Стив Байн
Дъщерята на меча (44)

44.

Фучида наблюдаваше дребната слаба жена, която слизаше по стълбите пред къщата на Ямада. Косата й беше къса, подстригана още по-късо на тила, където стърчеше на тъмни, мокри стръкчета. Потта събуди съмненията на Фучида. Когато я видя да влиза, той реши, че това трябва да е онази Оширо, която бе арестувала Канеда. Струваше му се невъзможно — Канеда беше три пъти по-едър от нея, — но и най-едрият и най-дребният мъж реагираха по един и същи начин на лютивия спрей за самозащита. Сега обаче потта направо го шашардиса. Да не бе изчукала стария чудак? Не, не и докато къщата беше под наблюдение. Ала щом не бе курва, то каква беше тогава? Какъв тип жена би останала в къщата два часа, за да излезе после плувнала в пот? Една масажистка щеше да носи със себе си нужните уреди, както и ако бе частна медицинска сестра. Ямада поддържаше къщата си изключително чиста — тя в никакъв случай не беше прислужница. Но ако това бе жената ченге, какво ще обясни потта?

Той се намести на единичната седалка във взетия под наем нисан верса, който беше паркирал през една пресечка от дома на стареца. Наблюдението на наблюдаващия екип бе отегчителна, причиняваща схващания работа, която на всичкото отгоре си беше и доста рискована. Версата бе паркирана с багажника към къщата за по-бързо изтегляне, а екранът на таблото й беше вързан за една камера „Сони Хендикам“, монтирана на стойка с лице към задното стъкло, настроена на максимално фотоувеличение. Без камерата Фучида никога нямаше да успее да се приближи достатъчно, за да види потта на жената, дори да различи ясно лицето й. А с нея рискуваше някой да зърне екрана на таблото, затова трябваше непрекъснато да бъде нащрек за хората, които минаваха край колата.

И въпреки това се радваше, че се бе сетил да се обади на своя човек в управлението заради наблюдението. Дори дебненето на полицейска операция да беше рисковано, все пак бе по-добре, отколкото да влезе направо в капана. А Фучида едва не бе направил точно това. Всеки път, когато неговата Красива певица се озовеше в ръцете му, единственото, което искаше, бе да я размаха. Дори сега тя го зовеше. Той нямаше друг избор, освен да я заключи в багажника, иначе щеше да подлудее от изброяването на всички причини, поради които не бива да изтича по улицата и да покаже на онези ченгета защо всичките им електрошокови пистолети и полицейски палки, и дори жалките им пистолетчета не могат да се мерят с един меч.

Телефонът изжужа в джоба му като цикада. Фучида изруга, раздразнен от отвличането на вниманието му. След това забеляза номера на екрана.

— Здравейте, господин Травис.

— Моят любим самурай. Как е хавата?

Фучида не разбра въпроса. Но това не беше проблем, защото американецът не му остави време да отговори.

— Виж какво — продължи той, — искам да видя меча си. Изпрати ми снимка.

Фучида погледна в огледалото за обратно виждане към проклетата къща на проклетия мъж, у когото все още беше проклетият меч.

— Ужасно съжалявам — каза Фучида. — Нямам снимка.

— Ами направи му една. Намираш се в родината на телефоните с камери, нали?

— Съжалявам, господин Травис. Нямам телефон с камера.

— Ами купи си.

Фучида притисна палеца си върху микрофона, за да прикрие раздразнената си въздишка.

— Не е за препоръчване, господин Травис. Светкавицата се отразява лошо на… нан то иу ка на? Боята. На дървото.

— Лака — поправи го американецът. — На ножницата. И не ми пука. Това вече е моят меч, нали, и аз ще ти казвам кое е добро и кое е лошо за него. Точно сега за него е добре да го покажа на приятелката си. Тя иска да разбере заради какво отивам чак до Япония.

Фучида прехвърли телефона в лявата си ръка, след което запали колата. Не знаеше колко сериозно приемаше полицията наблюдението, но бе възможно да следят и телефонния трафик.

— Ало? — рече американецът.

— Тук съм, господин Травис.

— Значи кога ще ми изпратиш снимката?

— Ужасно съжалявам, господин Травис. В момента нямам достъп до меча.

— Какво си направил, да не си го изгубил? Не, не ми отговаряй. Просто слушай. Искам да се сдобиеш с този меч, и то пронто, иначе целият ти свят ще стане на мазало. Не ти трябва да заставаш между мен и онова, което желая.

Фучида се усмихна.

— Заплашвате ли ме?

— Можеш да си заложиш задника, че те заплашвам.

На Фучида му се искаше да владее по-добре английски. „Можеш да си заложиш задника“ бе една от онези фрази, които никога не му идваха на езика, напълно неизразима на японски. Някой ден, когато станеше достатъчно богат, за да управлява собствената си съдба, щеше да поживее една година в Щатите и да усвои колкото се може повече от цинизмите им.

Но засега се налагаше да се примири с английския си.

— Вие сте търговец, господин Травис. Не можете да ме нараните.

— Аз съм борсов посредник, неграмотен тъпак такъв. И не е нужно да те наранявам. Достатъчен ми е само телефонният номер на Рюсуке Камагучи. Изненадка, шибаняко. Не знаеше, че съм чувал за него, нали?

Последва бърз поток от думи, които Фучида не успя да разбере. След това по-бавно:

— Знам всичко за правилата ви срещу разпространението на кокаин. Едно обаждане до твоя оябун е достатъчно, за да се озовеш в купичките със супа от акулови перки из цялата ви малка смотана държавица.

— Супата от акулови перки е китайска, а не японска, господин Травис.

— Браво на китайците.

— Вашият кораб ще пристигне скоро, нали? Твърде късно е да се връщате обратно. Мисля, че не трябва да ме заплашвате, господин Травис. Мисля, че нямате друг избор, освен да работите с мен.

— Може би. А може да продам стоката на корейците и да оставя на тях да се намърдат на пазара ви. Тогава няма да видиш и едно пени, нали? По един или друг начин аз ще си получа парите. Бих ти казал още сега, че хич даже не ми пука, но факт е, че искам този меч. Когато яхтата ми пристигне, искам ти да ме посрещнеш на дока с меч в ръка. Ако момчетата ми не го видят, ще ми звъннат — и тогава аз ще звънна на Камагучи. Уакару?

— Разбирам, господин Травис.

Фучида затвори телефона си и го пусна на съседната седалка. Вкара нисана в следващото празно място за паркиране и извади телефона си блекбъри от джоба на якето. Не можеше да се отърве от усещането, че ако английският му беше по-добър, щеше да постави американеца на мястото му. Не разбираше как бяха успели да проникнат с техния език във всяко ъгълче на страната му и въпреки това той да не може да го говори както трябва. Блекбърито с невъзможните за различаване р и л, нисан верса с невъзможното за произнасяне в; той живееше в свят, който не се подчиняваше на речта.

Буракибери му показа онова, което вече беше запомнил наизуст, но което бе решил да провери просто от яд. Корабът на американеца щеше да пристигне в сряда. Една седмица след вчерашния ден. Влизането в къщата на Ямада, вземането на меча и излизането навън може би щяха да отнемат не повече от две минути. Той разполагаше с шест дни, за да го направи. Чудеше се как щеше да успее да се справи за толкова малко време.