Стив Байн
Дъщерята на меча (2)

2.

Това изобщо не можеше да се нарече добре обмислена операция. Детектив сержант Марико Оширо се прокле, че се бе съгласила да я поеме, прокле лейтенант Хашимото заради пенсионирането му и прокле новия лейтенант, че имаше един абсолютно добър план и го бе опропастил.

Марико щеше да предпочете да организира наблюдение на апартамента на заподозрения. В един жилищен блок имаше определен брой изходи за покриване, определен брой места, през които извършителят да избяга. Това се отнасяше най-вече до сградите, в които можеше да си позволи да живее някой дребен токийски пласьор, а Буцата Рьота определено беше от дребните. Марико можеше да види отражението му във витрината на ресторанта за ономияки, който се намираше точно под носа й. Дори от такова разстояние й се струваше, че той върви така, сякаш краката му не докосват земята. Държеше ръцете си кръстосани на гърдите, а едната му длан притискаше бузата му, сякаш се опитваше да прикрие някакъв нервен тик или мускулен спазъм.

Трябваше да откаже. По дяволите, трябваше да откаже. Искаше да си тръгне в мига, в който добрият план потъна в канала. Но нещо я бе задържало и тук не ставаше дума само за някакво смътно чувство за лоялност към лейтенант Хашимото. Майка й би казала, че когато някой човек се чувства подтикнат да направи нещо, това означава, че така е съдено да стане, но Марико не вярваше на тези глупости със съдбата. Тя беше детектив — вярваше в онова, което бе подкрепено от доказателства. Тогава защо не беше отказала, щом всички доказателства сочеха, че операцията ще се превърне в първокласно фиаско? Какво правеше този случай толкова специален?

Буцата крачеше напред-назад покрай ниското сандъче с цветя, поставено в средата на една от главните пресечки в открития търговски център. В него нямаше нищо специално. Нищо специално нямаше и в мястото. Скеле от метални профили вместо стени, като профилите бяха боядисани в същия бледосин цвят като дъното на плувен басейн. Отгоре беше монтиран покрив от прозрачни плексигласови куполи, гигантски версии на пластмасовите яйца, в които в близкото минало се продаваха чорапогащи. Под огромните половинки от яйца бяха окачени няколко редици флуоресцентни тръби, на чиято светлина всички предмети под тях хвърляха не по една, а по няколко застъпващи се сенки. На никой от екипа на Марико нямаше дори да му мине през ума да се нахвърли върху него в обществен търговски център. А и позицията на Буцата беше много добра, точно насред кръстовище, пълно с пазаруващи и обградено от милион малки пътеки между магазините. Дори да разполагаше с цял батальон, Марико пак нямаше да успее да заварди всичките му възможни пътища за бягство, а тъй като в операцията участваха само още двама полицаи, тя дори нямаше да успее да покрие и четирите основни изхода. Нещата изглеждаха така, сякаш Буцата Рьота и новият лейтенант Ко бяха на една и съща страна.

Ресторантът за ономияки до Марико се намираше в югоизточния ъгъл на кръстовището. Тя долавяше миризмата на сос хойзин и пържени скариди, която се разнасяше от него, и виждаше мършавото отражение на Буцата, което крачеше напред-назад пред собствената й сянка. Къси шипове увенчаваха образа й върху матираното стъкло — косата й беше все още мокра от дъжда, който валеше навън — и очите й изглеждаха напрегнати и изморени. Нищо чудно, помисли си Марико, като се има предвид, че провежда най-нескопосната тайна операция на всички времена, но бе успяла да потисне недоволството си още в зародиш. И без това хората в екипа й не я уважаваха; нямаше смисъл да подкопава авторитета си, като се унижава допълнително.

На около десетина метра надолу по западния коридор беше разположила един патрулен полицай на име Мишима, който седеше на пейката с две пазарски чанти, оставяйки впечатление за уморен дебелак, чакащ съпругата си. Тойода се намираше в северния коридор, в един магазин за слънчеви очила — където се вписваше идеално, тъй като тя никога не го бе виждала без чифт слънчеви очила, вдигнати върху късо подстриганата му коса. На двайсет метра от Тойода беше един от изходите на търговския център, който водеше към тъмна улица, с шумолящи по мокрия асфалт преминаващи автомобили. Налагаше се да разчита, че миналото му на футболен защитник ще му помогне да опази коридора, защото, ако Буцата стигнеше до улицата, залавянето му щеше да се превърне в абсолютен кошмар. Всяка неонова реклама в търговския център щеше да просветва в очите на полицаите й, а препускането им полузаслепени сред профучаващи автомобили изобщо не отговаряше на представата на Марико за печеливша стратегия.

Тя отново прокле Хашимото заради пенсионирането му. Защо не беше останал още една седмица? Прокле и себе си, че не бе избрала да се придържа към първоначалния план, дори това да означаваше да се примири с цялата гадост, която лейтенант Ко щеше да изсипе върху нея след това. По-добре да се откаже от операцията, вместо да се опитва да я осъществи некомпетентно.

Защо просто не се беше обърнала и не си бе тръгнала? Обичайният й отговор този път нямаше да свърши работа. Да, трябваше да се докаже на своя началник, но тя знаеше, че това щеше да се отнася до цялата й кариера. Да, първото впечатление беше важно, но това бе още по-важна причина да откаже да се занимава с този случай; имаше чувството, че лейтенант Ко я беше пратил на сигурен провал. И въпреки това го бе приела. Защо? За пореден път погледна към отражението си в търсене на отговор: Защо се беше изкушила да поеме тази операция?

— Сержант, говори Две — разнесе се плътният глас на Тойода в слушалката на Марико. — Появи се възможен контакт на заподозрения.

Поредният недостатък на операцията, помисли си Марико. В десет без десет бяха останали толкова малко купувачи, че човек лесно можеше да предположи кой от тях е дошъл за срещата. Буцата от своя страна можеше да се досети, че тримата души, които не се отдалечаваха на повече от три крачки от местата си, може би са, ъъъ, да речем, ченгета. А ако купувачът не се появеше в следващите десет минути, единствените хора в търговския център щяха да останат Буцата и екипът на Марико. Но тя успя да потисне раздразнението си и каза:

— Хайде де, Две. Малко повече описания ще ни помогнат, не мислиш ли?

— Стегната мацка. Оранжева коса. Високи токчета.

— Аха, мярнах я — обади се Мишима. — Да, готино парче.

— Не би трябвало да ви напомням да се държите професионално, нали? — Марико потрепна в мига, в който произнесе думите. Колегите й се бяха лигавили цяла вечер, но нямаше да й помогне особено, ако ги ядоса точно сега. Силно се нуждаеше от помощта им.

— Възможният кандидат доближи заподозрения — съобщи Тойода.

Марико бръкна в чантата си, преметната през гърдите, и извади оттам кутийка с пудра — която в никакъв случай не би използвала при подобни обстоятелства. Отвори я с нокътя на палеца си и използва огледалцето й, за да погледне през рамо. Ето я и нарушителката, разговаряше със… О, не. Саори.

Просто ей така всичко внезапно пропадна в по-долното, по-горещо ниво на ада. Буцата щеше да извърши размяната за по-малко от трийсет секунди. Ако задействаха операцията твърде рано, нямаше да има за какво да го обвинят. Ако тръгнеха твърде късно, тя нямаше да има друг избор, освен да арестува него и Саори. Някъде в прозореца от трийсет секунди разполагаше с друг прозорец от около секунда, може би две, в който би могла да закове Буцата Рьота, но да остави Саори да си отиде.

Имаше и друг вариант. Можеше изобщо да не задейства операцията. Да ги остави да си отидат. Да каже на Ко, че планът му е бил издънка още от самото начало, след което да подготви нова засада на Буцата и друг купувач. Или просто да остави Саори да си тръгне и тогава да спипа Буцата с надеждата, че той ще носи достатъчно дрога в себе си, за да го арестува заради намерение да продава.

— Пригответе се, момчета — каза тя. — Тръгваме по мой сигнал.

Саори и Буцата все още разговаряха. Косата на момичето бе по-дълга, отколкото си я спомняше Марико, и беше боядисана в оранжево. Буцата също имаше дълга до раменете коса, изправена с преса и жълтеникавокафява като грива на лъв. И двамата бяха кльощави, дрехите висяха по телата им като платна на мачта в безветрие. Отражението им в огледалото на Марико потрепна. Трудно бе да се каже дали единият е предал нещо на другия.

— Какво чакаме, сержант?

— Млъквай, Три. Няма да можем да го арестуваме, ако не й продаде нищо.

Ето. Бяха ли се докоснали ръцете им? Потрепващото огледало не можеше да покаже със сигурност. Марико се обърна, за да огледа по-добре. Буцата определено прибираше нещо в джоба на якето си. Ами Саори? Марико виждаше само гърба й. Ръцете на Саори се намираха пред корема й, кльощавите й като на скелет лакти стърчаха от двете страни на тялото й.

— Да върви по дяволите — промърмори Марико. След това извика: — Напред, действайте!

Погледите на Марико и Буцата Рьота се срещнаха. Очите му бяха неспокойни, но макар че беше нащрек, той замръзна на мястото си за цяла секунда, преди да побегне.

Тази една секунда бе достатъчна за Марико да извади тежкия тийзър от колана си, но не стигна, за да се приближи в обхват за стрелба. Буцата хукна като подплашен заек.

Тойода изскочи, за да го пресрещне. С периферното си зрение Марико видя как Мишима връхлетя върху Саори. Буцата сви рязко вдясно и една пейка се озова между него и Тойода. Вместо да я прескочи, Тойода я заобиколи. Това осигури на Буцата достатъчно време, за да се отдалечи.

Марико прелетя над пейката, изпревари Тойода и въпреки че трябваше да си пести дъха, му извика, че е глупак. И без това нямаше да успее да хване Буцата. Още няколко крачки и той щеше да изхвърчи през сухата неонова уста на търговския център и да се озове в хлъзгавата, оживена тъмнина на улиците.

Марико не беше сигурна дали бе връхлетяна от вдъхновение или отчаяние, когато стисна здраво тийзъра и го метна напред. Той полетя във въздуха, превъртайки се като в забавен каданс, и Марико бе убедена, че не е вложила достатъчно сила в хвърлянето. Оръжието беше тежко; нямаше да успее да го достигне. Но изведнъж то удари Буцата в основата на тила. Той се препъна, направи няколко залитащи крачки, след което отново възстанови ритъма си. Това беше достатъчно.

Също като мнозина други в Токийското столично управление на полицията Марико бе изкарала курс по айкидо. Във възбудата си тя не можеше да си спомни нито една хватка. Сграбчи с длан твърдата, жълтеникавокафява коса на Буцата. Той продължи да тича. Тя спря.

В следващия миг Буцата се озова по задник на земята.

— Не мърдай! — нареди Марико, запъхтяна, докато опипваше с треперещата си потна лява ръка колана за белезниците.

Край тях премина един от последните модели тойота, от онези, които приличаха на бременна мацка на ролкови кънки. Една дъждовна капка тупна здраво Марико по главата. Тя я усети как се плъзва надолу през гъстата гора на късо остриганата й коса, оставяйки студена следа по тила към якичката на ризата.

Ниско надвисналите над главата й облаци сияеха в бяло по начин, възможен само в някой град с размерите на Токио. Всички сгради наоколо бяха еднакво високи, от по девет или десет етажа, които се губеха в мъглата. Единственото изключение беше търговският център, с покрива му, наподобяващ няколко успоредни редици от цици на манекенки, по който барабаняха тлъстите тежки дъждовни капки и вдигаха шум като нисколетящ „Боинг 747“, отказващ да напусне въздушното пространство на Марико.

Когато Мишима и Тойода се приближиха, повели окованата в белезници Саори, Буцата продължаваше да хрипти, стиснал здраво очи и оголил пожълтелите си зъби. Слънчевите очила, които се кипреха върху черната коса на Тойода, се бяха килнали на една страна, а Мишима бе развързал вратовръзката си и носеше сакото си метнато през рамо. Тълпа от зяпачи образува широк полукръг около Марико, като краят му свършваше рязко на границата между сухия и мокрия тротоар.

— Вярно ли е? — попита Тойода. — Тя сестра ли ти е?

Марико вдигна поглед към сияещото небе и куполите от плексиглас. Дъждовните капки блъскаха по покрива на търговския център, но громоленето им не беше и наполовина толкова силно, колкото ударите на яростно биещото й сърце.

— Предайте ми я — каза тя.

— Чакайте! — извика Буцата, когато Марико минаваше покрай него. — Мога да ви бъда полезен! Разполагам с информация!

— Естествено, че разполагаш — отбеляза Марико, после кимна на Мишима и Тойода да го отведат. Двамата мъже не помръднаха от местата си, погледите им прескачаха от Марико към Саори и обратно. — Мъжът, когото държите, е заподозрян — продължи тя. — Обикновено такива ги водим в участъка и ги регистрираме.

Бузестото лице на Мишима посърна, а Тойода я изгледа злобно, но накрая и двамата се подчиниха. Марико поклати глава. Нямаше представа какво трябва да направи, за да спечели уважението на тези момчета, но очевидно догонването на бягащ престъпник не беше достатъчно.

— Мико — обади се Саори, — трябва да ме измъкнеш от това.

Зъбите й бяха същите като на пласьора, сивкави на местата, където не бяха пожълтели. Беше отслабнала много от последния път, когато Марико я бе видяла; бузите й изглеждаха хлътнали, устните й тънки като на старица. Лицето й пламтеше, но не от срам; на него беше изписано само раздразнение.

— Вече не знам как да ти помагам, Саори.

Лицето с нездрав цвят придоби студено изражение.

— Шегуваш ли се? Ти какво, следеше ли ме? Тия момчета се появиха сякаш отникъде.

— Е, поне нещо е било свършено както трябва тази вечер. — Дори на нея самата смехът й прозвуча пресилено. — Мамка му, Саори, ако имаше поне някаква представа колко зле се развиха нещата, щеше да съжаляваш, че си тръгнала да си търсиш дрога.

— Не съм търсила дрога.

— Аха.

Марико хвана верижката, която свързваше белезниците на ръцете на Саори, и я поведе в посоката, където другите двама бяха отвели Буцата Рьота, към двете полицейски коли, които чакаха край складовата зона на търговския център. Мразеше да се оказва в подобно положение. Още откакто Саори бе започнала да употребява наркотици, Марико желаеше единствено да й помогне. Саори бе причината да поиска да я преместят в отдел „Наркотици“ — за да арестува задниците, които продаваха дрога на сестра й, да, но и за да се опита да разбере самата същност на пристрастяването. Ала единственото, което успя да разбере досега, беше, че преди да се възстанови, наркоманът трябва да стигне дъното. Дали да те арестува собствената ти сестра може да се смята за дъно? Дали Марико изобщо й помагаше така? Нямаше как да е сигурна.

Докато водеше Саори напред, тя установи, че търговският център се е напълнил с клиенти, предимно гимназистки, все още облечени в училищните си униформи; броят им като че ли се бе утроил през последните няколко минути. Есемесите ги бяха сбрали като магьосническо заклинание, което ги бе извлякло от всички ъгли на мола и ги бе притеглило на това място. От всички страни ги зяпаха осъдителни лица и поне десетина мобилни телефона бяха насочили мъничките черни очички на камерите си към великолепните сестри Оширо. До час всеки тийнейджър в Токио щеше да е получил снимка от приятел.

Саори раздразнено размърда кльощавите си, оковани в белезници ръце.

— Знаеш ли какво, Мико? Това са пълни глупости. Щом искаш да ме следиш, хубаво. Само не ме лъжи после. Не ми пука, че си все същата покровителствена кучка, но просто си го признай.

— Следяхме пласьора ти. Не съм виновна аз, че точно тази вечер си решила да излезеш да си търсиш дрога.

— Все тая. И без това дори не нося доза.

Марико спря.

— Наистина ли?

— Ами да.

— Саори, другите полицаи намериха ли нещо у теб?

— Не.

Марико завъртя очи. Вече не знаеше защо изобщо си прави труда да задава въпроси — когато се дрогираше, Саори лъжеше всички за всичко. Единственият въпрос сега бе дали да нашляпа сестра си пред събраните гимназистки, насочили към тях телефоните си, или да потърси по-уединено място.

По-уединеното място се намираше от другата страна на жълто-кафявата стоманена служебна врата, в един дълъг жълт коридор, чиито флуоресцентни лампи жужаха монотонно и примигваха. Докато Марико обискираше Саори, опипвайки я по ребрата, гърба и корема, въпросът, който всъщност искаше да зададе, беше: „Защо ме караш да правя това?“. Разговорът с майка й на следващия ден със сигурност щеше да премине на висок тон. Сега в него щеше да бъде включено и как Голямата кака Мико тормози Горката малка Саори, като я претърсва за контрабанда. Колкото и зле да се развиваха нещата, Саори винаги успяваше да ги влоши още повече.

Но този път, слава богу, беше чиста. Наложи се за всеки случай да провери дори бельото на Саори и й се прииска да я зашлеви по бузата — заради това, че я бе принудила да опипва собствената си сестра, но операцията беше задействана точно навреме. Бяха хванали Буцата и по-скоро от чист късмет, отколкото заради добра преценка не разполагаха с нищо срещу Саори.

— Имаш ли представа каква си късметлийка? — възкликна Марико, докато отваряше кафявата служебна врата и избутваше Саори навън. От устата на сестра й изригна злобна тирада на японски, изпъстрена с подбрани думи на английски, която отекна в дългия тесен коридор. Саори винаги предпочиташе да ругае на английски. Марико изобщо не се заслуша в думите й. Тя си мислеше за съдбата. Нямаше как да знае, че Саори купува дрогата си от Буцата, но въпреки това нещо я бе привлякло към този случай — и сега, о, чудо, тя се бе озовала на точното място, за да спести на семейството си много срам и мъка. Мама би казала, че така й е било писано. Марико не вярваше в тези неща, но не можеше и да отрече импулса, който бе почувствала.

Тя тръгна по коридора, побутвайки Саори пред себе си. Когато стигна до вратата в края му, Марико я отвори и изведе сестра си в залата за изпращане и получаване на стока. Помещението беше огромно, а от тавана, който бе достатъчно висок, за да може да се побере цял ТИР, висяха голи крушки. Двете полицейски коли бяха паркирани на товарната платформа точно пред огромните отворени врати. Буцата вече седеше в по-близката кола. Мишима и Тойода стояха облегнати на шофьорските врати и пушеха, а крушките се отразяваха като гирлянда от звезди в стъклата на слънчевите очила, които Тойода носеше вдигнати на главата си.

— Кой от вас претърси тази заподозряна? — попита Марико.

Мишима и Тойода се спогледаха.

— По дяволите, момчета, нужно е да имате причина, за да оковете някого с белезници. — Тя потърси ключа в джобовете си и след няколко изщраквания Саори вече разтъркваше зачервените си китки.

— Мишима — каза Марико, сочейки към Буцата, който седеше на задната седалка, — откарай го в участъка и го регистрирай. Тойода, върви с него. Като се прибера, искам да видя на бюрото си обяснение защо не се намираше на позиция за залавяне на заподозрения и защо ме остави да го преследвам сама, без подкрепление.

Тойода я изгледа намръщено, сякаш бе нарекла майка му курва.

— Стига де, Оширо, ние бяхме само трима. Все някой трябваше да оставя без подкрепление.

— За теб съм детектив Оширо и да, би могъл да оставиш Мишима без подкрепление. Вместо това предпочете да му помогнеш да сложи белезници на жена, която не бягаше и която дори не може да бъде обвинена в нещо…

— Жена, която е твоя сестра.

— Това няма нищо общо. Тази вечер показа лоша преценка — през цялото време, ако питаш мен — и аз ти давам възможност да изложиш своята гледна точка, преди да разговарям с лейтенант Ко за временното ти отстраняване от длъжност. Затова кажи едно сърдечно „благодаря“ и се омитай оттук.

Тойода се намръщи още повече.

— Ами тя? — попита той.

Марико се обърна и погледна Саори в очите. После отвърна тихо и тъжно:

— Ще я отведа в клиниката за наркозависими. Отново. Освен ако не иска да бъде обвинена за съучастие в наркотрафик.

Обвинението нямаше да издържи, но Саори нямаше как да го знае. Тя погледна към Марико, след което отново заби поглед в пода.

— Хубаво — въздъхна полицайката. — Да вървим.

Утрешният разговор с майка й започваше да й изглежда все по-добре.