Стив Байн
Дъщерята на меча (77)

77.

В стаята проникваше светлина, сигурно беше рано сутринта, и някой стоеше в долния край на леглото на Марико.

— Здравей — каза тя.

Нейният лекар, който носеше очила и имаше прическа като на Мо Хауърд, я погледна над кафявата папка, чието съдържание четеше.

— О! — усмихна се той. — Вече сте будна. И трябва да ви кажа, че изглеждате много по-добре от вчера.

Той беше около трийсетте, бе започнал да си отглежда коремче и от леглото на Марико й беше трудно да определи колко е висок.

— Къде е мечът на императора? — попита тя.

— Онзи, който стърчеше от корема ви, когато ви докараха в спешното? Долу още говорят за вас, да знаете.

— Не — каза Марико.

— О, да. Доста ги впечатлихте, Оширо. Голяма сте късметлийка. Първо, онзи, който го е забил в тялото ви, не го е извадил. Второ, когато сте паднали, сте се приземили на хълбок, а не върху меча. Трето, приятелката ви е повикала подкрепление тъкмо навреме.

— Приятелка?

— Да, сляпата жена. Тъкмо навреме. Знаете ли, че са ви докарали в болницата в клинична смърт? И в това сте извадили късмет: намушкали са ви в сградата точно срещу болницата. Били сте мъртва за около четири минути. Вашият късмет е направо свръхестествен. По всякаква логика не би трябвало да сте тук.

— Мечът, мечът на императора — настоя Марико, ужасена от спомена, че кръвта й го бе обляла целия. — И другият. Къде са те?

— Не знам дали е императорски или не — отвърна лекарят със смях, — но колегите ви твърдят, че мечът, който е бил забит в тънките ви черва, е улика.

— Не този. Имаше още два. Къде са те?

Марико се опита да седне, но остра болка преряза червата и гърба й. Със стиснати зъби, тя се отпусна отново на възглавницата си.

— По-спокойно — каза лекарят. — Не се опитвайте да разкъсате шевовете си. Имаше още един меч, който полицията прибра от спешното. Беше забит в мъжа, когото донесоха заедно с вас. Той не бе извадил късмет. Сигурно щеше да умре от загуба на кръв от остатъка от ръката си, но и мечът го бе пронизал през белите дробове и беше засегнал низходящата аорта. Не е имал никакъв шанс.

— Шоджи-сан тук ли е? Сляпата жена? Трябва да говоря с нея.

— Спокойно, Оширо. Важно е да запазите спокойствие.

— Извинете. — Марико си пое дълбоко дъх. — Доктор… простете, но не си спомням името ви.

— Упойката е виновна. Името ми е Хаякава.

— Доктор Хаякава, имаше един меч…

— Не се тревожете за това — разнесе се познат глас и тя видя Шоджи, която бе застанала на прага между Саори и майката на Марико. Двете бързо се приближиха до леглото й, като изоставиха Шоджи и избутаха доктор Хаякава от пътя си.

— Ти се събуди! — възкликна Саори.

— Здрасти — отвърна Марико. Не успя да каже почти нищо друго, смазана в прегръдките им. Когато се опита да ги прегърне в отговор, болката в червата отново я прониза.

— Очевидно ще трябва да продължа с визитацията — измърмори Хаякава и миг по-късно мястото му пред погледа на Марико бе заето от Шоджи-сан.

— Не се тревожете за Тигъра — каза тя. — Погрижих се да бъде отнесен у дома му.

Марико не намери сили да попита дали императорът ще й прости, че бе окървавила фамилното наследство. Това щеше да почака.

Майка й, която изглеждаше толкова изтощена, сякаш току-що беше родила дете, седна на един от тапицираните столове в стаята. Саори пусна Марико от прегръдката си, но стисна дланта й в шепите си. Усещането беше непознато за Марико и само след миг тя се досети защо: показалецът на тази ръка липсваше и тя бе почувствала как Саори държи чуканчето заедно с трите останали пръста. Някакъв инстинкт подтикваше Марико да се срамува от дефекта си, но тя нямаше никакво намерение да му се подчинява. Беше щастлива, че е жива, с девет или десет пръста, и за пръв път в живота й мисълта за срама й се струваше абсолютно незначителна.

Китките на Саори бяха увити в широки бинтове с цвета на кожата на бял човек. Превръзките бяха издути и през мъглата на размътения си ум Марико си спомни, че подобни превръзки увиваха и глезените на Саори. Опитвайки се да разхлаби „свинските опашки“, тя бе дърпала наистина силно.

— Ужасно съжалявам, Мико — рече Саори, готова да избухне в сълзи.

— Недей — каза Марико. — Не си направила нищо лошо, за да те отвлекат. Виновен е Фучида, не ти.

— Не става дума за това — отвърна Саори. — Бях пълна глупачка. Успях да се убедя, че нямам проблеми с наркотиците. Но всъщност имам, и ти го знаеше, а аз не те послушах. Ужасно съжалявам.

Марико отвори уста, за да отговори, но Саори й даде знак да замълчи.

— Не ми казвай, че всичко е наред. Защото не е. Само че аз не го виждах. Мислех си, че това е мой проблем. Не знаех как се чувствахте ти и мама, като ме гледахте как се самоубивам, знаейки, че не можете да направите нищо, за да ме спрете. Но после, докато седях завързана на онзи стол, когато го видях да те убива и не можех да направя нищо… Съжалявам, Мико, ужасно съжалявам. Не знаех.

Марико преглътна и сви устните си в опит да не заплаче, ала не успя. Саори също плачеше и двете се прегърнаха толкова силно, колкото им позволяваха нараняванията.

— Повече никога няма да го направя — обеща Саори. — Кълна ти се, повече няма да докосна наркотик.

— Знам — отвърна Марико и си помисли, че макар да беше чувала тези думи стотици пъти, този път усещаше, че е различно.

И внезапно всичко това просто отлетя. Те отново бяха страхотните сестри Оширо, бършеха сълзите си и се смееха смутено.

— Онзи доктор Хаякава — подхвърли Саори, — сладък е, нее?

— Да, сигурно. Не му обърнах особено внимание.

— Значи нямаш нищо против, ако аз…?

Марико се разсмя толкова силно, че едва не си разкъса шевовете.

— Саори, само за това ли мислиш?

— Ами и без това вече няма да се друсам. Нали трябва да насоча вниманието си към нещо.

Изчервената Шоджи-сан се прокашля с майчински авторитет.

— Донесохме ви нещо — каза тя, стиснала един брой на „Йомиури Шимбун“ в набръчканата си, окичена с пръстени ръка. — Аз, очевидно, не съм го прочела, но ми казаха, че името ви го има в две от заглавията.

— О, дайте го тук — ръката на Саори се стрелна към вестника. Тя се наведе над Марико и тялото й се притисна върху нейното, принуждавайки разреза в корема й да я захапе болезнено в отговор. Марико потисна стенанието си. — Да, точно този е — потвърди Саори. — Всъщност вече е отпреди няколко дни. Съжалявам. Но чуй това: „Самурайски дуел на полицайка завършва с две жертви и едно чудотворно оцеляване“. И тази също: „Разбита е банда, занимаваща се с наркотици и отвличания“. Яко, а?

Марико почувства как нещо в нея се сви. Винаги се справяше по-добре с приемането на критика вместо с похвали. Но това беше останало в миналото; сега се съмняваше, че ще намери време да се срамува, дори ако я посрещнеха като герой.

Саори продължи да чете:

— „Полицаи от токийската полиция и агенти на НАП арестуваха дванайсет мъже и заловиха около петдесет и пет килограма кокаин по време на среднощна операция в токийското пристанище. Това е «най-големият кокаинов арест, извършван в Япония досега» — заяви лейтенант Такео Ко от ТСУП.“

Марико изстена.

— Не ми говори за този мъж.

— Да, гледахме го по телевизията. Изглежда е голям задник, нее? Както и да е, дрън-дрън-дрън, стойността на кокаина на улицата възлиза на петстотин милиона йени, обявена е гаранция, дрън-дрън-дрън… Ето го: „Арестите бяха извършени между полунощ и един и четирийсет и пет сутринта в Харуми 5-чоме на борда на товарния кораб от Лос Анджелис «Звездата на Южно море», който плава под бахамски флаг. Разследването, оглавявано от детектив сержант Марико Оширо, двайсет и седем годишна, доведе до откриването на новопристигнала доставка кокаин. Детектив Оширо беше хоспитализирана по време на арестите, затова командването бе поето от лейтенант Ко“. Извинявай, Марико. Сега ще се прехвърля на нещо по-приятно.

— Всичко е наред. Продължавай да четеш.

— Добре. „Според властите дванайсетте арестувани мъже са част от банда, ръководена от Шузо Фучида, за който се предполага, че е възнамерявал да финансира кокаиновата сделка с печалбата от продажба на антики от периода Хейан, получени като откуп при отвличане.“

Марико със закъснение осъзна написаното. „Йомиури“ бяха сбъркали: отвличането на Саори беше гамбит в последната минута, а не част от плана. Но пък Марико бе единствената, която можеше да поправи грешката, а през повечето време тя беше в безсъзнание и никой не би могъл да вземе интервю от нея. Щом тази мисъл й мина през главата, тя се изненада, че ордите репортери все още не бяха нахълтали в стаята й. Не знаеше защо се е получило така. Може би ТСУП бяха отцепили отделението — или пък Шоджи бе помолила Техни величества да се намесят — но каквато и да беше причината, Марико се радваше, че бе оставена на спокойствие с хората, които я обичаха.

Тя отново насочи вниманието си към Саори, която продължаваше да чете, изпълнена с възбуда.

— „От НАП заявяват, че при задържането на американския доставчик на Фучида те са работили заедно с американското Федерално бюро за разследване.“ Не, чакай, ето я интересната част: „Фучида беше убит при сблъсък с Оширо, която по време на отпечатването на вестника се намираше в критично състояние в болницата. Други жертви при полицейската акция няма. Дрън-дрън-дрън. Говорител на ТСУП заяви, че Оширо ще бъде «наградена за героичните си действия», като добави, че «бързата й мисъл и незабавна реакция са спасили невинни животи»“. Искаш ли да ти прочета и другата статия?

— В която се казва, че съм била убита и съм се върнала от мъртвите? Не, благодаря.

— О, стига де. В нея пише и за мен.

— И там ли Ко обира всички лаври?

— Радвам се, че попита. Да видим.

Саори започна да чете и Марико се възхити на издръжливостта й. Само допреди два дни тя беше жертва на отвличане — и на половин секунда от това да се превърне в жертва на убийство. А сега отново бе станала по-малката сестра.

Марико си спомни думите на Ямада, че храната е по-вкусна, след като си преживял близка среща със смъртта. Беше чувала подобни истории за това как залезите са по-красиви и други подобни. Все още не бе виждала залез — единственият й прозорец гледаше на изток — и щеше да приема храната си интравенозно, докато зашитите от хирурзите черва не заздравеят напълно, но наистина бе установила, че открива красотата и в дребните неща. Жълтите лалета на шкафчето до леглото й, ароматът им, начинът, по който венчелистчетата им сияеха под падащите под правилния ъгъл слънчевите лъчи — подобни неща наистина бяха специални. А и отвличането на Саори донякъде си беше почти близка среща със смъртта. Може би и тя приемаше света по подобен начин.

Марико изслуша статията до края и отбеляза, че макар репортерът да бе споменал за битката с мечове и получените наранявания, нищо не беше казано за съдбата на самите мечове. Тъй като Марико щеше да е прикована към леглото, докато лекарите не я освободяха, тя знаеше, че не може да направи нищо, за да проучи какво се е случило, но въпреки това въпросът я изгаряше отвътре: Къде беше Красивата певица?