Стив Байн
Дъщерята на меча (24)

24.

Щом зърна Марико, лейтенант Ко попита:

— Какво правиш в участъка ми? Не трябва ли да почиваш тази вечер?

— Да, сър — отвърна тя, настръхнала от тона му. Повечето полицаи щяха да получат похвала, ако бяха дошли на работа в почивния си ден, но за Марико имаше само порицания. Тя погледна пръстите си, които се бяха вкопчили в облегалката на пластмасовия офис стол, след което вля раздразнението си в тази ръка, за да му попречи да прозвучи в гласа й. — Тук съм, за да дам показания, сър.

Думите й накараха лицето на Ко да грейне.

— Направила си нещо нередно, нали?

— Не, сър. Станах свидетел на нахлуване в частен дом и опит за убийство.

— Наистина ли? И просто седеше отстрани и гледаше? Не се опита да го спреш?

Марико леко се усмихна.

— Всъщност се бих като лъв, за да остана жива, сър. Може би забравих да спомена: намирах се в дома на жертвата по време на нахлуването. И арестувах един як кучи син, ако това има значение.

Тя кимна към великана, който я беше нападал в дневната на Ямада. Щеше да го посочи с пръст, но всеки път, когато помръдваше лявата си ръка, ребрата й буйно негодуваха. Рано или късно трябваше да отиде на рентген.

Престъпникът седеше на ръба на стоманеното бюро, а палците на ръцете му все още бяха вързани зад гърба. Никой от столовете в офиса не можеше да го побере. Той й напомняше за прочутия сумист Конишики, но с ниско остригана коса вместо с характерната прическа, а един полицай правеше снимки на татуировките по масивните му ръце. Всъщност престъпникът сигурно бе едва наполовина от размерите на Конишики, но дори така си беше истински звяр. Гамера се биеше с по-малки чудовища във филма. На Марико вече й бе ясно, че Ко няма никакво намерение да й повярва, че наистина го е задържала.

— Ще я видим тая работа — каза той намръщено. — След двайсет минути искам да видя доклада за инцидента на бюрото ми.

Марико затвори очи и си забрани да го нарича мазен кучи син. Ако го направеше както трябва, докладът щеше да й отнеме поне един час. А ако го направеше през пръсти, Ко щеше да има оправдание да я обвини в небрежност. В случая нямаше как да спечели.

Но така или иначе се захвана с доклада. От време на време хвърляше по един поглед на Ко, който тихо разговаряше с нейния гигантски татуиран рикиши. Несъмнено искаше да научи неговата гледна точка за историята и да събере достатъчно амуниции, за да я простреля.

Когато след деветнайсет минути и половина тя му предаде възможно най-добрия доклад, който бе способна да направи за това време, той все още разговаряше с нейния престъпник. Искаше й се да го предизвика да намери което и да е ченге в управлението, способно да се справи по-добре от нея. Освен това искаше да го попита за какво толкова разговаря с убиеца от якудза, но мръснишката му усмивка я накара да замълчи. Кръвта й кипеше и се страхуваше, че ако си отвори устата, ще си спечели уволнение.

Ко запали нова цигара и се подсмихна.

— Небрежна работа, Оширо. — Той дори не беше започнал да чете проклетия доклад.

— Вашият полицай е гордост за този участък — обади се писклив глас зад гърба й.

Марико се обърна и видя професор Ямада, който влизаше в стаята за разпити, придружаван от един от малкото полицаи, намиращи се в участъка по това време на нощта — висок мъж, чието име тя не знаеше.

— Ако не беше в дома ми — продължи Ямада, — със сигурност сега щях да съм мъртъв.

Високият полицай кимна одобрително. В първия момент Марико не можа да разбере защо; тя знаеше, че е спечелила уважението на много от своите колеги, но почти никой от тях нямаше желание да го показва публично. След това осъзна, че великанът с татуираните ръце се намираше зад гърба й, точно пред погледа на високото ченге, и че колегата й изобщо не бе впечатлен толкова от спасяването на живота на Ямада, колкото от факта, че Марико е успяла да нокаутира три пъти по-едър от нея заподозрян.

Това беше добре, предположи тя, тъй като определено не бе спасявала Ямада. Всъщност беше точно обратното. Ако четиримата нападатели я бяха хванали сама в онази къща, нещата едва ли щяха да се развият добре за нея.

С увиснала между огромните му устни цигара, Ко кимна на придружаващия Ямада полицай.

— Да видим разликата между добре свършена работа и начина на Оширо да си върши работата. — Лейтенантът подкани с пръст високия полицай да му подаде папката, която стискаше в ръката си. Докато я прелистваше, високото ченге поблагодари на Ямада за отделеното време и излезе от стаята.

Лейтенант Ко се мръщеше на листовете, които се отразяваха в очилата му. Марико се зачуди дали да не му обясни разликата между разпитването на свидетел и съставянето на подробен доклад за инцидента, но размисли.

Веднага щом Ко отвори устата си, тя съжали за решението си.

— Трима убити? Един арестуван? Тук не работим по този начин, Оширо. Може би ще се чувстваш у дома си, ако те прехвърля в Чикаго или Детройт.

Това у дома си бе умишлена подигравка, със същия успех можеше направо да я нарече гайджин.

— С цялото ми уважение смея да заявя — започна Марико, като в същото време си мислеше, че този мъж не заслужава и капчица уважение, — че нямам никакво отношение към смъртта на тримата мъже. Професор Ямада уби двама при самозащита. Третият умря заради собствената си глупост.

— Нима?

— Мъжът с дълбоката рана на крака не биваше да се опитва да кара кола. Ако не беше избягал, сигурно щях да го кача в линейката. Но той потегли с бясна скорост и предполагам, че е припаднал зад волана. Не съм блъснала аз колата му в бетонната ограда на онази жена, сър. Вината си е изцяло негова.

Ко дори не си направи труда да погледне в доклада.

— А чия е вината за тази дълбока рана на крака на мъртвеца?

— Моя — отвърна Ямада. — Всъщност ще бъде, ако ме обвинят за нея. Във всеки случай аз съм човекът, който го посече.

— С меч, пише тук. — Ко най-накрая направи връзката. — Вие сте Ямада, който миналата седмица съобщи за опит за нахлуване в къщата му. Дадох случая ви на Оширо. Оширо, какво търсеше там през свободния си ден?

Марико не знаеше какво да отговори. Със сигурност нямаше намерение да признае, че е разследвала убийството на Курихара. Това не й влизаше в задълженията, а бе проблем на полицейското управление в Йокохама. А Ко я дебнеше за всяко нарушение на протокола, каквото и да е. Както самият той бе заявил със самодоволство, достатъчно беше да дочуе нещо. А сега просто не се сещаше какво да отговори.

— Тя ми остави визитната си картичка — обади се Ямада. — Каза ми да й се обадя, ако си спомня нещо, свързано със случая. Страхувам се, че не съм запознат с работния график на сержант Оширо. Не съм сбъркал, като съм се обадил, нали?

Лейтенант Ко погледна първо нея, после доктор Ямада.

— Не — процеди най-накрая той през зъби. — За нас е удоволствие да служим.

Ко гледаше начумерено — широките му устни, големите очила и линиите около устата му напомняха на Марико за физиономията на шаран.

— Значи сте се захванали здраво с този случай, Оширо?

— Да, сър.

— Добре. В такъв случай няма да слушаме повече онези наркотични глупости, нали?

Той я стрелна с нещо, наподобяващо триумфална усмивка — доколкото успяха да се справят рибешките му устни. След това бодна цигарата си в стоящия наблизо пепелник, запали нова и се затвори в офиса си.

— И така — каза Марико на Ямада, — предполагам, че сега съм залепена за вас.

Ямада й намигна.

— Съдба.

— Аха. А сега ще ми кажете ли какво знаете за хората, които се опитаха да ви откраднат меча? Момчетата от тази вечер ми приличаха на наемници, и не само на мен. Вие знаете кой ги е изпратил. Кажете ми името му.

Ямада повдигна към очите си китката, на която бе закопчан часовникът му.

— Вече е късно — отбеляза той. — Ще поговорим утре.

— Нали се сещате, че мога да ви задържа за възпрепятстване на правосъдието.

— Предполагам, че можете.

— Опитвам се да ви помогна, доктор Ямада, и не ми харесва, че ми пречите да си върша работата. Защо просто не ми кажете името му?

Лицето на Ямада помръкна, сякаш през него премина сянка.

— Фучида — отвърна най-накрая той. — Шузо Фучида.

По гърба й пробягаха тръпки. Това беше истинска следа.

— Ето — рече тя, — не беше чак толкова трудно, нали?

Лицето на Ямада помръкна още повече.

— По-трудно, отколкото можете да си представите.

— И той живее тук, в Токио?

— Не знам.

— С какво се занимава? Има ли редовна работа? А полицейско досие?

— Не знам.

— Стига де, дайте ми някаква информация.

Бръчките по лицето на Ямада се задълбочиха още повече.

— Казах ви всичко, което мога за тази вечер. Моля ви, инспекторе, позволете ми да се прибера.

Марико усети как се изчервява. Тръпката на лова я бе завладяла. Едва сега забеляза каква болка причинява разговорът им на Ямада.

— Съжалявам — извини се тя. — Ще проуча този Фучида. Пак ще поговорим, нали?

Ямада кимна, обичайната му жизненост се бе изцедила напълно.

— Доскоро, инспекторе. Лека нощ.