Стив Байн
Дъщерята на меча (35)

35.

Топлинната вълна най-после отстъпи, но за Дайгоро атмосферата в имението беше не по-малко задушаваща. Ичиро не му каза нищо, но мълчанието му бе толкова гръмогласно, че отвличаше вниманието. Дайгоро пъхна мечовете в пояса си, оседла дорестия си кон със седлото, което беше специално изработено, за да улеснява съсухрения му десен крак, и препусна към Като-джи.

Храмът се издигаше на върха на скалистата черна пирамида. Кудзу^[1] и други ниски храсти покриваха назъбените черни камъни със смарагдовозелен килим. Не за пръв път Дайгоро се зачуди кое се е появило първо, кудзу или името Като-джи, Храмът на виещите се лози близнаци. И двете бяха древни, но дали храмът Като-джи бе наречен така, защото лозите вече растели наоколо, или монасите бяха започнали да ги отглеждат, защото храмът им беше наречен Като-джи? Веднъж бе задал този въпрос на един от монасите и отговорът му беше: „Лозите са си лози, храмовете са си храмове“.

Някъде по средата на пътя Дайгоро предпазливо слезе от седлото и поведе кобилата си към едно израснало под наклон тисово дърво. Застана на ръба на една от малкото равни площадки на ниската планина, а вятърът брулеше листата и подмяташе дрехите му. Той извади Славна победа и зае бойна поза.

Застанал между вятъра и тежестта на меча, Дайгоро не можеше да си пожелае по-добър начин да изпита равновесието и стабилността на краката си. В компанията единствено на океанския вятър, той нападаше и отстъпваше, парираше, нанасяше удари и контраатакуваше. От време на време опитваше мощните удари с една ръка, които баща му изпълняваше с такава лекота, но след всеки опит трябваше да се бори да възстанови равновесието си и здравия захват на дръжката на меча.

И през цялото време усещаше мощта на Славна победа. Нуждаеше се от всяко свое мускулче, за да го контролира, затова пък силата на всеки мускул беше във всяко движение. Вече се чувстваше по-силен, отколкото бе предишният ден. Възможно ли бе не човекът да прави меча силен, а мечът да формира човека?

— Много добро оръжие.

Гласът се разнесе иззад гърба му. Сърцето на Дайгоро подскочи като уловена на кукичка риба. Той се обърна и вдигна меча си, изправяйки се срещу…

Игумена. Старецът бе облечен в тъмносиня монашеска роба, а бръснатата му глава лъщеше под светлината, която се промъкваше между листата на тисовото дърво.

— Помислих си, че сте крадец на коне — каза Дайгоро.

— О, не — отвърна игуменът, — днес съм просто крадец на тишина. Моля да ме извините, не трябваше да ви прекъсвам.

— Накъде сте се запътили?

Възрастният монах посочи с пръст към върха на планината.

— Прибирам се у дома. — Погледът му отново се насочи към меча. — Повече от добро — додаде той. — Истински шедьовър. Дали очите на стареца отслабват, или това наистина е Иназума?

— Да — потвърди колебливо Дайгоро. — Познавате твърде добре мечовете за човек, който не би пролял кръв дори и за храна. Как така?

— Познавам целеустремеността. Този меч е изработен с огромна концентрация. Мисля, че всеки би трябвало да го забележи. Това е произведение на изкуството. Но мисля, че е твърде голям за вас.

— В такъв случай разбирате не само от мечове, но и от фехтовка. Кажете ми как се досетихте?

— Знам, че се опитвате да запазите стабилността си, когато го размахвате — отговори игуменът. Ръката му, неочаквано гладка за мъж на неговата възраст, докосна червеникавокафявия хълбок на кобилата на Дайгоро. — Просто забелязвам онова, което всички могат да видят.

— В такъв случай виждате повече от останалите или равновесието ми е по-зле, отколкото предполагах. — След миг Дайгоро добави: — Предполагам, че ще е твърде нахално от моя страна да си мисля, че е първото, а не второто.

— Ами… — игуменът потупа за последен път кобилката по хълбока, преди да се обърне, за да продължи изкачването си. — Това все пак е от най-добрите проблеми, пред които може да се изправи човек.

— Защо? — Дайгоро закуцука след стареца, но още от самото начало разбра, че не може да върви в крак с него, особено нагоре по хълма. — Почакайте! Какво имате предвид?

— Проблемът ви е от най-добрия вид — извика игуменът през рамо, — защото съдържа в себе си решението. Прощавайте.

Дайгоро прекара остатъка от сутринта в размишления върху думите на стареца. В първия момент реши, че в съвета на игумена се крие някакъв съвет от будизма, но колкото повече разсъждаваше върху него, толкова повече се убеждаваше, че това всъщност е урок по фехтовка. Свръхестествената грациозност в походката на игумена, дори самият факт, че сигурно бе наблюдавал Дайгоро известно време, преди да издаде присъствието си — всичко това разкриваше мъж, който притежава значителни умения в изкуството на боя с мечове. В това нямаше никакъв смисъл — всички дзен монаси даваха обет за неизползване на насилие — но в случая Дайгоро изобщо не беше убеден, че е така.

Което изобщо не му помагаше в решаването на загадката. Единственото, което Дайгоро можеше да види, бе, че в проблема му са преплетени и други проблеми. Един недобре балансиран удар можеше да открие жизненоважните му органи на врага, а веднъж мъртъв, той си спестяваше проблема с твърде тежкия меч, само че в очите на Дайгоро това едва ли можеше да се приеме като решение.

Но времето за решаване на проблема изтичаше. Зеленият хребет скриваше крайбрежния път, който водеше към имението Окума, ала Дайгоро можеше да види вдигащата се над пътя прах. Някой препускаше към дома му, и то с голяма бързина. А Дайгоро имаше смътно подозрение кой би могъл да е той.