Стив Байн
Дъщерята на меча (60)

60.

Кейджи прекара остатъка от деня в чертаене на планове за отстъпление на логистичните вериги към Филипините в случай на сложни метеорологични условия. Генерал Мацумори познаваше историята; ако някой тайфун потопеше всичките им дажби, дори армиите на Чингис хан нямаше да имат друг избор, освен да гледат как победата им се превръща в поражение.

След като в продължение на девет часа разсъждава над прегрупирането, в ума на Кейджи започнаха да се формират схеми. Американците се бяха вкопчили здраво в планините на полуостров Батаан. Броят на армейските им единици в региона беше приблизително шейсет хиляди, а с тях се сражаваха още десетина или дванайсет хиляди филипинци. Като се имаше предвид и благоприятният терен, отбранителните им сили можеха да издържат безкрайно срещу директно нападение.

Кейджи осъзна, че единственото, което накрая би могло да ги победи, бяха гладът или болестите. Те бяха отрязани. Никой приятелски кораб не можеше да им достави храна или лекарства. А пред лицето на болестите всичките им десетки хиляди войници щяха да се окажат просто пречка; всяка зараза се разпространяваше като опустошителен огън.

Връзките в съзнанието на Кейджи продължиха да се оформят още по-бързо. Ако американската отбрана се сринеше по-бързо от очакваното, японските канали за доставки нямаше да осигуряват само храна, а и допълнителен персонал, който да се оправя с военнопленниците. Повече нямаше да има война на изтощение; тези десетки хиляди щяха да се предадат наведнъж. От японските войници можеше да се очаква да се бият до последния човек, но според докладите американците нямаха такава дисциплина. Те нямаха воински кодекс, който да служи като опора на цялата им система. Веднага щом се окажеха в затруднено положение — след появата на бери-бери или нещо по-лошо — те щяха да капитулират.

Кейджи написа бележка, в която отбеляза необходимостта от допълнителни офицери и помощен персонал, и я изпрати на генерал Мацумори. Откри, че е приятно да служи на командващ офицер, който приема приноса му сериозно. Командирското училище го бе накарало да вярва, че това не се случва често, но Кейджи си помисли, че тук е мястото, където генералът може би чете препоръките на своите подчинени.

Докато вървеше към дома си, той се наслаждаваше на мириса на дъжда, паднал преди не повече от час. Забеляза млечнобелите ручейчета, които се стичаха в канавките, родени от срещата на дъждовните капки с хоросановия прах, останал след земетресението. Птичките пееха весело и необичайно звучно, защото земетресението бе усмирило голяма част от обичайните вечерни човешки дейности. Скоро Кейджи долови миризмата на закланите прасета, които висяха на куките в месарския магазин.

Мисълта за месаря го подсети отново за момичето. Денят му беше толкова зает, че напълно бе забравил за Хаяно. Но ето че тя беше там, седнала в единствената оцеляла сграда в разстояние от петдесет метра, и бърбореше с всички и е никой.

Двамата извървяха трите километра до къщата и по пътя разбраха, че вероятно са се намирали в самия епицентър на земетресението. Множеството препятствия по улиците принуждаваха Кейджи да вдига Хаяно на ръце и да я пренася през тях, но е отдалечаването им от месарницата броят им ставаше все по-малък.

Бащата на Кейджи бе успял навреме да оправи къщата след земетресението. Самата постройка не беше повредена, но всички рафтчета и шкафчета бяха изсипали съдържанието си, а обрамчените в черно дупки по татамито в кухнята подсказваха, че там са падали искри от огъня.

— Майката на Кейджи-сан няма ли да вечеря с нас тази вечер? — попита Хаяно между две хапки ориз.

— Не, още е болна — отвърна бащата на Кейджи.

— О! Ами ако е гладна сега!

— Какво грижливо малко момиче — възхити се баща му. — Може би трябва веднага да й занесем вечеря. Искаш ли да ми помогнеш?

Рьоичи Кияма носеше подноса е храната, Кейджи носеше чайника, а на Хаяно бяха поверили чаената чашка и чифт пръчици за хранене. Те вървяха по тесния коридор, дъските скърцаха под краката им и Кейджи плъзна настрани вратата към тъмната дезинфекцирана спалня.

Майка му Ясу погледна изпод дебелото си одеяло и първата мисъл на Кейджи беше, че състоянието й сигурно се влошава, щом трепери в толкова топла стая. Косата й висеше на хилави кичури, а лицето й пламтеше.

— Здравей, Кейджи — усмихна се тя. — Коя е приятелката ти?

— Това е Хаяно Шоджи — отвърна Кейджи. — Хаяно, това е моята майка.

— Здравей — каза Хаяно и гласчето й прозвуча сладко като птича песен в тъмната стая. — Коремчето ти е болно, а?

— Да, така е — кимна Ясу и се усмихна на съпруга си, който мина предпазливо по татамито и остави подноса с храната до нея. — Сигурно синът ми ти е казал.

— Не съм — поклати глава Кейджи. — Татко и аз споменахме за операцията, но не… Хаяно, как разбра за стомаха на мама?

— Мога да го видя — обясни Хаяно. Тя посочи одеялото. — В коремчето й има нещо голямо, което не трябва да е там. Изглежда боли.

Рьоичи погледна към сина си.

— Какво става тук?

— Не знам, татко. Кълна се, че не съм казвал и дума за рака. Мамо, съжалявам.

Той обхвана раменете на Хаяно и я обърна, за да я изведе от стаята. Зад гърба му произнесената от майка му дума премина в мокра, раздираща кашлица. Но Кейджи успя да долови думата. Тя беше „почакай“.

— Мамо? Добре ли си?

— Не — отвърна тя между пристъпите от кашлица. — Болна съм, синко. И това малко момиче го видя. Ти гозе ли си, скъпа?

— Не. Аз съм Хаяно.

— Такава си, нее? Ти си съвременна гозе. Кой би си помислил?

Кейджи коленичи на пода между майка си и Хаяно.

— Мамо, за какво говориш?

— Би трябвало да знаеш — обади се Рьоичи и коленичи до тях. — Нима си забравил приказките си за лека нощ? Ах, сигурно си предпочитал самурайските истории, нали? Хаяно-чан, чувала ли си някога за гозе!

— Не.

— Гозе са били слепи жени — каза майката на Кейджи — отпреди много, много години. Те свирели на инструменти и вървели по древните пътища, просейки подаяния.

— Какво е подаяния?

— Пари, миличка. Също като монасите, които стоят пред храмовете с купички в ръка.

— Аха.

— Гозе не били красиви жени и, разбира се, всички ги смятали за сакати, но те свирели великолепно на шамисен и шакухачи и виждали неща, които останалите не можели да виждат.

— Какви неща? — Хаяно се наведе напред в очакване.

— Бъдещето, малка моя.

По начина, по който се размърда косата на Хаяно, Кейджи се досети, че веждите й сигурно са се вдигнали към челото. Устните й се окръглиха във формата на яйце, черна дупка на светлото й личице в тъмната стая.

— Хаяно-чан — усмихна й се Ясу, — трябва да довършиш вечерята си и да се изкъпеш. Бузите ти са мръсни.

Луната беше изгряла, една мяукаща котка се дереше отвън, а двамата Кияма бяха успели да измият малката Хаяно. Превръзките й бяха сменени и бащата на Кейджи бе подстригал косата й. Беше се опитал да направи същото и за Ясу преди няколко седмици и резултатът при Хаяно бе горе-долу същият: нелоша работа, но тъй като единствената прическа, която знаеше Рьоичи, беше тази на съпругата му, накрая Хаяно заприлича на елегантно джудже. Ако само разполагаха с дрехи за петдесетгодишни дами, но с размерите на деветгодишно дете, тя можеше да мине за голяма жива кукла, макар и доста зловеща заради белите превръзки на очите й.

Белезите бяха ужасни. Кейджи подозираше, че причината е експлозия, макар да не можеше да си представи къде ли се е случила. Войната се водеше в Тихия океан и на китайска земя, а не близо до родината. Но след това се укори. Ама че новобрански приказки — експлозии се случваха и в цивилния живот. Той започна да изрежда наум нещата, които можеха да се взривят — двигатели, бойлери и други такива, и скоро се улови да си мисли колко бързо бе успял да промени ценностната си система. Сега той беше войник, в категория, различна от тази на родителите му или на това малко момиче. Цивилният живот му изглеждаше толкова далечен, сякаш се намираше в друга държава, до която би могъл да отпътува едва след като войната свърши.

— Хаяно-чан, ти каза, че си видяла как нещо расте в корема на мама, нее?

— Да. — Гласът й бе сънен.

— Колко голямо беше то?

Видя я как се размърда под завивките.

— Може би колкото кълбо прежда.

Кейджи преглътна. Колко време бе минало от операцията на майка му? Две седмици? Три? И тогава лекарите бяха премахнали тумор с размери на яйце.

— Ти можеш да виждаш бъдещето, нали?

— Не знам.

— Можеш. — Той не успя да произнесе на глас останалото. Ракът се завръща. Тумор с размера на кълбо прежда. Поглъща околните органи. Убива я. Може би още преди края на войната. Може би докато Кейджи е на работа. Толкова близо до дома и въпреки това толкова далеч. Не заедно е родителите си, където е мястото на един син. Не до нея, за да се сбогува.

Той плака, докато сълзите му пресъхнаха. След това заспа.