Стив Байн
Дъщерята на меча (17)

17.

Тези шпиони поне вършат работа, каза си Хисами. Новите й наемници работеха много по-добре от очакваното. Тя, разбира се, знаеше, че съпругът й е в крепостта на господаря Ашикага; дори най-некомпетентният от осведомителите й можеше да й го каже. Новото дойде от Секи. Един от осведомителите, на когото току-що бе започнала да плаща, изпрати послание от този район и успя да съобщи на господарката си къде е ходил съпругът й при последната си среднощна езда. Не можа да й каже по какви дела господарят е отишъл в Секи, но Хисами веднага се досети каква може да е била единствената причина. Той бе заминал с меча си и се беше върнал без него. Това означаваше единствено, че е посетил ковачите.

Но защо бе тръгнал посред нощ? И защо бе препускал толкова бързо дотам и обратно? Хисами беше озадачена. Разбира се, господарят Ашикага нямаше да се разсърди за това кратко отлъчване, ако Сайто предварително се бе обърнал с молба към него. Много странно наистина, помисли си тя. Какво толкова спешно е трябвало да свърши в Секи?

Имаше само един начин да разбере. Тя извика на коняря да изведе любимия й кон. Когато каза на слугинята да й приготви багаж за едно преспиване, тя я стрелна със заговорнически поглед. Излизането на жена от дома без съпруга й се смяташе за проява на непокорство, а да прекара нощта някъде другаде си бе направо скандално. Няма значение, помисли си Хисами. Не беше нужно Сайто да научава. До Секи се стигаше за един ден на спокоен ход, а до замъка Ашикага бяха два дни трудна езда. Дори съпругът й отново да бе решил да препуска до пълно изтощение, тя пак щеше да успее да се прибере у дома преди него.

Въпреки това Хисами пришпорваше коня си повече от обикновено, за да успее да стигне до Секи преди залез-слънце. Пътищата в планината бяха по-опасни за сама жена, отколкото за мъж и макар да знаеше, че ще успее да се справи с всеки разбойник, проявил глупостта да пресече пътя на самурай, тя не виждаше смисъл да предизвиква съдбата. И без това решението й бе достатъчно безразсъдно.

Когато конят й премина през портата на Секи, слънцето тъкмо докосваше върховете на дърветата. Тя предположи, че монасите вече са угасили огнищата си, затова плати за една стая в странноприемницата и вечеря с тофу и морски охлюви. На следващата сутрин тръгна да търси ковача.

— Аз съм Хисами Сайто — представи се тя на облечения в черна роба младеж, който отвори вратата на леярницата. — Бих искала да поговоря с мъжа, който се срещна със съпруга ми.

Помощникът изтича нанякъде и скоро се върна, придружен от изненадващо млад мъж с бяла роба и черна шапка.

— Сайто-сама — поклони се нервно монахът. — Моля, влезте.

— Не се страхувайте — каза тя, следвайки го до дневната. — Не съм дошла да изразя неудовлетворение от работата ви.

— Разбирам, госпожо, но се страхувам, че може да сте дошли да говорим за нещо много по-лошо.

— О? — Двамата седнаха, а момчето изчезна. Въздухът бе наситен с миризмата на стомана и пушек и беше значително по-горещ от обичайното. Монахът се потеше, макар Хисами да не бе съвсем сигурна дали е от топлината от пещите или от нервност.

— Вие сте съпругата на онзи Сайто, който дойде, за да смени предпазителя и ножницата на меча си?

— Да.

— Тогава знаете, че съпругът ви носи острие на Иназума.

— Едва ли! Той не би могъл да си позволи…

Тя се спря насред изречението. Творенията на Иназума бяха безценни. Дори да продадеше цялото си владение, Сайто пак не би могъл да си позволи нещо негово. Всъщност през целия си живот Хисами бе виждала само един такъв меч и той принадлежеше на… Осаму Канаяма. Споменът веднага изплува в съзнанието й. Двете лисици! Това бе символът на дома Канаяма и сега той се беше появил върху оръжието на съпруга й. Ето защо трябваше да дойте толкова бързо тук: за да премахне герба на покойния си господар, преди тя да си спомни къде го е виждала. Срамът бе непоносим — съпругът й беше крадец. Нямаше друго обяснение. Възможно бе Канаяма да е завещал оръжието на Сайто преди смъртта си, но това щеше да е въпрос на чест, а не нещо, заради което трябва да се препуска в тъмна доба, за да се прикрие.

— Благодаря ви — каза тя смутено на монаха. — Мисля, че вече разбирам какво е положението.

— Боя се, че не разбирате — предупреди я той. — Независимо дали мечът е на съпруга ви или не, вие трябва да знаете истината за него. Той е прокълнат.

— Прокълнат? Глупости!

— Вярно е, госпожо. Майстор Иназума е изработил този меч специално за Хидетада Мотойори, прочутия пълководец от Ечизен. Мотойори е бил известен с бойните си умения, но също така и със страстната си натура. Никога не се оженил, но се знаело, че има запазено място във всяка къща на удоволствията на север. Говорело се, че една от любовниците му била гейша с несравнима красота. Гласът й също нямал равен и твърдели, че тя го приспивала с песните си. Легендата разказва, че гейшата се влюбила в Мотойори и искала да се омъжи за него. Естествено самурай с висш ранг като Мотойори никога нямало да се ожени за жена с нейната професия и вместо това тя го умолявала да изостави всички други жени, запазвайки само нея.

— И той изпълнил ли молбата й?

— Един мъж трудно би могъл да откаже на толкова красива жена. Отвърнал, че вече ще бъде само неин, но както казах, той се отличавал със страстна натура. Изневерил й, както можело да се очаква, и когато тя научила за това, се опитала да го убие. Никоя гейша не би могла да се мери с фехтовач от неговия калибър, разбира се, но тя го хванала неподготвен. Обикновено би се опитал да я обуздае, но този път реагирал необмислено на изненадващото й нападение и я убил.

Мотойори бил толкова разстроен от смъртта й, че отнесъл острието, с което я убил, обратно при майстор Иназума. Съчинил посмъртно стихотворение за своята любима, както се полага при смъртта на самурай, а не на нисша проститутка. Иназума гравирал стихотворението върху танга на острието. Виждал съм го със собствените си очи:

Великолепното слънце,

което достига зенита си,

засенчено от ръката ми.

Тя била слънцето, разбирате ли, което сияело все по-силно с великолепната си красота, докато ръката му не угасила светлината му. След това мечът станал известен под името Красивата певица.

Челото на Хисами се сбърчи.

— Тъжна история наистина, но едва ли може да се нарече проклятие.

— Мотойори само засенчил слънцето, не го угасил завинаги. Говори се, че духът й последвал оръжието и когато стихотворението било гравирано върху неговия танг, тя се вселила в острието. След като неукротимата му страст станала причина да я предаде, тя щяла да се погрижи да стане причина и за собственото му падение. След смъртта й мечът станал още по-непобедим, факт, който можел да се обясни единствено със силата на нейния дух. Казват, че станал по-лек и по-бърз от всяко друго острие, и наистина, госпожо, това е така. Държах го в собствените си ръце. Но мечът следвал нейната воля. Тя накарала Мотойори да полудее от ярост и ревност, докато накрая вече не можел да се контролира. Импулсите му взели връх над него и той загинал безсмислено при един дуел. На пияна глава обвинил друг мъж, че преспал с една от неговите фаворитки, и бил посечен на улицата, твърде заслепен от ревност, за да успее да отразява ударите.

Хисами въздъхна дълбоко. По всичко личеше, че монахът наистина вярва във всяка своя дума. И действително мъжът беше толкова сериозен, че почти бе склонна да му повярва.

Тя поклати глава и здравият разум надделя.

— Какво общо има това със съпруга ми? Той не е познавал тази жена, тя е умряла преди стотици години.

— Мечът е обсебен и до днес, госпожо. Всичките му собственици са умрели. Някои мъже бързо се поддали на магията му, други издържали по-дълго, но всички били запленени. Мога ли да попитам, господарке, вашият съпруг страстен мъж ли е или по-сдържан?

— Как изобщо се осмелявате да ме питате такива неща? Всеки мъж контролира емоциите си, когато е необходимо. — Тя самата се изненада от острия си тон и веднага се зачуди защо му се е сопнала така. След миг размишления разбра. — Съпругът ми е… ами в определена компания бързо се развеселява. И бързо се ядосва.

— Тогава се страхувам, че Красивата певица ще го покори бързо. Трябва да му отнемете меча и да го отнесете за прогонване на духа.

— И как очаквате да го направя? Откакто го донесе у дома, той не се разделя с него.

— Което допълнително доказва, че вече е обладан, госпожо.

Монахът има право, помисли си Хисами. Защо иначе един мъж ще зареже постелята и съпругата си посред нощ заради някакъв си меч?

— Защо вие не прогонихте духа, докато мечът беше тук?

— Не разполагахме с достатъчно време — отвърна честно монахът ковач. — Успяхме единствено да изпълним задачата, която ни бе поставил. Разбрахме името на меча едва след като свалихме дръжката му, а по това време той вече препускаше насам, за да си го прибере.

— И вие му казахте онова, което казахте и на мен?

— Само че е прокълнат, госпожо. Той отказа да изслуша останалото.

Хисами се замисли върху разказа на монаха. Обладан? Тя си мислеше, че само селяните се плашат един друг с подобни легенди. Но пък историята напълно обясняваше поведението на съпруга й. Той винаги е бил „страстна натура“, както се бе изразил монахът, но никога не се бе проявявал като импулсивен. Прибързаността не е добро качество за един самурай. Последните пет дни обаче бяха по-различни. Да потегли толкова неочаквано с коня си, после да се върне в лошо настроение, за да потегли отново на следващата сутрин: това не беше нормално.

Мислите й се насочиха към покойния господар Канаяма. Мъжът бе като скала. Неподатлив към емоциите, невъзмутим дори в разгара на битка. Срещите му с Хисами бяха кратки, но тя никога не го беше виждала да се смее, да се мръщи или дори да се усмихва. И въпреки това се бе държал като див тигър преди смъртта си. Възможно ли бе мечът да го е променил? И ако беше така, колко по-бързо щеше да омагьоса съпруга й?

Тя поблагодари на монаха и си тръгна. Налагаше се да побърза. Реакциите на съпруга й вече бяха непредсказуеми и ако при завръщането му Хисами не беше в къщата, последиците можеха да се окажат смъртоносни.