Стив Байн
Дъщерята на меча (25)

25.

Пулсиращият бас караше костите в гърдите на Фучида да потреперват. Музиката беше американски рап, а изпълнителят говореше твърде бързо, за да може Фучида да разпознае думите, но той бе чувал тази песен и преди. Момичетата често си я поръчваха. Обичаха да танцуват на нея.

Те танцуваха и сега, осем от тях, останалите бяха в почивка, пиеха с клиентите или бяха горе, в кабинките за лап денс. Осемте на дансинга танцуваха в цветни конуси от светлина, която изглеждаше плътна заради гъстия цигарен дим. Петъчната тълпа затопляше клуба, но на самите момичета не им беше топло. Фучида можеше да види щръкналите зърна, увенчали куполите на гърдите им, които се полюляваха под полуплътната светлина.

Барманът му кимна, когато минаваше покрай него, и посегна към бутилката „Мейкърс Марк“. Фучида си проправи път през тълпата и се изкачи по стълбите към горната тераса на клуба, където клиентите отиваха рядко, освен ако не се бяха запътили към кабинките за лап денс. Горната тераса се намираше твърде далеч от дансинга за повечето от тях, а и първият етаж беше достатъчно просторен.

Една от танцьорките, Наоко, донесе питието на Фучида. Тя носеше обувки на ниски токчета, електриковосини прашки и прилепнала тениска с надпис „Найс Клауп“ на ромаджи. Докато той отпиваше от уискито си, момичето седна в скута му, но само за кратко.

— Не мога да остана — приближи устни до ухото му то, за да не се налага да крещи. — Следва моят номер.

Фучида отново отпи от своя „Мейкърс Марк“ и я изпрати с поглед, докато тя минаваше между зяпащите я мъже. Те знаеха много добре, че не бива да я докосват. Това се случваше често в клубовете в Кабукичо, но не и тук, като дори пияните не смееха да пипат.

Черната изкуствена кожа изскърца под тялото му, когато се настани в сепарето, за да огледа посетителите. Разпозна една групичка. Редовни петъчни клиенти. Като че ли бяха борсови посредници, помисли си той, или нещо такова. Не беше сто процента сигурен каква е разликата между борсовите посредници, търговците на акции и инвестиционните банкери, но с каквото и да се занимаваха тези типове, то не можеше да им помогне, щом трябваше да плащат, за да видят чифт голи цици. Щяха да останат тук до пет или шест часа сутринта, когато метрото тръгнеше отново, щяха да се смеят на шегите на шефа си и да пият до откат само защото той така казваше.

Ако съществуваше по-лоша съдба, то Фучида нямаше представа каква е тя.

В долната зала влезе един младеж. Той беше на двайсет или двайсет и една години, слаб като тръстикова пръчка. Носеше косата си на модерната напоследък прическа — убиване на цял час в грижливо оформяне, за да изглежда така, сякаш е търкана здраво с кърпа след къпане. Дядото на младежа беше гъст с бащата на Фучида, затова семейството се бе погрижило хлапето да има работа. Засега беше само момчето за поръчки на Фучида, но бе умно и Фучида предвиждаше бързото му изкачване по стълбицата.

Младежът огледа клуба, като очите му сигурно все още привикваха към сумрака и когато забеляза Фучида, той забърза към сепарето.

— Шефе — каза хлапето, — ченгетата спипаха Канеда.

Фучида се взря в очите му.

— Сега при тях ли е?

— Да. Чух, че е бил заловен от някаква жена ченге.

— Майтапиш ме.

— Не.

Тъпият дебелак.

— И сега моли за помощ, така ли?

— Иска адвокат, да.

— Добре. — Фучида погледна отново към дансинга. — Върви си вкъщи, наспи се добре. Когато се събудиш, си намери един хубав костюм. Среши си косата, постарай се да изглеждаш като адвокат. След това върви при Канеда и му кажи, че ще получи истински адвокат, когато успее да победи един осемдесет и седем годишен инвалид. Кажи му, че сега може само да си тръсне дебелия задник на леглото в килията и да седи там, докато не отслабне достатъчно, за да успее да се провре между решетките.

— Смятай го за сторено.

— Разкарай се оттук.

Един от пияните борсови посредници си тикаше носа в чатала на Наоко. Фучида изпита желание да слезе долу и да разбие една-две чаши в челото му. Тук не ставаше въпрос за запазване на територията, искаше му се просто да счупи нещо. Четирима мъже. Четирима мъже срещу един сляп мъж, който бе достатъчно стар, за да си спомня планината Фуджи от времето, когато е била още проста къртичина. Какво чак толкова се беше объркало?

Два пъти се бе опитал да се добере до меча. Първия път бе отишъл сам и щеше да нахълта вътре, ако не беше песента. Неговата красива певица със силния си, монотонен глас, която му напяваше да се бие, да убива, да се докаже пред нея. Но той знаеше много добре, че не бива да й угажда. Поддадеше ли се сега, щеше да го връхлети лудостта — а след нея и смъртта. Вместо това изпрати Канеда и останалите. И ето какво се беше получило.

Той бе твърдо решен да заеме своето място в историята и сега вселената полагаше всички усилия, за да го спре. Превръщането в първия човек, който притежава две остриета на Иназума, беше само първата стъпка в изграждането на наследството му. Дори това щеше да избледнее, когато използва меча на стареца за създаването на новата си империя. Нямаше да се състезава с босовете от Камагучи-гуми, но нямаше намерение да води и живота на баща си. Фучида не искаше да се превръща в еквивалента на онези безполезни пияни борсови посредници за престъпния свят. Нямаше да живее в робство. Искаше сам да управлява съдбата си, а за да го постигне, трябваше да се сдобие с меча на онова лукаво дърто копеле.

Телефонът в джоба му завибрира. Той знаеше кой го търси и без да поглежда екрана; само един човек можеше да позвъни на този номер в два и половина сутринта. Отиде бързо до вратата на управителя и влезе в стаята. Пулсиращият бас проникваше и през затворената врата, но тишината беше нещо относително в един стриптийз клуб.

— Господин Травис — каза Фучида на английски, срещайки трудности при изговарянето на „в“. Така и не бе успял да се научи да прави разлика между „в“ и „б“. — Как вървят нещата в Калифорния?

— Моля?

Отговорът беше произнесен на японски и гласът бе женски. Фучида погледна към телефона. Името на абоната беше БОЛНИЦА ЗАПАД, последвано от номер, който не му бе познат.

— Кой се обажда? — попита той.

— Казвам се Джунко Ичикава — отвърна жената. — Аз съм нощната сестра в хосписа на „Сейнт Люк Интернешънъл“. Моля да ме извините, но този номер ми беше даден за спешни случаи във връзка с Тацуо Фучида-сама. Да не би да съм сбъркала номера?

Фучида примигна. Искаше му се да бе взел питието със себе си.

— Не. Това е правилният номер.

— Много съжалявам, сър, но състоянието на Фучида-сама се влоши. В досието му пише, че трябва да се обадя, ако има някаква промяна. Ужасно съжалявам, че се обаждам толкова късно.

— Просто давайте по същество, става ли? — Фучида отваряше едно след друго чекмеджетата в черното стоманено бюро на управителя, търсейки чаша и нещо, с което да я напълни. — Какво става с баща ми?

— Съжалявам, сър, но дишането му е изключително неравно. Онколозите се боят, че няма да преживее нощта.

Едно двойно изписукване заглуши последвалите угоднически извинения на сестрата. Фучида отново погледна към малкото екранче на телефона. На него беше изписано СКРИТО ИМЕ, а под него СКРИТ НОМЕР. Той изгледа телефона си, накани се да каже нещо, погледна го отново. След това натисна бутона със зелената слушалка и се прехвърли на другия разговор.

— Господин Травис — каза той.

— Фучида-сан — отвърна американецът с боботещ, приятелски глас. Фучида имаше чувството, че му говори някакъв нетърпелив продавач на коли. — Какво става? Сдобихте ли се с меча ми?

Пред очите на Фучида премина поредица от образи. Канеда, този безполезен кит, седящ на леглото в килията. Мас, Тигър, Такеши — сигурно всичките мъртви. Представяше си ги така, сякаш ги бе убил самият той: Мас с дупка в средата на огромното си чело; коремните тлъстини на Тигър се стичат през раната от меч до пъна му; дълбок разрез през кльощавата шия на Такеши, точно над ключицата му.

— Да — изрече той с възможно най-добрия си американски английски. — У мен е. Вече можем да правим бизнес, да?

— Да, по дяволите. Скоро ще станете най-якият самурай в бизнеса, а?

— И вие ще бъдете як самурай. Кога пристигате?

— Корабът е готов за потегляне. Сигурен ли сте, че няма да има проблеми с ченгетата?

— Никакви проблеми — обеща Фучида и продължи да рови из бюрото на управителя. Американците като че ли изобщо не разбираха ролята на якудза в Япония. Всичките мафиотски филми, които им се въртяха в главите, им даваха погрешна представа за полицията и възможността й да се меси в делата на организираната престъпност. Гайджин просто не можеха да проумеят идеята, че фактически якудза бяха ченгета. Нинкьо дантай представляваха полицейски участъци за онези, които не можеха да отидат в полицията. Беше същото като в „Кръстникът“ и „Добри момчета“, помисли си Фучида, затова той така и не можеше да разбере защо на американците им е толкова трудно да схванат, че полицаите са най-малкият проблем за средностатистическия якудза. На едно ченге трябваше да му е омръзнал животът и да му е писнало да прави кариера, за да тръгне да се меси на клановете, които всъщност пречеха на тази страна да отиде по дяволите.

И въпреки това американецът продължаваше да дудне в ухото му.

— Ще ви е необходим доста голям екип, за да се справите със стока за пет милиона долара. Наясно сте с това, нали?

Най-после намери една бутилка „Уайлд Търки“, хубаво вносно уиски, в чекмеджето със зелените папки. До нея се мъдреха четири чаши, леко прашасали. Той продуха едната и я напълни.

— Не се притеснявайте, господин Травис.

— Не съм аз онзи, който трябва да се притеснява. Единственото, от което имам нужда, е план какво да правя при престоя ми на Хаваите. Всичко зависи от вас, щом долетя да си прибера меча. Ще ви се обадя допълнително, за да се разберем кога и къде.

Американецът прекъсна връзката и Фучида машинално затвори телефона си и го пусна в джоба си. Той веднага завибрира. Вярно. Болницата. Фучида пресуши чашата си, извади отново телефона и го отвори.

— Да?

— Сър, баща ви — рече нощната сестра. — Чухте ли какво ви казах? Той…

— Да — прекъсна я Фучида. — Състоянието му се влошава. Чух.

— Мисля, че трябва да дойдете веднага, сър. — В гласа й се долавяха равни части състрадание и упрек.

— А аз мисля, че трябва да си гледате работата — отвърна Фучида. — Не ми казвайте какво трябва и какво не трябва да правя.

— Моля да ме извините, сър. Аз просто…

— Знам. Състоянието се влошава. Ще дойда.