Стив Байн
Дъщерята на меча (23)

23.

Когато на сутрешния брифинг станаха известни най-новите подробности за убийството на Курихара, първия човек, за когото се сети Марико, беше Ясуо Ямада.

Както всички останали в нейния участък, Марико не спираше да мисли за този случай. Един от колегите им бе убит. Тя не работеше в Токийското столично управление на полицията, трудно беше дори да наречеш една служителка на паркинг истинско ченге, но Юко Курихара носеше униформата и си получаваше заплатата от полицията както всички останали, а това я превръщаше в член на тяхното семейство. Съпругът й категорично бе отхвърлен като заподозрян, а други не се появяваха на хоризонта. Следователите, които работеха по случая, все още нямаха определен мотив, но последният доклад от съдебномедицинската експертиза накара Марико да реши, че е необходимо още едно пътуване до дома на доктор Ямада.

Денят й обаче беше доста зает — трябваше да обработи няколко стари документа, което щеше да й отнеме часове, но всички те бяха свързани с арести за наркотици, които наистина я интересуваха — и не бе никак трудно да остави Ямада и глупавия му магически меч за по-късно. Така че когато стигна до Мачида, небето вече беше притъмняло, луната все още не бе изгряла, а звездите бяха много повече, отколкото Марико бе виждала през прозореца на апартамента си в центъра на града. Домовете бяха много кокетни, като малки селски къщурки, всяка сгушена зад високата си градинска стена. Тя осъзна, че в нея се обажда американската част на съзнанието й; дори най-малката къща беше пет пъти по-голяма от мъничкия й апартамент, но и най-голямата бе твърде малка, за да привлече интереса на някой купувач в Илинойс.

Някои от къщите в квартала на Ямада бяха тъмни. Тя вдъхна хладния бриз, който носеше аромата на хризантемите от двора му. От вътрешността на къщата се чу звукът от тътрещи се крака, после тежката дървена врата се открехна леко.

— Върнахте се — отбеляза Ямада. Вътре миришеше на чай. — Предполагам, че не сте открили нищо за моя кандидат-крадец.

Марико се зачуди какво ли го бе накарало да изрече тези думи — тонът му разкриваше, че е запознат със случая по-добре, отколкото някой цивилен имаше право — но я чакаха много по-належащи дела.

— Имам нужда от малко информация — каза тя. — Всъщност ще съм ви много благодарна, ако се съгласите да ни сътрудничите, сър. Полицията в Йокохама разследва убийството на жена, която е работила в техния паркинг-отдел. Името на жертвата е Юко Курихара.

— О, боже.

Реакцията му я сепна. В гласа му прозвуча искрено съчувствие, сякаш бе познавал жертвата. Отново й се стори, че той е твърде запознат със случая. Или може би беше просто симпатичен старец, който реагираше така при всяко убийство? Марико нямаше как да е сигурна.

Тези въпроси можеха да почакат, имаше по-належащи загадки за разрешаване.

— Доктор Ямада, мисля, че нашият медицински експерт ни е подвел да търсим погрешно оръжие на убийството. И смятам, че вие ще ми помогнете да го докажа.

— Как? Какво бих могъл да знам за оръжията, с които се извършва убийство?

— Това оръжие е прерязало метална верига за врата, като вероятно острието дори не се е нащърбило. Криминалистите успяха да открият едва няколко мънички стружки. Получихме само първия резултат от тестовете им, но според тях оръжието е на възраст между петстотин и хиляда години.

— Аха. Също като меча, който ви показах миналата седмица.

— Не се притеснявайте — каза Марико. — Няма да обвиня един осемдесет и седем годишен мъж, че е хванал метрото до другия край на града, за да убие полицайка, докато е вечеряла. Но смятам, че първоначалният доклад на медицинския експерт е погрешен. Оръжието на убийството не е било голям нож. Звучи ми повече като меч, нее?

— Определено е така.

— В такъв случай това ще е вторият древен меч, на който попадам тази седмица. Какво става тук?

— На мен ми се струва, че това е съдба. Моля влезте, инспекторе.

Тя го последва в къщата, като затвори тежката дъбова врата зад гърба си.

— Боя се, че току-що изпих вечерния си чай — рече Ямада, — но мога да ви запаря нов, ако желаете.

Марико събу обувките си.

— Не, благодаря — отвърна тя. — Не бих искала да ви затруднявам.

Въпреки това той напълни чайника с вода и го сложи на печката. Подът в кухнята беше дървен, а не татами, и обутите му в чорапи крака издаваха шумолящи звуци, когато стъпваше по него.

— И така, какво ви накара да дойдете при мен?

— Направих някои проучвания за вас — отвърна Марико. Той добродушно я улови за лакътя и тя му позволи да я отведе във всекидневната. — Докторат по средновековна история. Професор емеритус на Токийския университет. Девети дан в кендо, девети дан в кенджуцу, осми дан в иайдо и още няколко черни колана тук-там. Вашият биограф ви нарича „най-възрастния майстор на меча в Япония“.

Ямада се усмихна — топла усмивка, която разкри едрите му зъби и задълбочи бръчиците от смях по лицето му.

— Чели сте Мизубаяши. Пишейки това, той се опитваше да получи назначение на постоянна длъжност.

— Но не е единственият, който дава израз на уважението си — продължи Марико. — Срамувам се от себе си, че не успях още тогава да направя връзката. Последния път, когато бях в тази стая, забелязах нещо общо във всички книги, които са подредени в библиотеката зад гърба ви. Всяка една от тях е свързана с мечовете.

Ямада седна до ниската масичка, но Марико се приближи до рафтовете.

— „Ковашки методи от периода Камакура“ — прочете тя на глас. — „Изковаване на мечове от епохата Муромачи“. „Еволюцията на двубоя с мечове: История“. — Погледът й се плъзна по кориците. — Чакайте малко. Целият този рафт… вие ли сте ги писали? Всичките?

— Какво мога да кажа? Доста съм възрастен.

Марико огледа с невярващ поглед останалите книги. Библиотеката съдържаше само разработки по средновековна история. Тази вляво — история на фехтовалното майсторство в бойните изкуства. Другата вдясно — историята от периода Хейан и преди това. И във всеки библиотечен шкаф средният ред съдържаше само книги, написани от Ямада.

— Не мога да повярвам — възкликна тя. — Тук сигурно имате поне трийсетина книги.

— Четирийсет — отвърна Ямада. — Добре де, всъщност са четирийсет и няколко. Издателят ми твърди, че пълните ми съчинения ще напълнят двайсет и пет тома. — Той се засмя. — Какво нахалство, представяте ли си? Пълни съчинения! Човек би си помислил, че ще изчакат смъртта ми, преди да ги нарекат така. Ами ако реша да напиша още една?

Марико вече го гледаше по съвсем различен начин. Дали бе изгубил зрението си от толкова много писане? По различен начин приемаше безформените стави на пръстите му и гърбицата. Стиснал химикала в ръка, приведен над хартията — така ли се раждаха тези книги? Някак си се чувстваше сигурна, че Ямада е изписал всички тези страници със собствената си ръка, без да ползва компютър.

И защо ли му е? По времето, когато компютрите са се развили дотолкова, че да могат да му помогнат, по-голямата част от тези книги сигурно вече е била написана и издадена. Тя издърпа едно жълтичко томче от рафта, отвори го и погледна датата на издаване. Шова 31. Бързо пресметна наум: 1956 година. Родителите й все още не са били родени.

— Вземете си една — каза Ямада и изпъшка, докато се изправяше. — Задръжте я. Тези стари очи вече не могат да четат. А и със сигурност не бих си губил времето в четене на собствените ми творби.

Докато той се отдалечаваше към кухнята, Марико чу първото подсвирване на чайника, който се канеше да засвисти. Ямада имаше остър слух, може би по-добър от нейния, а тя се гордееше със способността си да долавя всичко в обкръжението си. Този старец беше истинска загадка. Остър интелект, буден ум и въпреки това напълно искрено говореше за магически мечове. Със същия успех би могъл да разказва и приказки за духове. Марико бе човек, който разчиташе само на доказателствата — и се гордееше с това — но все пак изпитваше уважение към този мъж, който бе говорил за съдбата и ориста така, сякаш те живееха в съседната къща, сякаш можеше да ги види и да поприказва с тях.

— Значи сте дошли да говорим за мечове — обади се той иззад ъгъла. — Какво по-точно?

— Ами помислих си колко ли мечове може да има в целия Токио, които да са на възраст между петстотин и хиляда години? После направих малко проучване и онова, което открих, ми подсказа, че вие сте човекът, който може да ми даде отговор. И така, колко са?

— Десетина може би — отвърна Ямада, — но не това е въпросът, който искате да ми зададете.

— Нима?

— Би трябвало да ме попитате колко от тези мечове са… хм, как би се изразил един полицай? „На разположение“? Имам предвид, с колко от тях човек би могъл да извърши убийство?

Десет беше доста повече, отколкото бе очаквала Марико. Но когато чу въпроса на Ямада, тя бързо събра две и две.

— Намират се в музеите — заключи тя. — Древните мечове имам предвид. Прибрани са под стъклени покривала в замъци, исторически музеи и други такива. Тогава колко от тях се намират в частни ръце?

— За три знам със сигурност, но само два от тях стават. И единият се намира на горния етаж. Аз бих си помислил, че вторият е убил вашата жертва.

Марико бе чувала и преди този тон. Мъжът говореше с по-голяма увереност, отколкото би трябвало. Звучеше осведомено, сякаш беше запознат с всички обстоятелства около убийството. Само следователите по случая имаха достъп до тях. Не, помисли си Марико. Убиецът също знаеше всички подробности.

— Доктор Ямада, може ли да се кача горе и отново да разгледам меча?

— Разбира се — отвърна той и пак влезе в стаята, понесъл по една димяща чаша чай в ръцете си. — Ще ви придружа.

Кимна й с усмивка и й подаде едната чаша. Марико не отпи от нея.

— Добре мирише — отбеляза тя.

Напомни си, че трябва да върви след него. Марико го бе отписала като заподозрян веднага щом научи за убийството на Курихара — причината бе държането му, а не възрастта — но сега се усъмни в преценката си. Първият му коментар за кандидат-крадеца беше произнесен с твърде интимен тон, а сега той говореше за убийството по същия начин. Беше свързан и с двете престъпления. Марико бе убедена в това. Просто не можеше да разбере как.

За един кратък миг тя потъна в размисъл и когато се върна в действителността, установи, че Ямада е доста по-чевръст от очакваното. Той се изкачваше по стъпалата, без да прояви колебанието, което тя би очаквала да види у един почти сляп човек, но беше забравила, че това е неговият дом. Той го познаваше идеално. И вече се намираше пред вратата на спалнята, само на няколко крачки от меча.

Марико се втурна нагоре по стълбите, разплисквайки горещия чай по ръката си. Чашата падна върху покритото с черга стъпало. Тя стигна до прага на спалнята точно когато Ямада се обърна към нея, стиснал с дясната си ръка ножницата, а с лявата придържащ заострения й край. Ръката й се плъзна в чантата и затърси електрошоковата палка.

— Ето ви и вас — каза Ямада, пристъпвайки бавно към нея, протегнал дясната си ръка, в която стискаше меча. — Инспектирайте, инспекторе.

— Оставете оръжието — нареди тя. — На леглото.

— Както обичате — отвърна Ямада и изпълни нареждането й. После отстъпи една крачка назад. — Уплаших ли ви?

Без да отмества поглед от ръцете му, Марико се пресегна, напипа ножницата и взе меча.

— Простете ми. Не си представях, че мъж на моята възраст може да уплаши някого. — Той седна на леглото, опрял ръце на бедрата си. — Знайте, че мечът е опасен само когато се държи в лявата ръка. Дясната трябва да е свободна, за да може да го изтегли от ножницата и да сече.

Марико извади острието от ножницата и го поднесе под светлината. Отново се впечатли от размерите му.

— Не го знаех.

— О, да. Истинското кенджуцу се усвоява с дясната ръка.

Сърцето й постепенно забавяше ритъма си. Беше го преценила погрешно. По острието нямаше никакви петна от кръв — поне не такива, които да не бяха на стотици години — нито имаше някакви признаци, че се е мъчил да премахне с белина трасологични следи. А и той не бе човек, който би се опитал да прикрие извършването на убийство — не само че не отговаряше на типа жесток убиец, но сигурно би предпочел да прекара живота си в затвора, отколкото да натопи в белина един шедьовър от древността. А сега и ръката започваше да я боли на мястото, където се бе заляла с чай.

Ямада й се усмихна, поглеждайки я с разфокусираните си очи. Марико беше сигурна, че от такова разстояние тя сигурно се сливаше със стената.

— Съжалявам, че ви стреснах — каза той. — Трябваше да се досетя, че едва ли е практично да се приближавам до полицай с оръжие в ръка. Въпреки това е хубаво да ви обуча в изкуството на фехтовката. Доста неща не знаете.

Марико се взря с любопитство в него, след което погледна към меча в ръцете си. Внезапно изпита смущение заради начина, по който го държеше. Ямада беше много по-силен, отколкото изглеждаше. Тя трябваше да използва и двете си ръце, за да успее да държи меча изправен, а Ямада бе използвал само една. Беше смущаващо, че силата й не можеше да се мери със силата на една съсухрена ръка. Освен това бе убедена, че хватката й не е правилна, но пък тя си нямаше представа как трябва да се държи един меч.

Марико рядко изпитваше смущение. Нямаше проблеми със срама. Когато човек направи нещо нередно, той трябва да изпитва срам. Но смущение — да се чувстваш засрамен, когато не си направил нищо лошо, да изпитваш срам просто защото стоиш там — това не беше част от житейския й опит. Марико установи, че още при появата си тази мисъл бе заменена от негодувание.

— Защо си мислите, че бих се заинтересувала от фехтовка? — попита тя. — А и дори да се интересувах, какво ви кара да смятате, че веднага ще поискам да ви стана ученичка?

— В това няма нищо прибързано. Доста дълго време очаквам този момент.

Марико прибра меча в ножницата му и внезапно осъзна, че това е правилният начин да го направи, като същевременно чувстваше, че не го е прибрала както трябва. Отново я изпълни проклетото смущение. Почувства как бузите й пламват и бързо прогони смущението и негодуванието. По някакъв начин този мъж успяваше да я накара да се чувства като ученичка. Не можеше да прецени точно как.

— Сър — заговори тя с чувството, че раздразнението й заплашва да изригне, — за пръв път ви срещнах преди една седмица. Не може да сте ме чакали. Това е невъзможно.

— Правилно — отвърна Ямада. — Забравих. Такова нещо като съдба не съществува. Моля ви, простете на стареца. Продължете да живеете живота си.

Марико остави меча на леглото. Пак се започва с вълшебните мечове, нали? Това й беше достатъчно. Случаят с убийството на Курихара не бе неин. Дори не беше под нейната юрисдикция. Тя просто искаше да помогне. Но не и ако цената бе да се примирява с всичките тези глупости за магии и орисии. Беше се надявала, че ще успее да даде на управлението в Йокохама някаква следа за оръжието на убийството, но нямаше никакво намерение да им се обажда, за да им каже да търсят магически меч. Време бе да приключи с това.

— Простете, че ви обезпокоих — каза тя, а кръвта й пулсираше в слепоочията. — Сега ще си…

Ямада вдигна мазолестата си длан пред лицето й и притисна сбръчкания показалец на другата си ръка към устните си. Марико би могла да му се разкрещи заради начина, по който я бе накарал да млъкне, но в този момент чу шума.

Входната врата се отваряше.

Миг след това вече беше отворена. Разнесоха се стъпки. Много стъпки — трима души, може би четирима. Които и да бяха, движеха се в пълно мълчание.

Някой влезе в кухнята. Тя си представи как токовете на обувките разкъсват татамито на пода във всекидневната. Ръката на Марико се плъзна в чантата й. Ямада вдигна меча.

Тя възнамеряваше да му каже да остане тук, да се обади на полицията, но той вече бе излязъл през вратата. Спусна се бързо и уверено по стълбите. За части от секундата на Марико й се прииска пистолетът й да беше пъхнат в колана, а не в заключеното шкафче в управлението. Тя тихо последва Ямада, стиснала студената дръжка на електрошоковата палка. На долния етаж не се виждаше никой.

Тогава се разнесе изстрел. Ямада извади меча си и замахна. Докато се спускаше надолу по стълбите, той бе успял да пъхне ножницата в кафявия си кожен колан, без Марико да го забележи. И сега издърпването, стъпката напред и разсичането се сляха в едно гладко движение. Някой в кухнята изкрещя. Марико не можеше да го види; видя само кръвта, която опръска отсрещната стена.

На долния етаж се размърда сянка. Някой приближаваше Ямада откъм гърба. Марико дори не се замисли, прескочи парапета и се приземи на пода във всекидневната.

Мъжът, който връхлиташе гърба на Ямада, беше висок, с могъщо телосложение, а изпод яката на бялата му риза излизаха краищата на две татуировки, които се преплитаха на тила му. Той чу Марико и се обърна, но вече бе късно.

Тя заби електрошоковата палка в гръдната му кост и натисна бутона. Близо един милион волта разтърсиха тялото му. Той стисна зъби и изпъшка, жилите на врата му изпъкнаха като опънати въжета, а читата не спираше да жужи. Мъжът отстъпи, олюлявайки се, с изкривено от изненада, болка и ярост лице.

Мечът на Ямада го довърши, като сръчно му преряза гърлото.

Изведнъж Марико се оказа просната на земята, смачкана под сто и петдесет килограмова тежест. Това беше трети нападател. Озовал се бе върху нея, преди тя да успее да го забележи, и сега единственото, което знаеше за него, беше, че има оплешивяваща глава и че мирише на гьоза ресторант. Дясната й ръка, в която стискаше читата, беше прикована към пода. В този момент почувства, че тежестта на мъжа се премества; дясната му ръка се движеше, посягайки към оръжието.

Марико се опита да дръпне спусъка на читата, но не успя. Ръката й, смачкана под туловището на нападателя, не можеше да сгъне показалеца си. Тя приближи лицето си към бузата на дебелия мъж и захапа ухото му.

Той изпищя, дръпна се и я удари в ребрата. Изкара всичкия въздух от дробовете й. Пред очите й се завъртяха звезди. Но тялото му се бе отместило достатъчно.

Читата изпрати 850 000 волта в корема на гиганта. Той се отдръпна леко, но оръжието не се беше допряло достатъчно плътно. Мъжът я удари отново. Ребрата й се превърнаха в хиляди малки ножове. Читата изпращя отново. Той се отмести от нея.

Най-после Марико можеше отново да диша. През плуващите пред очите й звезди тя успя да види как мъжът се изправя на крака. Замахна с всичка сила към слабините му. Дебелият мъж улови китката й с огромната си лява ръка. В дясната проблесна стомана, вероятно нож. Марико бързо се пресегна с читата и пусна ток в ръката, която го държеше.

Той я пусна, нанесе разсичащ удар и не я уцели. Тя замахна към ръката му, която държеше ножа. Термопластът се удари силно в костта. Марико не спираше да размахва електрошоковата палка. Нанасяше удари по гърлото, слепоочието, основата на шията — докато мъжът не се отпусна неподвижно на земята.

Приливът на адреналин разчисти звездите пред очите й и тя видя Ямада. Срещу него се бяха изправили двама мъже, единият с татуировки, напомнящи гривни от бодлива тел, които го дебнеха предпазливо. Марико се надигна, за да му помогне, но в този миг като че ли хиляди малки зъби се забиха в лявата половина на гръдния й кош. Болката я повали на земята като отсечено дърво. Ямада стоеше до стълбището, стъпил с единия крак на първото стъпало, а с втория на пода.

И двамата мъже пред него държаха в ръцете си огромни ножове, от типа, който обикновено носеха героите на Сталоун. Онзи с гривните отстъпи назад и внезапно метна оръжието си към Ямада.

Мечът на стареца отби ножа във въздуха. Едновременно със замаха Ямада пристъпи напред към втория нападател. Мъжът замахна с ножа си, но миг след това оръжието се озова на земята, в комплект с ръката, която го държеше. Нападателят с гривните се хвърли към входната врата. Ямада замахна с меча си към бедрото му, мъжът изпищя и се изгуби от погледите им.

Това беше краят. Ямада продължаваше да стои неподвижно като статуя. Безизразният му поглед огледа телата в краката му. Единствено дебелакът на Марико може би щеше да оживее. Вторият от мъжете бе оставил след себе си река от кръв, която минаваше през зейналата входна врата, другият беше проснат по лице на пода в кухнята, а третият лежеше до отрязаната си ръка и кръвта му изтичаше.

Обучението на Марико взе връх. Първата й задача бе мъжът, когото бе пратила в безсъзнание; когато се свестеше, нямаше гаранция, че щеше да успее отново да го зашемети. Белезниците в чантата й нямаше да му станат — китките му бяха дебели като пушен бут — но тя носеше със себе си и „свински опашки“. Докато ги стягаше около палците му, адски силно се надяваше, че ще свършат работа.

Следващият бе мъжът, чиято кръв изтичаше през чуканчето от отрязаната му ръка. Марико го стегна с белезниците, доколкото можа. Но още докато се обаждаше на 110, знаеше, че шансовете му са нулеви. При мисълта, че той ще умре, й се догади и тя се зачуди дали Ямада се чувства по същия начин. По време на служба бе ставала свидетел на пътни инциденти с фатален изход, на самоубийства по тротоарите край небостъргачите, но никога не бе виждала нещо толкова кърваво.

Ямада изглеждаше съвсем различно. Раменете му бяха приведени под тежестта на меча, лицето му приличаше на дървена маска. Безчувствен, помисли си. Това беше безчувствено кръвопролитие, но все пак необходимо. Неизбежно. Металният мирис на кръвта придаваше на стаята миризма на кланица.

В този миг осъзна: Ямада не виждаше нищо. Сигурно усещаше миризмата на кръвта и чуваше насеченото, плитко дишане на умиращия мъж, чиято отсечена ръка потрепваше до нея, но това бе всичко.

— Не мога да повярвам — каза тя. — Вашият меч наистина е магически.

Слепите очи на Ямада се обърнаха към нея.

— Какво казахте?

— Вашият меч. Все пак наистина се оказа магически. Той ви позволява да виждате, нали?

Ямада изсумтя.

— Не. Онова, на което станахте свидетелка, не е резултат от никаква магия, а се дължи просто на продължило години наред обучение.

Марико почувства как някаква ледена ръка обхваща сърцето й.

— Вие… обучавали сте се да убивате хора?

— Разбира се.

Тя потрепери. Ямада замълча за миг, наклонил главата си под странен ъгъл към вратата. И после, сякаш едва сега бе разбрал смисъла на думите й, издаде странен смях, наподобяващ вълчи вой.

— Имате още много да учите за изкуството на боя с мечове — заяви той. — Тренировките се правят най-вече с дървени мечове, сержант Оширо. Само експерт може да води обучението с истинска стомана. Предполагам, че мога да бъда смятан за експерт, но не се притеснявайте — аз не съм като онези, които вървяха начело в Батаанския марш на смъртта. Не посичам хората само за да проверя остротата на оръжието си.

Марико се изчерви и поклати глава, но тогава осъзна, че Ямада не може да я види.

— Не — промълви тя. — Не съм си и помисляла да ви наричам касапин.

— Напротив. Помислихте си го, макар и само за миг. Но няма нищо. По-важното е, че повярвахте в силата на меча. Нарекохте го магически. Сега вече и вие сте вярваща.

— Не съм — отвърна тя. — Магията не е истинска.

— Тогава го наречете по друг начин. Остриетата на майстор Иназума са произведение на изкуството и също както всяко велико изкуство те имат силата да обсебват душите на хората. Няма по-изящен шедьовър, създаден от стомана, и няма стомана, която да съперничи по мощ на острието на Иназума. Аз го наричам прилив на съдба. Вие го наричайте както предпочитате.

Как можеше този мъж да говори с такова спокойствие за изкуството? Вонята на кръв го обгръщаше. Марико затвори очи и в съзнанието й се появи образът на Ямада, който размахва меча си. Равновесие, баланс и сила — тук нямаше нищо свръхестествено. Как изобщо й бе хрумнало, че причината е в меча? Тя беше детектив. Събираше доказателства и си вадеше заключения от тях. Как бе успяла да се отдалечи толкова много от действителността?

Не за пръв път присъствието на Ямада я накара да изпита смущение. Влудяваше я с каква лекота той успяваше да я накара да се срамува.

— Не знам откъде дойдоха тези мисли — каза тя. — Сигурно е от адреналина. От борбата. Това ме е объркало.

Ямада сви рамене. Странен жест на човек, който размахва огромен окървавен меч.

— Битките успяват да ни накарат да видим истината за света. Почувствай смъртта отблизо и храната ще ти се стори по-вкусна. Всъщност тя винаги си е била вкусна, но ден след ден ние постепенно губим усещането за това.

Странни думи от устата на един сляп човек, помисли си Марико, но Ямада не беше завършил.

— Не сте си изгубили ума, сержант Оширо. Просто сте го разтворили. Защо не оставите в него място и за магията?

Тя отново затвори очи.

— Не. Всички тия приказки за съдбата са пълна глупост. Вселената не избира каква да е следващата ми стъпка.

— Така е. Или поне не го прави често. Но защо не разгледате доказателствата, инспекторе. Точно тази вечер вие решихте да дойдете, за да поговорите с мен за убийството в Камакура. Тя беше убита заради меч, който не се е намирал там, и е била убита също с меч. Оръжието, което я е погубило, е на същата възраст като моето, затова и дойдохте да ме видите. И кога идвате? В същата вечер, когато тези мъже проникват в къщата ми, за да вземат моя меч.

— Съвпадение.

— Нима? Вече ви казах: съществуват само три меча от този тип, които се намират в частни ръце. Единият е на място, откъдето никой не може да го открадне. Вторият е у мен. А третият е посякъл една жена в Камакура и мъжът, който е извършил убийството, възнамерява да се сдобие и с моя меч.

Марико се намръщи.

— За трети път говорите за престъпленията по този начин. За невинен наблюдател сте твърде добре запознат със случващото се. Кажете ми, откъде знаете толкова много за убийството на Курихара?

— Отклонявате се от темата, сержант Оширо. Съществуват само три меча от този вид и пътищата на два от тях се пресякоха с вашия. Онова, което вие наричате съвпадение, е неразличимо от съдбата. А по-важното е, че вие вече вярвате в силата на меча. Съдбата ви доведе при мен точно както ми донесе меча. Доведе и двама ви заедно.

Не, помисли си Марико. Това е случайно стечение на обстоятелствата. Но дори докато си го мислеше, не можеше да отрече, че в един момент наистина бе повярвала, че в меча на Ямада има нещо повече от обикновени молекули. Макар и само за миг, тя бе убедена, че оръжието го е надарило с второ зрение.

Тази мисъл я разтърси. Единственото, което притежаваше, бе рационален мозък, разчитащ на логиката и данните. Какво щеше да остане от нея, ако се откажеше от тях? Баща й умря, защото „Такемата Пластик“ предпочитаха да прикрият изтичането на газ и да замажат истината за страничните му ефекти. Кариерата на Марико като детектив бе родена от желанието й да разкрие фактите и разобличи истината. В нейния свят нямаше място за магия. Да промени това означаваше да промени самата си същност.

С намерението да смени темата, както и да получи отговор, тя заговори:

— Току-що го разгадах. Вие не спирате да говорите за онзи, който иска да открадне меча ви, така, сякаш той не присъства тук. Не е никой от тези мъже. Значи има още някой, така ли?

— Чудя се кога ли ще пристигнат колегите ви — каза Ямада. — Ще кажат ли, че съм подправял улики, ако почистя острието на меча си?

— Сега кой се отклонява от темата? Знаете кой е той, нали?

С меча в ръка, Ямада се обърна към стълбището и опипа с крак пътя си покрай мъртвото тяло, чиято кръв бе повредила непоправимо татамито на пода. Щом ръката му намери парапета, той подхвърли:

— Препаратите за почистване са на горния етаж. Ще ме извините ли?

— Недейте. Това вече е подправяне на улики, в отговор на въпроса ви от по-рано. Сега отговорете на моя. Кажете ми кой е той, докторе.

Ямада започна да се изкачва, напипвайки с краката си стъпалата.

— Разговорът ни не е приключил — заяви Марико, но сама не си вярваше.