Стив Байн
Дъщерята на меча (52)

52.

Този път Фучида си обеща, че ще внимава повече. Последните три пъти бе наблегнал предимно на удоволствието. Бяха доста немарливи убийства. Може би чувството на безсилие му беше повлияло. А сега, когато американецът му дишаше във врата, то го бе завладяло отново. Оставаше му да се разправи с още един и едно хубаво убийство щеше да го накара да се поуспокои. Но не, каза си той. Този път щеше да прояви по-голяма дискретност.

„Но защо?“ — питаше се част от него. Страшните убийства изпращаха послание. Научеха ли за тях, пласьорите щяха да внимават повече пред кого си отварят устата.

Напоследък Фучида често чуваше този глас. Дори му беше придал физически характеристики: това бе един висок, мелодичен глас, красив и хипнотичен, на който не можеше да се вярва. Но в този случай беше доста убедителен. Докато паркираше под светещата улична лампа, той се чудеше как да разреши дилемата си.

Слезе от колата, стиснал в ръка красивата си певица, и огледа улицата. Кварталът беше доста богат. Не от онези, в които хората притежаваха къщите си, но достатъчно богат, за да могат жителите му да си купят място за паркиране близо до дома. В квартала, където напоследък се криеше Фучида, наемателите плащаха по шейсет хиляди йени на месец за паркинг и пътуваха по един час с метрото, за да го достигнат. С още шейсет хиляди месечно можеше да се наеме апартамент, три пъти по-голям от леглото, на което спяха онези хора, апартамент с размерите на всекидневните в този квартал.

Всичко — асфалтът, паркираните коли, бетонът и стъклото — беше озарено от светлината на уличните лампи, които жужаха като цикади. Тук най-ниската сграда бе на дванайсет етажа. Може би хиляда прозореца гледаха към него, докато прибираше меча под палтото си.

Фучида взе решение. Щеше да се разправи по-предпазливо с Буцата, но нямаше да съжалява за убийствата на останалите. Рюсуке Камагучи беше казал, че не иска да чува повече слухове за Фучида и наркотиците. Със сигурност нямаше да чуе нищо от тези тримата.

Ами ако научеше за смъртта им? Този път въпросите задаваше най-спокойната, най-рационалната част от ума на Фучида. Обикновено вторият човек в Камагучи-гуми нямаше да обърне внимание на думите на някакъв си вестникарски репортер, записани в полицейския бележник, но имаше официална забрана за всякакви насилствени изпълнения. Ако Рюсуке Камагучи научеше за мъртвите пласьори, току-виж решил, че му пука. Ако го хванеха в подходящо настроение, току-виж дори решил да проведе разследване. Точно сега Фучида нямаше желание да се сблъсква с пълната мощ на Камагучи-гуми, не и когато нещата с американеца бяха толкова напечени и въпреки това толкова близо до приключването им.

Майната им на Камагучи-гуми, обади се другата част от ума му. Никой не е толкова могъщ, че да си направи оглушки за посланието, което изпращаш. Онези пласьори умряха като псета. Не, умряха, както псетата са умирали преди хиляда години. В убийството с меч имаше нещо, което събуждаше древни страхове. Втори в йерархията или не, Рюсуке Камагучи щеше да се замисли дали да говори със заповеднически тон, когато види стоманата на Иназума в ръката на Фучида.

Тръгна на запад по улицата, която бе толкова тясна, че трафикът протичаше само в едната посока. Тротоарът също беше много тесен, едва надхвърляше ширината на раменете му.

Фучида се замисли за древните времена, когато обикновените хора биха предпочели да се тълпят на тесния път, вместо да вървят по същата пътека като самурая, камо ли да се блъскат в ножницата му с мръсните си тела и да го принуждават да ги посича на място. Той знаеше, че името Фучида няма такова потекло, но се чудеше какво ли би било да си роден в каста, където заплащането на дълговете с кръв е твое рождено право.

В края на тясната уличка се озова пред оживен булевард с шест платна. Фарове проблясваха и в двете посоки. Целият град бе такъв: тихите квартали граничеха с оживени пътни артерии, миниатюрни магистрали с компютърно контролирани светофари пресичаха криволичещи, клаустрофобични улици, чиито имена идваха от дълбока древност, още когато Токио е било някакво незначително рибарско селце. Противоречията се трупаха едно върху друго. Зони, квартали, филиали: всички те представляваха опит за въздържание. Покъртително, помисли си Фучида. Тези хора смятат, че след като светът им се намира под контрол, значи те са в безопасност. Но тази илюзия само помагаше на хищниците да се приближат по-лесно до жертвата си.

Фучида се обърна, отиде до най-близката пешеходна пътека и премина до отсрещния тротоар. Това бе търговски район. Всички домакини от другата страна на тези шест платна прекарваха времето си тук, харчейки парите на съпрузите си за дреболийки, кухненски уреди и любовни романчета, чиито главни герои можеха да ги отведат в един друг живот, който би могъл да има някакъв смисъл. Беше малко след шест часа. Оставаха им още три часа пазаруване и допълнителни четири или пет часа, преди съпрузите им сарариман да се приберат у дома, вонящи може би на цигари и уиски или очакващи задължителното седмично разгонване. Фучида не можеше да си представи да живее така дори за седмица, преди да си разпори корема с меча.

Той влезе в „Токио Хендс“ и стъпи на стръмния тесен ескалатор. Започна да се издига над рамките за картини и албумите за залепване на изрезки, калиграфската хартия и инструментите за аранжировка на цветя, цветните моливи и пластилина, цели седем етажа избавление под формата на развлечение. Когато доближи осмия етаж, вече усети миризмата на кафе и стари пасти. Гладко плъзгащият се ескалатор го отнесе до закусвалнята, пълна с бъбрещи жени и някоя друга маса с ученички. Тълпата с нищо не подобри общото впечатление на Фучида от жените. Едва ли и една на двайсет би заслужавала дори петминутен разговор, а по-малко и от половината от тях заслужаваха да бъдат видени разсъблечени.

Единствените мъже, които се виждаха наоколо, носеха бели шапки и бели плътно закопчани сака и работеха зад щандовете — с едно изключение. Рошавата изрусена коса и намачканото сиво яке удостоверяваха самоличността на Буцата Рьота дори когато бе обърнат с гръб и се намираше сред събралата се в закусвалнята тълпа.

Фучида си проправи път до Буцата, който седеше заедно с плашещо слаба жена със симпатична прическа, но лоши зъби.

— Хайде де, една дозичка — казваше му тя. — Само една. Защо не?

— Виждаш ли онзи сандвич-тостер ей там? — Буцата посочи с пръст. Момичето се обърна, за да погледне. — Сестра ти ще ми опече топките на него, ако ти продам нещо. Освен това вече съм минал на Е. Дори не разполагам с онова, което търсиш.

— Но познаваш хората, които имат — настоя младата жена. Тя не беше забелязала застаналия до дясното рамо на Буцата Фучида. Същото се отнасяше и до Буцата, но фактът, че момичето не го бе видяло, говореше за разфокусираност, характерна само за пристрастените към наркотиците.

И за бойците с хладно оръжие, осъзна Фучида. Със своята Красива певица в ръка той можеше лесно да изгуби себе си. Дори застанал насред гората, щеше да е сляп за листата й, щеше да има очи само за сабята и жертвата си.

— Не — отвърна Буцата. — Ако ти дам име, яко ще загазя. Не само заради ченгетата. Сестра ти ще разговаря и с моите хора. Не мога да ти помогна.

— Чу го — обади се Фучида. — Разкарай се.

Буцата подскочи. Кльощавата жена стрелна Фучида с поглед, който можеше да се очаква от заклещен в ъгъла плъх, изпълнен с гняв и уязвимост. Той й отвърна с по-различен поглед: на осемдесеткилограмова акита, която е сгащила плъха в ъгъла.

Странно, помисли си Фучида, когато тя се надигна от стола си. Толкова дълго беше успял да остане извън полезрението на полицията, при положение че даже обикновените хора инстинктивно разпознаваха в него убиец.

— Добро момиче — похвали я той и не свали погледа си от нея, докато тя вървеше с олюляване към ескалатора. — Буца — рече после и се настани в стола от хром и изкуствена кожа. Мястото беше все още топло. Момичето сигурно изгаряше в треска, щом топлината й бе успяла да проникне през дрехите.

Фучида сложи в скута си прибрания в ножницата меч. Буцата го изгледа нервно. Още неколцина клиенти го забелязаха, но това бе едно от малкото места в Йокохама, където носенето на меч можеше да бъде оправдано. В подобни магазини все още продаваха шнурове, хартия ваши и лак за дърво, необходими за традиционните изложби на мечове. Полицията нямаше да разреши носенето на оръжие, разбира се, но в квартали като този патрули не се срещаха често.

— З-здрасти — каза най-накрая Буцата.

— Изненадан ли си да ме видиш?

Устните на Буцата потрепнаха в нервна усмивка. Фучида намираше сивеещите зъби на мъжа за отвратителни.

— Продължаваш да продаваш на домакините, а, Буца?

— Бизнесът е добър. Те имат много пари и никой не иска да изгуби положението си, като бъде заловен. Няма риск от съпрузи, които да повдигнат обвинения.

— Чудничко. Продаваш ли много Е на тези кокошки?

Буцата преглътна. Фучида не биваше да научава за това и до този момент Буцата не знаеше какво е дочул. Но сега вече беше сигурен. Фучида видя как кръвта се отдръпна от лицето му.

— Малко — отвърна Буцата със заекване. — Техните, хм, дъщери. Те също купуват.

— О. Добре. — Фучида се усмихна. — А ченгетата? Полезни ли са?

Слабите пръсти на Буцата се вкопчиха в ръба на масата.

— Хм — всъщност не знам, Фучида-сан.

— Мисля, че би трябвало. Струва ми се, че доста общуваш с тях, нее?

— Онова момиче, което допреди малко беше тук, тя е страшна досада. Казах й тези неща, само за да се отърва от нея.

— Наистина ли? На мен ми се стори, че ги каза, защото сестра й е ченге. Нее! Това успях да разбера от интересния ви разговор. Но ти сигурно изигра семейната карта, само за да се отървеш от нея, а?

— Ъм… да.

— Да не би случайно семейството им да се казва Оширо?

— Аз… — заекна Буцата. — Аз, ъъъ, не знам, Фучида-сан. — Кокалчетата на впитите в масата пръсти побеляха.

— Причината да те питам — Фучида се облегна с лакти върху масата — е, че в Токио има една жена полицай на име Оширо. Жените ченгета не се срещат често, нее!

Буцата сви рамене. Миризмата му на непрани дрехи се долавяше въпреки ароматите откъм кухнята.

— Не знам, Фучида-сан.

— Лоша работа. Надявах се, че ще ми помогнеш. Разбираш ли, тази жена полицай ми диша във врата. Оширо. Тъй ми се е лепнала за задника, че се улавям как мисля за нея всеки път, когато сера. И когато се сещам за нея, знаеш ли какво си мисля, Буца?

— Н-не.

— Мисля си, как изобщо, по дяволите, тая жена е успяла да стигне до мен? Затова се обадих на моя човек в ТСУП и попитах него. И знаеш ли какво ми каза той? Каза, че тая Оширо, която ми се е лепнала за задника, е същата Оширо, която преди две седмици те е опандизила за притежание на дрога.

— А, да. — Буцата се изсмя нервно и разкри почернелите си зъби. Изглежда не можеше да реши дали да гледа Фучида в очите, или да продължи да съзерцава меча в скута му. — Ъъ, да, спомням си я. Голяма кучка, нее?

Фучида се засмя. Буцата произнесе думите така, сякаш се страхуваше от нея. Фучида не можеше да си представи да живее такъв живот, да се страхува от хора, които дори не се намираха в стаята.

Смехът му премина в тъничка, учтива усмивчица, но дори тя караше Буцата да потрепва от страх. Фучида се наслаждаваше на момента. Хората знаеха какво да правят при вида на маниак, размахващ меч. Не бе необходимо да се опитват да потиснат страха си, достатъчно бе да се разбягат с писъци. Но джентълмен с меч — това беше загадка. Човек трудно можеше да разбере дали трябва да се опита да го успокои, или трябва по най-бързия начин да се изнесе към вратата. Фучида с наслада наблюдаваше нерешителността по бледото лице на Буцата.

Най-накрая наруши мълчанието.

— Кучка ли е? Не съм имал възможността да я опозная. Но предполагам, че сигурно е такава, щом смята да ти опече топките на сандвич-тостер. Нали за тази Оширо говореше преди малко? За сестрата на наркоманката?

Буцата поклати глава. Вонята на немита коса се смеси с миризмата му на непрани дрехи.

— Фучида-сан, нямам представа…

— Всичко е наред. Мога просто да сляза долу и да попитам приятелката ти, наркоманката. По дяволите, дори мога да я подкупя с малко „мет“, след като й е толкова трудно да ги получи от теб. Тогава сигурно с кеф ще поговори с мен. Но ето каква е работата, Буца. Реших да те оставя да минеш метър. Напоследък пласьорите в тоя град мрат като мухи. Някакъв ненормалник с меч ги избива. Сигурно си чул за това.

— Мм, да. Чух. — Погледът на Буцата се стрелна към меча в скута на Фучида.

— Оказва се, че са дрънкали твърде много. И думите им са стигнали до погрешните уши. Също като теб, нее? Но ти ще извадиш късмет. Реших, че с теб ще я карам по-спокойно. Ще действам любезно и дискретно. А сега разбирам, че си говорил с ченгетата.

Очите на Буцата зашариха като топче за пачинко. Те преценяваха ширината на масата и разстоянието до ескалатора, и може би ги сравняваха с обхвата на меча на Фучида.

— Фучида-сан…

— Храната тук добра ли е, Буца? — Фучида се облегна назад. — Тия приказки за сандвич-тостери ме накараха да огладнея.

Буцата скочи от стола си, събаряйки го на покрития с балатум под. Хукна с писък към ескалатора, като се блъскаше в купувачите по пътя си. Отскочи встрани от изпречилата се на пътя му кофа за боклук, добра се до ескалатора и хукна като побъркан надолу, по изкачващите се нагоре стъпала.

Фучида отиде до асансьора и натисна бутона с кокалчето на свития си показалец. Когато хората, които се хранеха, го погледнаха, той сви рамене, сякаш не държеше в ръката си меч. Изгуби от погледа си смачканото яке на Буцата, когато пласьорът прескочи гумения парапет на движещия се нагоре ескалатор, и се приземи тромаво върху металните стъпала на съседния, който се спускаше надолу.

Асансьорът звънна и вратата му се отвори. Глупаво, помисли си Фучида. Буцата беше в много по-голяма безопасност сред хора. Но преценката му бе абсолютно замъглена. Той страдаше от порок, който се срещаше твърде често сред пласьорите: опитваше от собствения си продукт. Глупак.

Бутонът за приземния етаж светна под пръста на Фучида и лъскавите стоманени врати се затвориха. Той леко измъкна красивата си певица от ножницата й, след което отново я плъзна вътре, изтегли я и отново я прибра, наслаждавайки се на звънтенето на стоманата. По-скоро чувстваше, отколкото чуваше песента й, долавяше вибрациите й с дланта си, когато стоманата се търкаше в дървото. Вадеше я от ножницата и я прибираше вътре, само по няколко инча, достатъчно, за да почувства песента й с костите на пръстите си.

Вратата на асансьора се отвори пред тълпа безгрижни купувачи. Буцата все още не беше слязъл. Може би най-после се бе усетил. Може би беше побягнал към противопожарния изход. Или се криеше някъде по горните етажи, затиснат от усилените си от дрогата страхове, без да разбира безполезността от укриването си в магазин, който скоро щеше да затвори. Но това нямаше никакво значение. И без това Буцата вече не бе основната мишена на Фучида.

Той я зърна на половин пресечка по-нататък, обгърнала тялото си с ръце, стиснала в дясната запалена цигара. Докато се приближаваше към нея, видя изпъкналите й ключици и кокалите на хълбоците. Познаваше хората като нея. Съществуваше мършавост, но съществуваше и наркоманска мършавост. Много от неговите момичета преминаваха от първата към втората, макар той да не спираше да им повтаря, че няма да търпи такива танцьорки в клуба си. Това не беше морален принцип. Просто предпочиташе жената да има какво да подрусне, а на всичкото отгоре метамфетамините ги караха да дрънкат твърде много пред клиентите.

— Как се казваш? — попита я, когато се приближи достатъчно.

— Разкарай се — каза тя, без да си прави труда да вдигне поглед от земята.

— Усещам борбеността ти. Това ми харесва.

Думите му я накараха да вдигне глава и когато видя на кого е казала току-що да се разкара, пребледня.

— Ти.

— Аз. — Фучида се поклони.

— Какво искаш?

— Познавам няколко момичета, които обичат да купонясват. Те имат от онова, което търсиш.

— Не. — Жената отстъпи назад, стиснала цигарата пред себе си; най-неефективното оръжие за самозащита. — Трябва да се прибера у дома.

— Кого заблуждаваш? Ти си развалина, скъпа. От колко време носиш тези дрехи?

— Млъкни. Махай се.

Фучида се усмихна и направи каквото му беше казано. На четвъртата стъпка подхвърли, без да си прави труда да се обръща:

— Не си ме разбрала правилно. Момичетата, които познавам, имат горещ душ. Пералня. Но ти не се нуждаеш от това, нали?

Направи още четири крачки, преди тя да се обади:

— И защо да ти вярвам?

— Недей — сви рамене той. — Не ми пука. — Но се спря на място. Извади малко сребристо калъфче от джоба си и измъкна от него една визитка. — Моят клуб — каза. — Ако искаш да поговориш с познатите ми момичета, намини през него. Те ще се погрижат за теб.

Слабата жена се приближи до него, излъчвайки фалшива самоувереност, сякаш беше на десет години, а той бе умрялото животно, което приятелките й от училище я бяха предизвикали да докосне. Дръпна визитната картичка от ръката му с превзета чупка на китката.

— Това е чак в Акихабара.

— Сега отивам там — заяви Фучида и посочи към другия край на булеварда. — Колата ми е паркирана от онази страна.

Тя размишлява в продължение на три секунди. След това кимна.

— Добре. Но не опитвай нищо. Сестра ми е ченге. Тя ме научи на разни неща, които няма да ти харесат.

— Ще се държа на разстояние — отвърна с усмивка Фучида. — Как се казваш?

— Саори.