Стив Байн
Дъщерята на меча (48)

48.

„Цялото военно дело се основава на заблудата“, пишеше в книгата. Копието на Дайгоро на „Изкуството на войната“ беше оръфано по краищата. Също както всички самураи на неговата възраст, и той я бе препрочитал стотици пъти, беше наизустявал цели глави, бе обсъждал както нея, така и други творби на класици безброй пъти с баща си и учителите си по бойни изкуства. Книгата беше толкова изтъркана, че ръбовете на дървените й корици бяха омекнали. Дайгоро продължи да чете.

Още преди да довърши страницата, той разбра същността на съвета на игумена. Най-после разполагаше със стратегия. Най-накрая щеше да използва Славна победа нетърсена за нещо добро.

Три месеца след дуела с Йошитомо Ода Ягию и неговите лечители изкопаха Ичиро от ямата. Тялото му се беше стопило, той вонеше по-лошо от труп, по-лошо от отходна дупка. Вонята бе достатъчна, за да изпълни Дайгоро със съжаление; дори Ичиро да успееше да доживее до сто години, срамът му нямаше да бъде забравен. Даже ета не миришеха толкова лошо. Дайгоро се съмняваше, че и южните варвари смърдят така, а от историите, които беше чувал за тях, му се гадеше.

Измина още една седмица, преди Ичиро да започне да върви сам под червените листа на кленовите дървета в имението, и още един месец, преди да поднови всекидневните си упражнения с меч. Лечителите заявиха, че никога няма да възвърне предишните си умения в стрелбата с лък, защото няма да може да накланя главата си така, че да вижда лявата си ръка по дължина. Но когато отново вдигна меча си, хората бяха изумени: младежът сякаш никога не беше нараняван. Упражняваше се с енергия, която Дайгоро свързваше с тайфуните, с притиснатите в ъгъла животни. Ичиро бе изгубил голяма част от издръжливостта си, но нито капчица от скоростта и точността си.

Самураите на Окума му се възхищаваха, но Дайгоро го бе очаквал. Всеки ден, докато Ичиро беше затворен в ориза, той бе превъртал в съзнанието си последния си дуел. Дайгоро не беше очаквал нещо друго от него. Все пак брат му бе самурай, самоотвержеността течеше във вените му. Докато се лекуваше в ориза, сърбежите го бяха довели до ръба на лудостта, но всеки път, когато се завръщаше от този ръб, той медитираше върху двубоя.

— Научих нещо за Йошитомо Ода — каза Дайгоро на брат си след една тренировка. Ичиро продължаваше да гледа меча на Иназума, но не казваше нищо за него. — Той е спечелил над четирийсет дуела. И повечето от тях със стомана, както чувам.

Ичиро дишаше шумно, но щом чу думите на Дайгоро, се умълча. Седна до брат си на верандата, заровил пръстите на краката си в пясъка, докато тези на Дайгоро шаваха във въздуха.

— От кого?

— Миналата седмица пътувах до Шимода — обясни Дайгоро. — Срещах се с останалите кланове — ти още не можеше да яздиш. Чух разговора на двама вестоносци, които бяха седнали да похапнат край пътя. Единият от тях каза, че Ода е известен със своя стил „Ястреб и феникс“, както го нарече той. Споменаха, че използва отличителен страничен удар, който нарича разсичане „Гмуркането на ястреба“. Очевидно ти си единственият, който е оцелял след него.

— Каква чест — изръмжа Ичиро.

— Според мен е. Ода твърди, че с него е убивал коне. Вестоносците говореха за Издигането на феникса и Гмуркането на ястреба и казаха, че Ода е спечелил почти всичките си дуели с Гмуркането на ястреба.

— И мен ме победи с него.

— Да — призна Дайгоро, — но не разбираш ли? Оцеля след удар, който поваля коне. Оцеля сред разсичане, което е убило около трийсетина мъже. Какво говори това за теб?

При тези думи Ичиро кимна и мрачното му изражение се разсея дотолкова, че той почти се усмихна. Изправи се и рече:

— Благодаря ти, малки братко. Ние, Окума, сме изковани от здрава стомана, нее? И не става дума само за мечовете ни.

Дайгоро се усмихна, докато брат му се отдалечаваше по двора под лъчите на залязващото слънце. Ние, Окума, беше казал той. Ние.