Стив Байн
Дъщерята на меча (29)

29.

На следващата сутрин беше горещо. Необичайно спокойното море отразяваше яростните лъчи на слънцето и вятър почти не се усещаше. Дайгоро забеляза самотния ездач, който препускаше стремително в галоп по крайбрежния път, и веднага му се стори странно. Това не бе правилният начин да се отнасяш към кон в такова време. А когато забеляза и тъмнозеления флаг, в него нямаше и капчица съмнение, че човекът е Ейджун Ясуда. Дайгоро отново се запъти към портата, но този път разхлаби катаната в ножницата й.

Конят на младия Ясуда пъхтеше и се пенеше, когато спря пред портата.

— Баща ти! — изкрещя Ейджун, пъхтейки също толкова често, колкото и конят.

— Още не се е прибрал, Ясуда-сан.

— Не — каза Ейджун. — Той е мъртъв.

Тялото на Тецуро Окума се прибра у дома си по източния път, носено в паланкин, който подхождаше на най-могъщите даймьо. Пред него сто самураи носеха червените флагове на Окума, сто зелени знамена на Ясуда го следваха. Зад Ясуда вървяха самураите на Нагатомо, на Ушида, на Сора, на Ину. Общо около шестстотин пешаци и стотина ездачи ескортираха тялото до дома му. Мнозина от тях щяха да пътуват цяла нощ, за да се приберат у дома, защото домът Окума не можеше да побере толкова много хора; само господарите и най-близките им самураи щяха да останат.

Тялото на баща му. То лежеше пред Дайгоро, увито в бяло кимоно и с дървени сандали на краката, за да може духът му спокойно да се разхожда в задгробния живот. Над гръдната кост, там, където го беше ударила сачмата от мускета, се виждаше неестествена вдлъбнатина. В черната му коса не се забелязваше и едно сиво косъмче, мустаците и брадата му бяха подрязани, устните свити. Засенчено от покрива на специално построеното за случая скромно светилище, на лицето вече липсваше бледността, която Дайгоро бе забелязал при изваждането на тялото от паланкина. До него лежаха шест медни монети и най-добрият му чифт пръчици за хранене. Всичко, което щеше да го придружи в отвъдното, щеше да изгори заедно с него.

Ароматът на сандалово дърво, воя на оплаквачките, тежестта на бащиния му меч на бедрото му — в това се състоеше светът на Дайгоро в момента. Не чувстваше тъга. Раменете на майка му не потръпваха в прегръдката му. Брат му беше този, който люлееше плачещата жена в ръцете си. Колкото до мъката, Дайгоро не можеше да я открие. Той много обичаше баща си, искаше му се да може да заплаче за него, но всеки път, когато се опитваше да улови тъгата, тя му се изплъзваше като заек в гората.

Тази гора, предположи той, всъщност представляваше потресът му. Тя го обграждаше отвсякъде и бе толкова гъста, че той не можеше да открие пътека. Баща му беше само на петдесет и три години. Всеки самурай очакваше да загине млад, но Тецуро Окума бе силен и сръчен. Ако на някой от най-изявените самураи му беше писано да умре от старост, всички смятаха, че това щеше да е Тецуро Окума.

Дайгоро се кланяше на гостите, които се изреждаха да поднасят съболезнованията си. Чувстваше се толкова далеч от тях, все още дълбоко в гората, гласовете им звучаха толкова слабо, че той не можеше да различи думите. Всеки път, когато се покланяше, Славна победа го смушкваше в кръста. Мечът беше изненадващо тежък, дотолкова, че Дайгоро не можеше да си представи да го размахва с една ръка. В съзнанието му се появи образът на баща му, яхнал препускащия кон, а огромният одачи проблясва в дясната му ръка. Той беше толкова силен!

Макар все още изгубен в гората, Дайгоро забеляза погледите на онези, които идваха да изразят почитта си; очите, които забелязваха меча, неизбежно се ококорваха изненадано. Дайгоро беше вторият син. След като баща им го нямаше вече, Ичиро ставаше глава на клана им. По всички закони мечът принадлежеше нему. Или по-точно по всички закони, с изключение на един.

Откъсвайки се от размишленията си, Дайгоро установи, че теренът около светилището е почти празен. То бе оградено от четирите си страни с бели платна, които висяха от опънати върху високи колове въжета. Лек вятър полюшваше дългите завеси, а в пространството между тях стояха само Дайгоро, майка му и брат му, тялото и първите няколко връзки съчки, които щяха да бъдат използвани при кремацията. Отвън, край платнените стени, лежеше огромна купчина дърва. Дайгоро я видя, когато влизаше, и се изненада колко много дърво е нужно за кремирането на едно тяло.

— Ела — каза тихо Ичиро на майка им, — трябва да влезем вътре.

Дайгоро докуцука до белите завеси, като се олюляваше под тежестта на огромния меч и отмести плата, за да пропусне семейството си. Докато Ичиро водеше майка им към къщата, той не сваляше поглед от меча. Дайгоро не можа да не го забележи.

— Идвам след малко — подхвърли той на брат си и даде знак на игумена на дзен манастира и неговите монаси да се приближат и да започнат кремацията. Дори погледът на игумена бе привлечен от оръжието. Изобщо имаше ли някого тук, който да не му мисли злото само заради това, че носи меча на хълбока си?

Докато гледаше как първите пламъци облизват струпаните под тялото дървени трупи, Дайгоро си пожела да получи една последна възможност да попита баща си за взетото решение. Защо го завеща на мен? Защо не го остави на първородния си син? Никога не ме е бивало с мечовете. Трябваше да го оставиш на него, татко. Или поне можеше да ни обясниш защо избра мен.

В средата на пирамидата изригна пламък и топлинната вълна го блъсна в лицето. Първо усети мириса на изгорял бор, последван от противната, мазна миризма, която приличаше на печено свинско. Сред пропукването на дървото и напевите на монасите чуваше цвърченето на мазнината. Потискайки гаденето си, той закуцука колкото се може по-бързо към къщата.

Кракът му отново го предаде — Дайгоро се спъна и падна веднага щом мина през завесата. Приземи се на дясната си страна, инстинктивно предпазвайки Славна победа. Двама от самураите на Окума, които се шляеха из двора, веднага притичаха да му помогнат да стане. Той ги пропъди с махване на ръката и с усилие се изправи сам. Беше го правил хиляди пъти, но този път му бе по-трудно. Дали заради всичките вперени в него очи или заради тежестта на меча?

— Ще предпочете ли господарят придружител? — разнесе се нечий глас. В първия момент Дайгоро си помисли, че е някой от самураите, но когато погледна нагоре, видя господаря Ясуда. Върху бялата му роба бе изрисувана сгърчена зелена стоножка, а сребристата му коса сияеше на слънцето.

— Ще се справя — отвърна Дайгоро. — Цял живот съм живял с този крак.

— Разбира се — отвърна господарят Ясуда. — Предполагам, че причината за падането ви е голямата мъка, която изпитвате в този трагичен ден, а не кракът ви. Всеки един от нас би бил благодарен да получи подкрепа в подобен ден.

Дайгоро усети как дълбоко в него нещо се отпуска.

— Имате моите благодарности. Ще откажа подкрепата, но с удоволствие бих приел компанията ви, Ясуда-сан.

Той отупа дрехите си, увери се, че одачи и ножницата са чисти, и закуцука към къщата заедно с господаря Ясуда.

— Как се чувства господарката Юмико? — попита Ясуда.

— Толкова добре, колкото може да се очаква. Благодаря ви.

— Хубаво. — След миг Ясуда додаде: — Радвам се да видя, че носите меча на баща си.

Дайгоро го стрелна с поглед.

— Винаги ли сте толкова прям? Мислех си, че първо ще побъбрим малко, преди да стигнем до неизбежния въпрос. За времето, за войната, може би за племенника ви, нее?

— Аз съм стар човек, господарю, който присъства на погребението на по-млад човек. Нямам намерение да прахосвам в празни приказки малкото време, което ми остава.

— Така да бъде — каза Дайгоро. Искаше му се да се усмихне, но отказа да се подчини на импулса. След като не можеше да изпитва мъка, най-малкото можеше да не се хили като глупак, докато тялото на баща му изгаря на кладата. — Щом ще разговаряме откровено, Ясуда-сан, тогава ми кажете защо изпитвате задоволство от това, че прочутата Славна победа ще виси на хълбока на един сакат човек, а няма да е в способните ръце на неговия брат, признат воин? Защо се радвате, че противно на традицията, по-малкият брат наследява меча, а не новият водач на клана?

— И откога спазването на предсмъртната воля на бащата се смята за противно на традицията? Струва ми се възможно, млади ми господарю, вашият брат да заяви рожденото си право върху меча въпреки волята на покойния господар Окума. Все пак острието е изработено от великия майстор Иназума. За собствеността върху такова оръжие са се водили войни. Затова се радвам да го видя у вас, тъй като искането на покойния господар бе искрено и недвусмислено. Той имаше определени причини за завещанието си, макар те да бяха известни само нему.

Дайгоро почувства как сърцето му подскочи и гърлото го стегна. В гърдите му се надигна нещо; може би най-после се бе появила мъка, макар и примесена с гняв. Това беше нечисто чувство, затова той го потисна.

— Как може — изрече той с усилие — вие да знаете толкова много за предсмъртното желание на баща ми, когато собствените му синове и съпруга го научиха едва вчера, и то получавайки го в писмен вид?

Господарят Ясуда наведе глава.

— Защото бе написано от собствената ми ръка, Окума-сама. Аз бях до него в последните му часове.

Дайгоро се спря насред крачка. До този момент беше предполагал, че баща му е написал саморъчно последната си воля, и той бе открил утеха в мисълта, че дори на смъртното си легло ръката на баща му не бе потрепнала. И не само Дайгоро; майка му първа отбеляза, че красивият почерк предполагаше, че баща им не е изпитвал силна болка. Той пристъпи по-близо до господаря Ямада и прошепна:

— Колко хора знаят, че вие сте написали последното му писмо?

— Моят млад господар и самият аз — отвърна възрастният даймьо. — Имаше и две жени всъщност, които прислужваха на баща ви. Да се погрижа ли за тях?

— Не. И без това се проля твърде много кръв. Но те няма да споменат нищо за смъртта му. На никого.

— Това се подразбира от само себе си, господарю.

Дайгоро кимна. Поне това щеше да бъде спестено на майка му. Той се обърна, последван от Ясуда, към колоната от сив пушек, който се издигаше над оградения с бели завеси квадрат.

— Значи е страдал много, преди да умре?

— Топчето прониза нагръдника и му строши гръбнака. Кървеше много, ала по-лошото беше, че ръцете и краката му бяха като на мъртвец. Не можеше изобщо да ги помръдне. Все пак, макар тялото му да бе мъртво, не мисля, че изпитваше болка.

— Но не е можел да движи ръцете си, за да пише.

— Да, господарю.

Дайгоро кимна рязко и двамата продължиха към къщата. Изкачиха широките ниски стъпала към просторната веранда, само че вместо да тръгнат наляво, където се бяха събрали останалите, Дайгоро поведе възрастния мъж към дясната страна на къщата.

— Стрелецът — рече той. — Видяхте ли го?

— Не, господарю. Баща ви дойде при нас посред нощ. Не знам как бе успял да се задържи на коня си толкова време. Предполагам, че е яздил по целия път от Едо, като през половината от това разстояние е имал сачма от мускет в гърдите. Мъжете, които бяха с него, не можеха да стоят на краката си от умора, без да са ранени.

— А те казаха ли ви нещо за… за наемния убиец? — Точно така. Наемен убиец. Баща му беше мъртъв. Един наемен убиец бе застрелял баща му.

— Много малко — отвърна господарят Ясуда и Дайгоро не можа да си спомни веднага на какъв въпрос бе отговорил старецът. — Телохранителите му казаха, че са видели син дим след изстрела, малък облак над купчина камъни край водата. Пуснали няколко стрели към него и видели гърба на някакъв мъж, който се стрелнал към скалите. Това се случило близо до южните стени на замъка Одавара. — Ясуда затвори очи, пое си дълбоко дъх и отново ги отвори. Погледът му беше забит в краката на Дайгоро. — Господарю, стрелецът избягал. Един от телохранителите на баща ви ми каза, че го прострелял със стрела в бедрото, но убиецът успял да скочи в морето. Един от мъжете обходил брега, за да го убие или да прибере трупа, а останалите доведоха баща ви при мен. Веднага щом разбрах какво се е случило, изпратих най-бързите си ездачи, за да помогнат при откриването на убиеца, но тялото му така и не се появило.

— Няма значение — отвърна Дайгоро. — Той е мъртъв.

— Може би — отвърна с поклон Ясуда, — но хората ми продължават да обикалят крайбрежието, в случай че не е.

— Оставете ги там, ако това ще ви успокои, Ясуда-сан, ала никой наемен убиец, който може да използва оръжията на южните варвари, не е магьосник. Един шиноби би използвал стрела; никой не може да предскаже накъде ще полети мускетното топче. Не, убийството на баща ми е чист късмет. Никой убиец, който си заслужава парите, не би разчитал на оръжията на южните варвари. Няма да се изненадам, ако това е бил някой опозорен претендент, който е прибягнал към мускета, след като не е имал шанс да победи в двубой с меч.

Господарят Ясуда поклати глава.

— Срамувам се, че сам не се сетих за това, млади господарю. Може би вашият слуга е вече твърде стар, за да бъде полезен. Моля, разрешете ми да извърша сепуку, за да изкупя недоглеждането си.

— Няма да направите нищо такова.

— Тогава ми позволете да си обръсна главата и да се откажа от мечовете си. Вече не съм подходящ за служба.

Дайгоро го погледна строго, но Ясуда не отвърна на погледа му.

— От поколения кланът Ясуда защитава северните ни граници — каза Дайгоро. — Дори застаряващият тигър си остава тигър. Не желаем да се лишим от вас.

Още докато произнасяше думите, Дайгоро се зачуди до каква степен съветът му може да се отнесе до самия него. Колко пъти бе обмислял да си обръсне главата и да постъпи в манастира на хълма? Изкуството на боя с мечове изискваше огромна сила в десния крак най-вече, тъй като той бе носещият, а за да може човек да се бие от седлото, трябваше да контролира коня си с краката. Десният крак на Дайгоро не бе по-дебел от ръката му. За да компенсира това, той бе усвоил, доколкото можа, стрелбата с лък, но брат му беше най-добрият стрелец в клана Окума, може би най-добрият на целия полуостров Изу. Какво би могъл да предложи Дайгоро срещу това? Не, по-добре да спести на семейството си позора на сакатия син. По-добре да постъпи при монасите, преди да се наложи да участва в битка за защита на клана му.

Колко пъти тези мисли го бяха връхлитали в най-тихите часове на нощта? И сега баща му беше мъртъв, а Ичиро трябваше да разчита на него, докато се учеше как да води клана. Дори баща им да бе още жив, Дайгоро не можеше да позволи да говорят за най-добрия кавалерист в областта, че сакатият му син се страхува да се бие срещу враговете. Ако Ясуда беше застаряващ тигър, Дайгоро бе изтърсакът на тигъра. Котенце с повредено краче. Това означаваше ли, че си остава тигър?