Анита Бърг
Алчност (9)

Берлин — зимата на 1946

— Дитер, скъпи, ела да се запознаеш с мой приятел — извика майка му.

Момчето изскочи от стаята си. Посещаваха ги само най-близки съседи и появата на нова личност беше вълнуващо събитие. Ами ако новодошлият се е познавал с баща му? Хукна към всекидневната — така наричаха най-голямата от стаите в сутерена, откакто майка му я обзаведе с маса, столове, диван, масичка за кафе и грамофон. Едно от останалите помещения беше превърнала в будоар за себе си, в който беше поставила голямо легло с позлатени орнаменти по таблите, оригинална лампа и хубаво огледало. Друго съществено нейно постижение бяха тежките завеси от брокат. За шест месеца съумя да превърне порутения сутерен в уютно жилище — истински палат според стандартите на разрушения град.

Дитер влезе във всекидневната, където горяха свещи. Макар че вече имаше електричество — Софи предпочиташе меката им светлина.

— Скъпи, това е капитан Питър Ръсел.

Момчето се вцепени, когато към него пристъпи красив мъж във вражеска униформа, който му протегна ръка и заговори на отличен немски:

— Добър вечер, млади момко.

Дитер скри ръце зад гърба си.

— Кажи „добър вечер“ на капитана, синко! — Тя се усмихна на военния и му подаде чаша с напитка. Малчуганът си помисли, че тя се усмихваше така само на баща му. — Дитер, не чуваш ли?

— Хайл Хитлер! — Момчето вдигна ръка за нацистки поздрав и видя, че майка му притисна с длан устата си, за да не ахне. Капитанът гръмко се засмя.

Дитер се почувства обиден и унизен — как дръзва този непознат да се присмива на лоялността му към отечеството и как смее майка му да води такъв човек вкъщи?

— Дитер, държиш се невъзпитано — сопна му се тя.

— Как можеш да го каниш тук, мамо? Нали е неприятел — измърмори на френски.

— Всички трябва да сме приятели, млади момко. Всъщност и ти си французин, нали? — отвърна офицерът също на френски, но със силен акцент.

— Не, германец съм и се гордея с това — поправи го, като продължаваше да стои изпънат, но свали ръката си, защото забеляза, че тази поза забавлява госта.

— Разбирам чувствата ти — любезно промълви непознатият.

— Съмнявам се — заяви момчето, обърна се и бързо излезе, като си направи удоволствието да затръшне вратата така, че от тавана се посипа мазилка. Отиде в стаята си и залости вратата със сандъка, който използваше за нощно шкафче. Заслуша се в смеха, долитащ от всекидневната, и усети как гневът му нараства. Напусна убежището си едва когато чу, че излязоха и заключиха външната врата.

Същата нощ не можа да заспи. Лежеше в мрака с широко отворени очи. Когато майка му се върне, ще й каже, че не трябва да има такива приятели, че баща му няма да го одобри и… че е предателка.

Призори чу, че входната врата се хлопна. Изправи се и се ослуша. Долови шепот, сетне майка му се изкикоти и мъжки глас й отговори. Значи отново е довела онзи човек! Удари ядосано с юмруци по дюшека и се сгуши в леглото в очакване мъжът да си отиде. Но вместо това двамата минаха по коридора и влязоха в спалнята й, като шепнеха и се смееха тихо. Дитер седна в леглото и притисна с ръце гърдите си. Усещаше, че се задушава от гняв.

Не знаеше какво да направи — почувства се малък и безпомощен. Внезапно чу, че майка му извика. Скочи, прекоси стаята и отмести две тухли в отсрещната стена, където преди месеци си беше направил скривалище. Грабна един от пистолетите и го зареди с треперещи ръце. Стенанията на майка му се засилваха, сетне писъкът й проряза тишината на нощта. Дитер изскочи от стаята си и хукна към спалнята, но внезапно се закова на място пред вратата, защото чу сподавения й смях.

— О, Питър, беше чудесно — въздъхна тя.

Дитер стоеше в тъмния коридор — с едната ръка стискаше пистолета, а с другата — дръжката на вратата. Беше объркан. Явно майка му не плачеше от болка. Отпусна ръце и унило се завърна в стаята си.

Строполи се на леглото, макар че не можеше и да помисли за сън.

На сутринта не му се искаше да я види — чувстваше, че тя e изменила на него и на паметта на баща му. Промъкна се в кухнята, за да си вземе малко хляб, с намерение да излезе, преди майка му да стане.

— Дитер, искам да говоря с теб. — Софи стоеше на вратата и му препречваше пътя за бягство.

— Аз пък не желая — отвърна троснато момчето.

— Налага се, има неща, които не разбираш.

— Напротив, всичко разбирам. Сприятелила си се с враг на отечеството ни. Водиш го в стаята си, допускаш го в леглото си — само баща ми имаше това право.

— Знам, че ти е тежко, момчето ми, но повече не бива да разделяме хората на приятели и врагове. Нуждая се от Питър и от хора като него — как иначе ще оцелеем?

— Но нали имаш мен! — заяви гордо той.

— Разбира се, и съм ти благодарна за всичко, което правиш. Но сами няма да се справим. Знаеш ли колко много хора в този град умират от студ? Знаеш ли какво щастие е да имаш днес храна и въглища?

— Питър ли ти ги осигурява?

— Да, той и приятелите му.

— Тогава предпочитам да умра от глад и студ, отколкото да получа нещо от тях.

— Дитер, момчето ми — Софи протегна ръка, за да го погали, но той се отдръпна, — безкрайно си наивен. Рискуват много, като поддържат връзки с нас, тъй като им е строго забранено.

— Тогава, след като не се подчинява на заповедите, той е лош войник. Баща ми никога не би допуснал подобно своеволие.

— Дори и като види, че ще умрем, ако не ни помогне?

Дитер се намръщи, опитвайки се да си представи какво би сторил баща му в подобна ситуация. Накрая заяви:

— Сигурен съм, че ще предпочете да умрем, отколкото да измени на отечеството.

— О, скъпи, грешиш… Слушай, баща ти осъзна какво представлява нацизмът и се разочарова. Желаеше войната — тази погрешна война, както се изразяваше — да свърши по-скоро, дори това да означава поражение за Германия.

— Не, не! — изкрещя той.

— Скъпи, смесваш обичта към родината си с лоялността към онзи ужасен човек — Хитлер.

— Щом е бил толкова лош, защо папа му служеше?

— Защото нямаше избор. Защото, когато всички разбраха какво представлява Хитлер, вече беше твърде късно.

— Не ти вярвам — отвърна смутен. Възможно ли бе баща му да не е казвал онова, което мисли? За него честта беше най-важното качество за един офицер и благородник, което означава, че не е възможно да бъде лоялен войник и същевременно да се съмнява в политиката на фюрера. Момчето поклати глава и повтори разколебано: — Не ти вярвам…

— Тогава защо го застреляха? Защо беше захвърлен като куче в онзи зимник? Защото мразеше виновниците за катастрофата на Германия.

— Лъжеш! Папа винаги е бил верен на немската кауза. Навярно убийството му е случайност.

— Но, Дитер…

— Излизам. Искам да се махна от тук! — Обърна се рязко и избяга от стаята. Преди да напусне къщата, взе от скривалището си два от кинжалите — с обикновената дръжка и онзи, украсен със стъкълца. Затъкна ги в колана си и ги прикри с палтото.

За осемте месеца, през които живееха в града, беше научил много — най-вече, че всеки предмет има някаква стойност и че американците купуват най-много и плащат най-добре. Макар че официално от зона в зона се преминаваше само на контролните пунктове, не беше трудно за дете като него да се промъкне в американската зона, особено ако добре познаваше града.

Тази сутрин направи още едно откритие — че кинжалът, инкрустиран със стъкълца, е по-ценен от другия. За по-малко от час се снабди с торбичка кафе, с консерви с говеждо, праскови, шунка, мляко, с пакет захар — истински рог на изобилието. Получи срещу кинжала толкова много продукти, че се затрудни с пренасянето им.

— Имаш ли още от тези? — го запита с мимики, жестикулации и викове снажният сержант, сякаш като крещеше, щяха да се разберат по-добре.

Дитер кимна.

— Тогава ще дойда с теб, приятел.

Момчето пристигна триумфално вкъщи, седнал във военния джип.

— Това е всичко, мамо, доволна ли си? — запита той, след като и последният кашон беше разтоварен във всекидневната.

— Дитер, откъде взе всичко това? — Майка му погледна разтревожена сержанта, който стоеше отстрани и ги наблюдаваше усмихнато.

— Направихме размяна, госпожо — обясни американецът, схващайки съмнението в гласа й. — Синът ви имаше два чудесни кинжала, срещу които получи всичко, което виждате тук.

— Колко мило от ваша страна. — Софи му се усмихна по начин, който не се хареса на Дитер — сякаш двамата възрастни бяха сами.

— Синът ви казва, че има още такива.

Тя преведе думите му на момчето. Дитер с нежелание ги остави сами, защото майка му се държеше глупаво — смееше се и говореше твърде високо. Отстрани една тухла от „сейфа“ си и прегледа съдържанието му. Оставаха му два скъпи кинжала и три обикновени. Разрови значките и разтърси кутийката със стъклените топчета. Дали и те са толкова скъпи, както онези по дръжката на кинжала? Ако е така, навярно ще заинтересуват сержанта. Не се реши да му ги предложи — не искаше да се лиши от удоволствието, което изпитваше, когато играеше с тях. Прибра всичко обратно в „сейфа“ и взе само три от значките. Не докосна и отличията „Железен кръст“. Не искаше да попаднат в ръцете на враговете — това щеше да ги обезцени.

Докато майка му се пазареше, той стоеше до нея изумен. Знаеше, че тя говори малко английски, но съдейки по начина, по който водеше пазарлъка, разбра, че е научила много повече — навярно от капитана, помисли си горчиво.

Накрая американецът си отиде.

— Браво, моето момче. Знаеш ли какво ще ни донесе? Още толкова храна.

— Само срещу значките?

— Да, само срещу тях. — Софи оправи косата си и се изсмя нервно. Той забеляза, че внезапно лицето й поруменя. — Имаш ли още?

Момчето изтича в стаичката си и след малко се върна с останалите кинжали и значки. Подаде й ги, убеден, че тя е по-добра в сделките от него.

— Дитер, чудесни са! Това ли е всичко, което имаш?

— Да, мамо — излъга той, като се надяваше да не се забележи, че се е изчервил на свой ред. Но майка му с радостни възклицания се бе заела да сортира значките.

— Няма да гладуваме повече, нали? — извика тя развълнувано.

— Не, и няма да се нуждаем повече от помощта на англичанина, нали, мамо? Ето, виждаш, че мога да се грижа за теб.