Стив Байн
Дъщерята на меча (26)

26.

Два дни подред паниката не напускаше Марико.

Това не й се случваше често. Малкият й апартамент беше подреден също като преградената й кабинка в участъка, също като мислите в главата й. В повечето случаи. Паниката разбъркваше всичко и стратегията на Марико за справяне с нея бе да подрежда всичко така, че паниката да не спечели никакво преимущество.

И точно по тази причина, щом се озова в капана й, Марико не знаеше как да се измъкне. Чувстваше се така, сякаш лапите на някаква силна мечка са я стиснали през гърдите. Боляха я ребрата. Дишаше учестено. И вече втори ден това усещане се бе усукало около нея като боа удушвач.

Беше подала доклад за изчезнало лице. Бе проверила всички случаи с неидентифицирани лица във всяка една болница в Токио и околностите му, след това в Йокохама и околностите й, като се интересуваше специално от пациенти без установена самоличност, които проявяваха симптоми на наркотична зависимост. Беше зарязала изцяло търсенето на Шузо Фучида, като вместо това предпочиташе да чете докладите за всеки свързан с наркотици арест или свидетелски показания, взети в префектурата. По този начин нарушаваше не едно от правилата на отдела. Тези доклади не бяха нейна работа и тя знаеше, че само да чуе за това, онзи кучи син Ко щеше да й стъжни живота. Но въпреки това не се отказа. Трябваше да разбере какво се е случило със Саори.

Триатлонистката в нея копнееше да скочи в океана и да плува, докато започне да чувства единствено изтощение. Ченгето в нея й подсказваше, че това ще я убие; тя нямаше сертификат за оказване на първа медицинска помощ, но бе наясно, че натъртените й ребра ще я предадат в момента, в който се опита да преплува нещо по-широко от вана. Сестрата в нея крещеше като полудяла. Беше готова да изтича в дома на Ямада, да грабне оня негов меч и да започне да сече. Да размахва проклетото нещо, докато не остане нищо за сечене и никаква сила в ръцете й, с която да сече.

Това, че не знаеше къде е Саори, направо я влудяваше. Никой не я бе виждал от предишната вечер, когато си беше тръгнала ядосана, и сега не отговаряше на обажданията — нито на Марико, нито на майка им. Марико се чувстваше по същия начин, както когато не можеше да намери ключовете си; обсебена от натрапчива фикс идея, която не й позволяваше да обърне внимание на нищо друго. Но сега това усещане бе увеличено стократно, докарвайки й постоянни пристъпи на гадене.

А после се обади Буцата и на Марико й идваше да се срита отзад заради това, че не се беше сетила по-рано за него. Рискува отново да привлече вниманието на Ко, като направи едно бързо проучване кой от „Наркотици“ използва Буцата за примамка на останалите дилъри. След това се метна в най-близката полицейска кола и отпраши със свистене на гумите към центъра, където се намираше полицейският наблюдателен пост.

По пътя се обади на отговорника по случая, набирайки номера, който бе изкарала от компютъра. Разбраха се да се срещнат в един суши бар от другата страна на улицата, където беше паркиран полицейският фургон. Не си направиха труда да разменят описание на външността си; всяко ченге в участъка познаваше единствената жена детектив в Токио.

Затова Марико се изненада, когато видя в суши бара познато лице.

— И това ако не е убиецът на великани — усмихна се високото ченге, с което се бе срещнала в нощта на нападението в къщата на Ямада. — Казвам се Ино. Много добре се справи с довличането на онзи кит.

— Благодаря.

— Не, сериозно. Никога не съм виждал престъпник, който да е толкова грамаден, че да не могат да му се сложат белезници. С момчетата се чудехме как изобщо си успяла да го вкараш в полицейската кола.

— Благодаря. Къде е Буцата?

Ино кимна към прозореца, който гледаше към нещо като градска калдера. Малкото площадче беше обградено от стоманени и стъклени стени, от бетон и неон, сякаш градът бе изригнал около него и бе оставил непокътната тази малка низина. През площадчето преминаваше еднопосочна улица, но дори на нея да липсваше всякакъв трафик, това местенце просто нямаше как да бъде тихо; първите няколко етажа на всяка сграда бяха претъпкани с кафенета „Старбъкс“ и с „Макдоналдс“, „Мос Бъргър“ и „КоКо Ичибаня“, караоке барове и магазини „Хелоу, Кити“. И въпреки хилядите купувачи, които сновяха наоколо като мравки, в мястото цареше невероятно спокойствие. В центъра на площадчето дори имаше дървета; в ниски дебели сандъчета, заобиколени от пейки, растяха ниски дебели палми, които приличаха на щръкналата зелена коса на същество, измислено от доктор Зюс.

Марико видя Буцата Рьота да крачи напред-назад покрай палмите като затворено в клетка животно. Приличаше на изнервен наркоман, който всеки момент можеше да избухне.

— Сам е — поясни Ино. — Купувачът ще се появи чак след час, но въпреки това ще съм благодарен, ако приключиш по-бързичко.

— Няма проблем. И без това не ми е особено приятно да се навъртам покрай това миризливо копеле.

Марико бързо прекоси улицата, Ино я следваше с широки крачки. Буцата я изгледа със стъклен поглед и се вцепени, когато най-накрая осъзна коя е.

— Ъм… здрасти, полицай — каза той. — Радвам се да ви видя.

Излъга. Всъщност изглеждаше така, сякаш от нерви бе готов да се подмокри и Марико беше толкова ядосана, че бе готова да го удари в мехура само за да провери дали ще го направи.

Вместо това го хвана за ръкава, повлече го към фургона и го бутна вътре. Докато се качваше в колата, болката в ребрата я загриза като вбесен доберман. Ино затвори вратата зад гърба й, оставяйки Марико и Буцата сами във вана.

Буцата Рьота примигваше учестено, може би се опитваше да свикне със сумрака. Той направи две крачки и се сблъска с малката алуминиева масичка, която стърчеше от стената. След това удари с пищяла си един стол и се стовари на земята.

— Хей — рече той, опрял дланите си на пода, — това го няма във филмите.

— Да не би вече да си филмова звезда?

— Не. Говоря за фургона. Реших, че вътре ще има оборудване за подслушване на телефони и видеонаблюдение. Това не е ли полицейски фургон за наблюдение? Тук виждам само микровълнова фурна.

Тя би могла да му каже, че полицейското наблюдение обикновено включва ядене, пиене и гледане как нищо не се случва. Би могла да му каже, че при подобни обстоятелства единственото нещо, което е по-важно от микровълновата, е тоалетната. Вместо това заяви:

— Нищо в живота на полицая не е като във филмите, Буца. Сега ми кажи къде е тя.

— Кой?

— Саори. Изчезнала е. Къде е?

Буцата се надигна от пода и застана прав в ъгъла.

— Защо трябва да знам нещо за нея? Ти ми каза да открия информация за твоя дилър на кокаин.

— Ти беше нейният пласьор, Буца. Дойде ли пак при теб? Започнала ли е отново да се друса?

Той я погледна с присвити очи.

— Как се озовах на пода?

— Друса ли се отново, Буца?

— Да не мислиш, че съм идиот? Ние имаме уговорка, полицай. Ако продам на сестра ти дори шишенце „Тиленол“, ти ще ме изпееш на момчетата, от които си вземам стоката. Защо ми е да имам нещо общо с нея?

Марико издиша шумно през носа си. Главата й се пръскаше от болка, а гадната миризма на непрани дрехи, която се носеше от Буцата Рьота, изобщо не й помагаше.

— Наркоманите са роби на навика — отговори тя. — Ако пак е започнала да се друса, тя ще отиде при хората, които познава.

— Ами не е дошла при мен.

Той казваше истината. Марико се бе наслушала на достатъчно лъжи в процеса на работа, затова не се случваше често да греши. Притисна пръстите си към слепоочията, за да облекчи болката.

— И така — продължи Буцата, — искаш ли да научиш какво открих за твоя дилър на кокаин?

— Честно казано, не ми пука — отвърна Марико, без дори да се усети, че го произнася на глас. Нямаше време да мисли за кокаиновата следа. Саори беше основната й задача.

Не. Искаше й се да е така — повече от всичко на света — но действителността бе много по-жестока и студена. Ако продължаваше да задълбава в търсенето на Саори, тя само щеше да привлече вниманието на Ко и дори да успееше да я открие, нямаше да може да й помогне. Саори беше изкарала едва осем дни в клиниката за наркомани, преди отново да се върне към старите си навици. Дори Марико да извадеше късмет и отново да я намереше, единственото, което можеше да направи, бе да й върне обратно в клиниката, от което очевидно нямаше полза.

— Добре, Буца, говори. Разкажи ми за твоя дилър.

Марико чу гласа си, чу и дрънканиците на Буцата, но дори не си направи труда да извади бележника си. Още щом той каза: „Все още не съм научил името му“, Марико се изключи. „Висок тип“, „коса на конска опашка“ и „татуировки“ нямаше да й свършат никаква работа, без да разполага с име. Чувстваше се безсилна. Единствените неща, за които би могла да намери достатъчно енергия, бяха сестра й и кокаиновата заплаха, а тя нямаше никакви следи и за двете. Случаят с меча на Ямада също се бе оказал интересен, но и за него не разполагаше с нищо. Беше убедена, че доктор Ямада знаеше повече за кандидат-крадеца, отколкото разкриваше, но проявяваше странна неохота относно споделянето на подробностите.

— Детектив Оширо?

— А?

Буцата я гледаше втренчено.

— Слушате ли ме? Казвам ви, че това е един много опасен кучи син. Оставя впечатлението, че всеки момент може да превърти, ако ме разбирате.

— Аха. И това ми го казва човек, на когото му трябваше цяла минута, че и повече, за да осъзнае, че се е спънал и е паднал на пода. Убедена съм, че инстинктът не те лъже, Буца.

— Казвам ви…

— Какво? Какво ми казваш? Че животът като СИ не е толкова безопасен и уютен, както си се надявал? Буца, ти си наркопласьор. Да не би да си мислеше, че най-големият риск в професията ти е да останеш без пенсия?

— Не можете да ме отсвирите просто така! От вас се очаква да ме защитавате!

— Тогава ми помогни да те защитя. Имаш ли име?

— Ъъъ, не. Но…

— Не си прави труда да ми се обаждаш, докато не го научиш. Аз лично смятам, че освен ако не можеш да ми кажеш кой ще те снабдява с кокаин или къде е сестра ми, всички вие дилъри и пласьори можете спокойно да се прецаквате и избивате един друг колкото си искате.

В този момент нещо в главата й изщрака. Отрепките се събираха с отрепки. Дилърите с дилъри. Ченгетата с ченгета. Всеки се обвързваше със сродните си.

Тя измъкна телефона от джоба си, прегледа последните обаждания и позвъни на един от номерата. Щом нямаше успех нито със случая с кокаина, нито със Саори, можеше поне да напредне по другото.

— Доктор Ямада? Трябва да поговорим. След половин час съм у вас.