Стив Байн
Дъщерята на меча (54)

54.

Докато се спускаше по обраслите с шубраци стълби към Сантори Хол Плаца, Марико веднага разбра, че е настъпил антрактът. Струваше й се твърде рано — още нямаше осем часа — но вратите от черна стомана и стъкло на фоайето бяха широко разтворени въпреки вечерния хлад. Около тях се бе събрала тълпа от добре облечени хора. Но в тази тълпа имаше нещо странно. Марико не можа веднага да разбере какво е то, но накрая го осъзна: никой от хората не пушеше. Над главите им не се виеха кълба от дим, сивкавите лентички не се носеха по вятъра.

Стомахът й се сви на камък. Тя се затича към тълпата, студеният въздух пареше дробовете й и придаваше на дъха й вкус на кръв. Нещо се беше объркало ужасно.

Марико стигна до хората, без да забавя ход, и разбута първите редици от струпани почитатели на симфонията, както боен кон разблъсква безпомощната пехота. Проправи си път напред с помощта на острите си лакти и още по-остър език, като използваше мъжки думи — думи, от които бабите й сигурно щяха да се изчервят.

Проби си път до фоайето. Накрая се озова в кръга от студен въздух в центъра на събралата се тълпа и видя окървавената фигура на Ясуо Ямада. Той лежеше на медицинска количка, устата и носът му бяха скрити под маска от светлосиня пластмаса, пластове окървавена марля увиваха корема му чак до гърдите. Парамедиците дори не си правеха труда да притискат раната. Ямада-сенсей беше…

Не. Марико не можеше да го приеме. Падна на колене пред тялото му и пръстите й потънаха в кръв, когато притисна марлята към гърдите му. Но там нямаше пулсираща рана, която да затвори, нямаше кървене, което да спре. Тя погледна лицето му с надеждата да зърне някаква реакция. Невиждащите му очи я накараха да потрепне и да се отдръпне.

В някакво скрито ъгълче на съзнанието си се запита защо парамедиците не я бяха възпрели. Досега би трябвало да са я издърпали от пациента си. Вдигна глава и видя двама от тях, с опръскани в кръв сини униформи, задържани от трима цивилни полицаи от нейната част. Четвърти полицай, който също като останалите се бе опитвал да успокои тълпата, докато Марико не нахлу в нея, отпусна ръката си с дълги пръсти на рамото й.

— Сержант — каза той. И това беше всичко.

По-късно, когато и последните парамедици си бяха тръгнали, когато Марико се бе отдръпнала от пациента им, за да могат да си свършат работата, когато тълпата се беше разпръснала, когато мъжете от нейната част бяха реквизирали цяла купчина салфетки от снекбара и полупразна бутилка „Сани Клийн“ от линейката, за да може тя да почисти кръвта от ръцете, дрехите и лицето си, Марико успя да си върне дар словото. Седнала с кръстосани крака на студените каменни плочи на площада, загледана в кръвта по обувките си, тя попита:

— Какво се случи?

Ино — мъжът, който бе сложил ръка на рамото й, същият висок полицай, който беше разпитвал Ямада няколко дни по-рано в участъка — се прокашля.

— Изобщо не видяхме откъде се появи. Аз наблюдавах фоайето откъм стълбището. Мишима и Такеда наглеждаха входните врати. Мислехме, че ще дойдете заедно с Ямада. Забелязах го и после огледах тълпата, за да потърся вас. И изведнъж хората се разкрещяха.

Мишима, пълничкото ченге, което бе участвало в операцията в търговския център, й разказа съвсем различна история.

— Наблюдавах Ямада от момента, в който слезе от таксито — заговори той. Дъхът му миришеше на застояло кафе. — Беше сам, което ме изненада. Но той се забелязва лесно в тълпата, трябваше просто да следя сребристата коса. Та гледам го аз и изведнъж тази малка глава със сребриста коса изчезва от погледа ми. Когато стигнах до него, на пода вече имаше достатъчно кръв да напълни една вана. Нападателят не се виждаше.

— Аз го видях — заяви Такеда, нисък полицай и единственият друг детектив в екипа на Марико. — Мина точно покрай мен. Странен тип: бледо лице, но тъмни очи, тъмна уста. Дълга коса, вързана на опашка и дълго черно манто. Вървеше бързо, нее, и тълпата се разстъпваше пред него, но аз си помислих, че го правят, защото приличаше на мъртвец. Все още не знаех какво се е случило, нее? Все още никой не се бе разпищял, защото не бяха видели кръвта. Нашият заподозрян, той сигурно го е убил много бързо, много тихо, нее, защото, когато мина край мен, се беше отдалечил на десетина крачки от трупа, а още никой не се бе развикал.

Тримата продължиха да говорят, но Марико ги слушаше с половин ухо. Те дори не бяха на едно мнение за това колко е висок Фучида, макар че след като Такеда спомена опашката, и тримата си спомниха, че са го видели. Искаше й се да им се разкрещи за глупостта им, за некомпетентността им. Следващия път, когато разположите наблюдатели във фоайе, изкрещя глас в главата й, няма да сложите високия мъж на стълбите, а ниския долу, на площадката. И може би ще се постараете да не изпускате от очи мъжа, който прилича на мъртвец, онзи, който носи дълго манто, под което може да се скрие меч. Искаше й се да събере отново тълпата, за да може да се разкрещи на това стадо от овце, погълнато дотолкова от блеещите си разговори, че на път към седалките си спокойно би могло да мине и покрай атомна бомба, без да я забележи.

Гневът й не беше насочен в правилната посока обаче. Тримата полицаи и тристата души не бяха забелязали мъжа, който се бе приближил до Ямада и го бе пронизал с огромно острие, но Марико щеше да го забележи, защото би трябвало да стои точно там. Щеше да забележи Фучида през рамо. Щеше да го зашемети с електрошоковата палка и да му щракне белезниците. Или да изпразни в него пистолета си преди още да е успял да се приближи. Поне би могла да застане между Ямада и острието. Тя беше млада; може би щеше да оцелее след промушването. Сега в линейката би трябвало да лежи тя, кървяща, но жива, и да се извинява на Ямада за това, че е провалила концерта. Бе получила възможността да се прояви като герой, а не се беше появила на мястото.

Опита се да възстанови случилото се. Ямада бе влязъл през намиращата се вдясно врата; Фучида бе излязъл през лявата. Според парамедиците острието е преминало през тънките черва, далака и левия бял дроб. Значи Ямада се беше обърнал с лице към него. Може би е чул звука от излизането на меча от ножницата. Обърнал се е и се е намирал лице в лице с Фучида, когато острието го е пронизало. От такова разстояние той сигурно е успял да различи чертите на убиеца си.

Кървавите отпечатъци от стъпки по червения килим предполагаха, че Фучида е отвел Ямада до стената на кабинката за продажба на билети и тогава е изтеглил меча.

— Той беше як старец — отбеляза Ино. — Успя да направи няколко крачки, преди да падне.

„Какво значение има това?“ — искаше да каже Марико. Нямал е никакъв шанс. Осемдесет и седем годишен, с пробит далак, който е пръскал токсините си из раната, усложнявайки всякакви опити за хирургическа намеса. Ямада бе обучил твърде добре протежето си.

Телефонът й иззвъня. Марико инстинктивно го сграбчи, но размисли и без малко да го пусне обратно в чантата си. В момента нямаше желание да разговаря с никого. Но това не беше съвсем вярно. Имаше един такъв човек и името му в момента се бе изписало на екрана.

— О, боже, Саори, кажи ми, че си добре — произнесе тя с треперещ глас. — Просто… просто ми кажи, че си добре и къде мога да те намеря. Това е единственото, което мога да понеса в момента.

— Сестра ви е при мен — отвърна дълбок мъжки глас — и ще ви я върна в замяна на меча.

— Как ли пък не — реагира Марико и мъглата от печал и шок внезапно се изпари. Искаше й се да може да каже, че това се дължи на тренировките й, но всъщност омразата и гневът бяха прочистили съзнанието й. Тя щракна с пръсти на Такеда и му показа, че иска химикал. Другата й ръка вече ровеше в чантата, търсейки бележника й. — Напоследък убивате всяка седмица. Как да съм сигурна, че вече не сте я убили?

Разнесе се тракащ звук — може би беше оставил телефона на някаква твърда повърхност. Звук от стъпки. Глух удар, писък и отново мъжкият глас:

— Кажи името й.

— Марико!

Нов писък, този път приглушен и ужасяващият хлад в гърдите на Марико я обгърна в заслепяваща ярост. Колкото и да се страхуваше за Саори, мъничкото гласче в главата й се радваше да чуе този писък. Точно сега гневът не можеше да помогне на сестра й.

Докато стъпките се приближаваха към телефона, Марико надраска на листа „ФУЧИДА“.

— Мечът Иназума — каза той. — Ще ми го донесете утре.

„ОБАДЕТЕ СЕ В ЩАБА — написа тя. — ЗАСЕЧЕТЕ ТЕЛЕФОНА, ОТ КОЙТО СЕ ОБАЖДА.“

— Не мога — отвърна Марико, докато пишеше на листа номера на Саори. — Благодарение на вас сега никой не може да се приближи до това оръжие.

— Вече не е необходимо да наблюдавате къщата на Ямада. Отзовете полицаите си в района и вземете меча.

— Току-що прецакахте всяка възможност за това. Какъв ви беше планът? Да убиете Ямада, за да вдигнем наблюдението?

— Там повече няма кого да защитавате. Къщата е безполезна, с изключение на меча.

— Не разбирате ли какво направихте току-що? Досега търсехме крадец на антики. Сега имаме случай на убийство. Началникът ми в никакъв случай няма да позволи да вдигна наблюдението. Вече не.

От телефона струеше раздразнение.

— Намерете начин — нареди Фучида. — Или ще убия сестра ви.

— Казвам ви, че няма как да стане. Поне не за утре. Аз съм сержант, Фучида-сан. Дребна риба. Ако искате нещата да бъдат свършени бързо, отвлечете сестрата на премиера, а моята пуснете.

— Не — процеди Фучида през стиснати зъби. — Ще я убия. Ще я разпръсна на парчета из целия град.

— Добре, добре. — Сърцето на Марико биеше ускорено. Тя си играеше с чувствата му с надеждата, че в раздразнението си той може да разкрие местонахождението си. Но никога не се бе обучавала да преговаря с похитител и сега природата й беше взела връх. Опитала се бе да обърка мъж, който и без това беше на ръба да избухне. Искаше й се Ямада да се намира до нея, за да я напътства. Искаше й се да не се бе издънила толкова яко, че това да доведе до смъртта на нейния сенсей.

Ала той беше мъртъв и Марико бе сама, а сега и Саори разчиташе на нея.

— Моля ви, Фучида-сан — рече тя, — успокойте се. Просто нямам голямо поле за действие. Поставете се на мое място. Моят лейтенант ще поиска уверения, че ще успеем да върнем Саори жива. А фактите сочат, че вие сте убивали и преди. Трябва да имаме това предвид. Страхуваме се, че може да го направите отново.

— Адски сте права.

Добре, помисли си Марико. Продължавай да го успокояваш.

— Дайте ми малко повече време, за да поговоря с моя лейтенант. Моля ви. Оставете ме да го убедя, че сте човек, с когото шега не бива. И моля ви, Фучида-сан, не заплашвайте повече, че ще нараните Саори, защото така няма да успея да го убедя, че всичко ще свърши добре.

Фучида изсумтя. Тя чуваше бързото му и шумно дишане.

— Добре — каза най-накрая той.

— Добре. Чудесно. Благодаря ви, Фучида-сан. — Гласът й нагарчаше от сладост. — Моят лейтенант ще иска да разговарям с вас. Ще мога да ви се обадя по-късно на този телефон, нее?

— Добре. — И линията заглъхна.

Марико въздъхна и се облегна на студената бяла стена на концертната зала. Искаше й се да заплаче. Искаше й се да захвърли телефона си в двора. Напрежението се натрупваше във врата и раменете й; пронизващо главоболие пулсираше в основата на черепа й. Тя затвори очи и притисна главата си назад, към студените твърди тухли.

— Оширо? — прошепна едно от ченгетата. Тя дори не отвори очи, за да види кой говори. — Добре ли си?

Това беше най-идиотският въпрос, който бе чувала. Сестра й беше отвлечена, а сенсеят й бе убит. На всичкото отгоре беше заобиколена от ченгета, които бяха твърде глупави, за да предприемат каквато и да е инициатива, освен да задават идиотски въпроси. Защо, по дяволите, да е добре?

Но не можеше да изрече нищо от това на глас, а дори и да можеше, не го мислеше наистина. Те не бяха глупави, просто чакаха техният сержант да им даде заповеди. Тя беше глупавата. Тя трябваше да се намира тук. Тя трябваше да запази живота на Ямада-сенсей. Сега искаше само да намери някое тъмно място, където да поплаче за него. Искаше само малко уединение и тишина, за да се вземе в ръце. Точно сега мъката й бе достатъчна, за да я събори, ако се опита да стане.

— Локализирайте този телефон — каза тя, без да отваря очи, а пулсът й барабанеше в ушите като тъпан тайко. — Обадете се на спецчастите. Искам отряд в готовност, който да тръгне в мига щом засечем телефона. След това се обадете на наблюдателния екип. Кажете им, че искам тактическа група в къщата на Ямада, въоръжена и бронирана, в случай че Фучида изгуби търпение и реши да действа. Свързахте ли се с наследниците на доктор Ямада?

— Още не.

— Направете го. Кажете им къде могат да го намерят. А някой от вас да ми вземе шишенце тиленол. И бутилка „Джак Даниълс“, след като така и така е тръгнал.

Ино, Мишима и Такеда се засмяха и Марико се насили да се засмее с тях. Всъщност единственото, което искаше, бе да спи цяла седмица. Загубата на Ямада и воденето на преговори с похитителя на собствената й сестра й идваше твърде много за една нощ. Беше си твърде много и за цяла година, а сега трябваше да е нащрек. Скоро щяха да открият Фучида. Спецчастите щяха да проведат операцията, но тя трябваше да е там. Все пак ставаше дума за Саори.

Всеки от тримата й полицаи имаше да провежда телефонни разговори. Марико прецени, че едва ли разполага с повече от две минути за отдих. Две минути, преди някой от тях да се появи, за да я пита нещо. Две минути, преди отново да си върне каменното изражение, за да не видят останалите слабостта й и да я изтълкуват като женска слабохарактерност.