Стив Байн
Дъщерята на меча (5)

5.

— Влизай, Оширо. Влизай.

Лейтенант Ко имаше несъразмерно голяма уста, оградена от дълбоки гънки, наподобяващи хриле. Прошарената коса по главата му, доколкото я имаше, бе залепнала отстрани над ушите му. Черните му очи едва се забелязваха зад огромните квадратни стъкла на очилата, а в участъка се говореше, че никой не го е виждал без цигара в устата. Той седеше зад бюрото си, задименият му кабинет беше потискащо задушен и претъпкан с боядисани в бежово стоманени шкафове класьори. Тук-там върху тях се виждаха купчини с папки, други купчини украсяваха бюрото му, макар в средата да бе оставено достатъчно място, където да може да си върши работата и да оставя пепелника си.

Три дни бяха нужни на Марико, за да успее да си уреди среща с него — и то не кога да е, а в ранни зори; когато алармата на часовника й се включи, навън бе още тъмно. Ко беше нов в участъка и сигурно имаше много да наваксва, но според Марико три дни чакане си бе прекалено. Новата й следа беше твърде важна.

— Ще бъдеш ли така добра — рече Ко, лапнал неизменната цигара — да ми донесеш чаша кафе, преди да започнем?

— Не, сър — отвърна Марико.

Голямата му рибешка уста се сгърчи и цигарата увисна между широките му устни.

— Моля?

— Това не е вписано в професионалната ми характеристика, сър. Аз съм детектив, не секретарка.

Устните му се сгърчиха още повече, както и дълбоките бръчки, които ги обграждаха.

— Затвори вратата, Оширо.

Тя я затвори и отново застана с леко разкрачени крака и ръце зад гърба.

— Все още не се познаваме добре — каза Ко, изтръсквайки пепелта на цигарата си в стъкления пепелник. — Може да се очаква период на приспособяване. Но това е нещо нормално. Просто искам всички да разберат накъде ще задуха вятърът.

Марико кимна. Ко дръпна от цигарата си и въгленчето в края й проблесна в червено.

— Разбрах — продължи той, — че предшественикът ми ти е давал известна свобода. Слагам край на това. Бих те изхвърлил от детективския отдел, ако можех, но както ти несъмнено сама си се досетила, за да го направя, ми е нужна причина. Засега не си ми я осигурила. Засега се държиш като добро момиче.

Марико се чувстваше като проснат на скала гущер. Очите й пареха, кожата й беше толкова гореща, че сякаш всеки момент можеше да се напука, а някъде високо над главата й кръжеше ястреб, който обичаше да си похапва гущери.

— Виждам, че в сряда вечерта си унищожила полицейска собственост — рече Ко. — Един електрошоков пистолет.

— Унищожен и заплатен, сър. Това не е причина за разжалване.

— Наистина не е. — Ко всмукна от цигарата си и издиша тънка струйка дим. — Полицай Тойода докладва, че си злоупотребила е властта си.

— Тойода е мрънкало, на което не му хареса, че е било надбягано от момиче. Видяхте ли молбата ми да бъде временно отстранен и да получи порицание?

— Видях. Когато си в кабинета ми, ще се обръщаш към мен със „сър“.

Ръцете на Марико зад гърба й се стиснаха в юмруци.

— Да, сър.

— Грешиш ужасно с тази абсурдна кокаинова история — заяви той. — Борьокудан не продават кокаин. Нито търпят някой друг да го продава на техен терен. Точка.

— Досега, сър.

— Моля?

— Имам основания да смятам, че член на якудза възнамерява да промени правилата на играта. Сър.

Ко изсумтя.

— И защо му е да го прави? Те държат твърдата дрога извън страната, а ние си затваряме очите пред уличните им представления. Такива са условията на примирието. Не ни харесва, но се примиряваме. Смяташ ли, че биха поискали да променят това?

— Аз съм детектив, сър. Следвам уликите.

— Улики? — Поредното изсумтяване, при което ноздрите му блъвнаха две димни конусчета. Достигайки бюрото, те се разпукнаха като цвете, което извика в съзнанието на Марико образа на анимиран дракон. — Единственото, с което разполагаш, са твърденията на някакъв психясал наркоман.

— Моите уважения, сър, но пласьорите знаят много по-добре от нас какво се случва на улицата.

— Това трудно може да се приеме като положително свидетелство за работата ти в полицията. Кажи ми, през всичките ти години тук успя ли да си създадеш някакви контакти с якудза?

— Разбира се, сър.

— Повече от моите?

Марико мразеше риторичните въпроси. Мразеше и хората, които ги задаваха, а още по-неприятно й беше, когато те седяха и я гледаха втренчено в очакване на отговора й. Накрая тя завъртя очи и отвърна:

— Не, сър.

— И защо не?

Отново риторичен въпрос.

— Защото вие сте работили в полицията много по-дълго от мен. Сър.

Ко й се ухили противно. Въпреки всичките години, които бе живяла в Щатите, Марико така и не бе успяла да разбере какво точно имаха предвид под мръснишка усмивка и се зачуди дали не ставаше дума точно за това. Във всеки случай снизходителното му подхилкване пораждаше у нея желание да натика лицето на Ко в купчина мръсотия.

— Тези твои контакти сред борьокудан — произнесе той с тон, още по-пренебрежителен и от усмивчицата, — те споменаха ли нещо за предстояща експанзия на търговията с кокаин?

— Все още не, сър.

— Нито пък моите. А както самата ти каза, моите са доста по-обширни от твоите, нали? Ще ми простиш, ако вместо думите на някакъв отчаян наркоман, който си успяла да накараш да пропее, приема на сериозно тяхното мълчание.

— Сър, ако някой самотен якудза се опитва да си изгради по-голяма империя, останалите борьокудан нямаше да знаят за това…

Ко махна презрително с ръка.

— Забрави. Дори фактът, че ти е дадена възможност да кандидатстваш за отдел „Наркотици“, е пълна глупост. Трябва да си знаеш мястото. Пусни си по-дълга коса. Приличаш на лесбийка.

— Престъпниците могат да сграбчат дългата коса.

Той продължи да говори, сякаш тя изобщо не си беше отваряла устата.

— Не ти ли стига, че са те направили сержант? Не ти ли стига, че си единствената жена детектив в Токио? Като стана дума за това, ти си единствената жена детектив, за която изобщо съм чувал, а аз нося значката от двайсет и две години. Освен това си практически гайджин. Щеше да извадиш късмет, ако дори си намереше работа да бършеш маси в тая страна. Ти си чужденец в собствената си родина, Оширо. Човек би си помислил, че ще си доволна от онова, което имаш. — Той изпръхтя още две струйки дим към бюрото си. — Сержант и детектив след само четири години в службите! Просто не ми го побира акълът как си успяла да стигнеш дотук.

— Аз съм добро ченге, сър. Така успях да стигна чак дотук.

— Това не е редно. В администрацията, да, бих го приел. Дори във висшата администрация. Няма да е нещо невиждано; сигурен съм, че можеш да пишеш на компютър не по-зле от останалите. Но ако зависеше от мен, единствената ти работа в този участък щеше да бъде да сервираш на останалите от нас кафе и чай при поискване. Повярвай ми, при първия повод веднага ще ти дам да вършиш точно това.

Лицето на Марико вече се потеше, но не заради топлината, която излъчваше радиаторът, а от гняв.

— Хайде, давай — подкани я Ко, срещайки погледа й през мъглата от дим. — Кажи нещо. Дай ми причина да те понижа. Или пък недей. Аз съм търпелив. В очите ти може и да съм някакъв шантав дъртак, но слухът ми е остър. А в този участък това е достатъчно.

Марико стискаше зъби, свила устни в тънка линия.

— Не очаквайте да чуете каквото и да било — рече тя. — Ще продължа да се държа като добро момиче. Сър.

— Може би. А може би не. Единственото сигурно нещо е, че докато управлявам аз, ти „Наркотици“ няма да видиш. Ще си отслужиш остатъка от стажа, след което ще се погрижа да ти откажат прехвърлянето и до края на кариерата ти ще ти давам само незначителни имуществени престъпления. И тъй като с малко повече практика ще успяваш да се справяш с тях… — Той измъкна светлосиня папка от средата на купчината документи и я хвърли пред себе си на бюрото. Въздушната струя, предизвикана от движението, разнесе бялата пепел от пепелника му. — Поемаш случая Ямада. Някакъв старец, който живее близо до Мачида. Твърди, че някой се опитал да му открадне меча.

— Сър, независимо дали ви харесва или не, на мен ми остават още осем седмици в „Наркотици“, преди да започнете да ми прехвърляте скапаните случаи. Дотогава съм в правото си да се занимавам със съответните арести, свързани с дрога.

Мръснишката усмивка отново се появи.

— Специална молба от полицейското управление на Мачида. Упълномощават ме да избера, който ми хареса. Днес извади късмет.

Марико не отвърна нищо. Просто взе папката и излезе от стаята.