрони горчив смях.

— Добре, предавам се. Но наистина ще направите живота ми много по-лесен, ако ми кажете какво знаете.

Ямада се прокашля и без опит да се прикрива, смени темата.

— Инспекторе, може би ще ми окажете честта да ме придружите утре вечер. Какво е отношението ви към Дворжак?

Марико навлече през глава черно-бялата си раирана блуза. Тя прилепна към мократа й от потта тениска и я накара да се чувства абсолютно неподходящо облечена за разговор на тема класическа музика.

— Дворжак — повтори тя. — Предполагам, че ми харесва.

— При Дворжак не може да става дума за предположения. Наистина трябва да дойдете с мен. Двамата със съпругата ми бяхме дългогодишни членове на симфоничния оркестър. След всичките тези години те продължават да ми изпращат билети за двама.

За миг Ямада придоби уязвим вид, напълно безобиден въпреки дългата катана, която висеше от отпуснатата му дясна ръка. Марико за пръв път чуваше за жена му. Чудеше се как ли е името й, как са се срещнали, преди колко време е починала. Тя постепенно осъзна, че знае твърде малко за този човек. Той знаеше за Саори, за Ко, а единственото, което Марико знаеше за Ямада, беше, че старецът приема градинската работа също толкова сериозно, колкото и фехтовката.

Не, помисли си тя. Това не беше вярно. Знаеше много за личността му. Той бе най-плодовитият автор, който може би щеше да срещне в живота си. И също толкова ненаситен читател. Котвена верига, която гарантираше, че настоящето никога няма да скъса с миналото. Домът му беше като негово продължение, остров в реката на времето, недокоснат от прогреса през последните шейсет години. Наслаждаваше се на начина, по който ароматът на хризантемата се слива с този на зеления чай. Беше силен за възрастта си и енергичен, и никога през живота си не се бе уморявал лесно. Марико знаеше много за него; онова, което й беше неизвестно, в което за пръв път бе получила шанса да надзърне тази вечер, бе неговото минало.

— Дворжак — каза тя. — Утре вечер?

— Седем часа. „Сантори хол“. Знаете ли къде се намира? Младите продължават ли да ходят там?

— Мога да го намеря.

Ямада се усмихна.

— Ще ви хареса. Свирят Малер, както и други композитори, но… е, човек никога не може да се насити на Малер, нее?

— Аз си падам повече по „Уайт Страйпс“.

— Пфу! Трябва да чуете нещо японско.

Марико се засмя.

— А вие? Последния път, когато проверих, Дворжак не беше японско име.

— Хм. Ето какво получавам, когато общувам с полицейски детектив. Тази тук не пропуска нито една подробност.

Младата жена отново се засмя и Ямада се присъедини към нея.

— Трябва да сте доволен, че не пропускам много — заяви тя. — В противен случай може да се окаже, че няма да ви чака кола, която да ви откара на мястото, където искате да отидете.

— О, стига. Не съм инвалид. Ще взема метрото.

— Не е безопасно — цъкна с език Марико. Влезе заедно с него в къщата, където намери химикал и лист хартия. — Обадете се на този номер — поръча, докато пишеше. После се поколеба, обърна листа от другата страна и написа отново номера с по-големи букви, които удебели, за да може той да ги прочете, поднасяйки ги към очите си. — Ще се свържете с някой от полицаите в къщата отсреща. Той ще дойде с такси и ще натисне клаксона четири пъти. На два пъти по две кратки изсвирвания.

Ямада повдигна побелелите си вежди.

— Хитро. Ваша ли е идеята?

— Всъщност да. Не че лейтенантът ми ще го забележи. Както и да е, ако имате нужда да отидете някъде, където и да е, просто се обадете на този номер, нее!

— Чувствам се в същата безопасност като бебе в пелени. — Ямада изсумтя, гласът му прозвуча едновременно раздразнено и развеселено. — Добре се грижите за мен, нали, инспекторе?

— Разбира се. Не разполагам с друг човек, който може да разпознае визуално Фучида.

Ямада се засмя и лицето му се покри с дълбоки бръчки.

— Тогава никак не е добре, че не мога да виждам.

Марико също се засмя и го потупа по рамото.

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо. А ако не, ще се видим утре в седем.

— До утре, инспекторе.