Стив Байн
Дъщерята на меча (57)

57.

— Тя е добре — каза старият месар с усмивка. — Има много въпроси за това как се коли прасе. Двамата обядвахме заедно нигири и когато се появихте, тъкмо се канех да я заведа да хапне малко пилешки шишчета.

— Благодаря ви — кимна Кейджи. — Много благодаря. Аз… боя се, че не нося никакви пари. Портфейлът ми беше откраднат тази… изгубих го сутринта. Чудя се дали мога утре да се отблагодаря за добрината ви?

Старецът стисна зъби са миг.

— Ако не беше униформата ти, синко, щях да си помисля, че ме будалкаш.

— Напълно разбираемо, сър. Ужасно съжалявам.

— Отивай си вкъщи. Ще я вземеш със себе си, нее? Нямам нищо против да я наглеждам, но у нас вече имам достатъчно внучета.

— Благодаря ви, господине. Много ви благодаря.

Кейджи приклекна и докосна ръката на малкото момиче.

— Искаш ли да дойдеш у дома с мен?

— Да знаеш, че мога да чувам. Не съм глуха.

— О, знам. Просто… Как ти е името всъщност?

— Хаяно Шоджи.

— Така, Хаяно, какво ще кажеш да вечеряш в моята къща?

Тя скръсти ръце и погледна към земята — всъщност щеше да погледне, ако очите й бяха здрави. Това беше жест, който можеше да направи само зрящо дете. Кейджи предположи, че сигурно е изгубила зрението си в по-зряла възраст.

Най-накрая момичето попита:

— Може ли да се върнем утре?

— Стига да искаш.

— Добре тогава. Не искам да изпусна мама, когато се върне.

Двамата тръгнаха заедно, ръка за ръка. Улицата беше почти празна, влажният въздух носеше мириса на дъждовни изпарения.

— Хаяно, можеш ли да повториш онова, което каза тази сутрин за тигъра?

— Аха. Тигърът гони една жена. Иска да я убие. Но ако напусне дома си, за да я търси, къщата му ще бъде отнесена.

— Тази сутрин ми каза нещо друго.

Хаяно сви устни.

— Същото беше.

— Не. Каза… Няма значение. Хаяно-чан, къде е тигърът?

— С теб, глупчо.

— Не. Тази сутрин спомена нещо за планина.

— Да. Тигърът живее в планината. Но той трябва да я напусне, за да хване жената, а ако го направи, планината ще изчезне.

Кейджи се спря и коленичи до момичето.

— Какво означава това, Хаяно?

Тя се изкиска.

— Глупчо! Означава каквото означава.

Той чу как стомахът й изкъркори.

— Хаяно, къде е тигърът? С мен ли е, или е в планината?

— Не! — Тя отново се засмя. — Той живее в планината, но стои при теб.

Кейджи улови ръката й и постави мъничките й мръсни пръстчета на помела на своя тачи.

— Това е най-ценното ми притежание, Хаяно. Името му е Планински тигър. Знаеш ли какво е?

— Меч, глупчо. Всеки може да го види.

— Откъде знаеше името му тази сутрин?

Тя сви устни.

— Тази игра е скучна. Можем ли вече да отиваме у вас?

— Моля те, Хаяно. Моля те?

— Скуч-на.

И това беше всичко.

— Кей-кун — каза баща му, когато Кейджи плъзна шоджито настрани. — Радвам се, че се прибра. Вечерята тъкмо стана готова.

— Казах ти, че ще работя до шест — извика той към всекидневната. — Освен това ти казах, че ще поправя вратата, като се прибера. Не беше нужно ти да се заемаш с това.

Кейджи чу подрънкването на чиниите върху масата, заедно с продължително обяснение за напасването на шоджи панелите и как майката на Кейджи няма как да я поправи, и как той, разбира се, ще е на работа цял ден. Младежът го слуша, докато си събуваше ботушите и чорапите, след което го прекъсна.

— Татко, искам да поговоря с теб за един гост, когото поканих на вечеря.

— О! Чудесно. Момиче, надявам се.

— Ами да. Може да се каже.

Той чу шумоленето на чорапи по пода и баща му забърза към коридора.

— Чудесно! Не отива на мъж на твоята възраст да остава неженен, особено след като те повишиха и… О!

— Татко, това е Хаяно Шоджи. Тя е изгубила майка си. Очевидно е била ранена. Помислих си, че може да хапне с нас. И да прекара нощта тук, може би.

— Аха. Ами да, разбира се. Здравей, Хаяно-чан. Аз съм Рьоичи Кияма. Моля, заповядай.

За вечеря имаше бяла риба тон с ориз и темпура с тиква и патладжан. Хаяно обяви, че е невероятно вкусна.

— Къде е майка ти, Кейджи-сан? Тя не обича ли патладжан?

Рьоичи се засмя.

— Майката на Кейджи е много болна, скъпа. Тя не се храни на масата. Ще й занеса храна, след като приключим.

— О! — Момичето лапна още едно залъче и бавно задъвка. — Защо е болна?

— Има нещо, което се нарича инфекция — отвърна Рьоичи. — Направиха й операция и разрезът се инфектира, затова сега трябва да стои далеч от всичко, което може да го замърси. Дори не трябва да диша нищо, което може да е мръсно. Затова стои в стаята си. Пушекът от печката може да я разболее още повече.

— О. И на мен ми правиха операция. На очите. — Тя лапна нова хапка от рибата.

— Така ли? — Бащата на Кейджи кимна замислено. — И ти ли получи инфекция?

— Не.

— Много добре. — Той изяде последното си тънко парче тиква, след което започна да пълни чинията на съпругата си. — Кей-кун, когато тя се нахрани, напълни й ваната, нее? Бузките на горкото дете са мръсни.