Анита Бърг
Алчност (46)

Търсенето на съкровището
Лошата къща, в която цъфтят рози

Дитер не беше в първия червен омнибус, отпътувал за Париж в два часа сутринта, нито във втория, потеглил в три. Нямаше следа от него и в последния, който напусна замъка в четири.

— Малкият негодник е офейкал за Париж — каза Джейми, когато се настани до Уолт и Уинтър в омнибуса.

— Питам се дали Париж играе роля в загадката.

— Защо не отвориш плика, Уолт — сънливо запита Уинтър.

— След шампанското, което изпихме, имам нужда от една хубава закуска, за да мога да мисля и предприема нещо.

— Знам как се чувстваш. Изглежда, вече сме поостарели за подобни увеселения — ухили се Джейми.

— Говори само за себе си, старче — отвърна на закачката му той, сетне усмихнато добави: — Може би като нарушава правилата и не пътува с нас, той излиза от играта.

— Дали това изобщо е правило? Гътри спомена, че така ще е по-честно. Надявам се, че нищо лошо не му се е случило. Ще бъде по-интересно, ако и Дитер участва. Ще ми достави удоволствие да смачкам фасона на нафуканото копеле.

— За онзи глупак с кавалерийските ботуши ли говорите? — Някакъв мъж от задната седалка се наведе и потупа Джейми по рамото.

— Здравей, Туерп. Не те видях на бала, къде се беше скрил, разбойнико? — Той радостно поздрави и представи виконт Теймсайд, по-известен като Туерп за приятелите си и за любопитните журналисти.

— Съжалявам за Мика, Джейми — въздъхна мъжът със сериозно изражение.

— Благодаря, Туерп. Какво да се прави, случват се и такива неща. — Джейми сви рамене и се усмихна, сякаш му беше безразлично. — Да не би да познаваш потъналия вдън земя германец?

— Как не? Преди няколко години измами стария с една картина на Рембранд. Произходът й беше малко съмнителен — често явление при картини, които висят от столетия на едно и също място. Искам да кажа, че прадедите ни обикновено не пазят документи, свързани с покупката. Видях го снощи.

Джейми съчувствено цъкна с език, сигурен какво ще последва.

— Онова проклето човече заяви, че се съмнява в автентичността на картината, качи малко цената и всъщност я купи на безценица. Сетне я продал за милиони. Долен мръсник! — Туерп се извини на Уинтър за речника си. — Все пак тази вечер отчасти си отмъстих. Погледни! — Виконтът бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам пачка банкноти, които размаха с пиянски жест. — Продадох му стария си, раздрънкан рейнджровър на двойна цена. Глупак! — изруга и отново се извини.

— Е, вече знаем как си е тръгнал — отбеляза Джейми.

— По-важно е да знаем къде е отишъл — разтревожено добави Уолт.

 

 

Уговориха се да се срещнат на закуска в апартамента на Уолт в Риц; Джейми отседна в по-евтин хотел. След недоспиването и налегналия ги махмурлук, той, съобразявайки се с правилото, че клин клин избива, настоя да вземат по един аперитив и сетне да решават каквото и да било.

— Точно така. Дръжте се, започваме. — Уолт, който упорито отказваше да отвори своя плик преди закуската, го разряза и извади отвътре кремав лист хартия.

— Какво пише? — нетърпеливо попита Уинтър.

— „Лошата къща, в която цъфтят рози“ — напевно произнесе той и с озадачено изражение го повтори няколко пъти. — Ненавиждам игрословиците. Защо, по дяволите, се съгласих на тази глупава история?

— Кой е станал накриво тази сутрин? — засмя се Джейми.

— И двамата сме луди. Да дадем толкова пари за глупава игра с неразбираеми послания. Навярно нашият малък приятел от Германия ни е изпреварил и вече е преполовил пътя дотам.

— Не е чак толкова безнадеждно… — започна Джейми.

— Поне мога да си позволя да губя пари. А ти?

Уинтър вдигна поглед, озадачена от внезапната раздразнителност на Уолт. — Питам се какво означава прилагателното „лоша“ — неподдържана или с лоша слава?

— Знаете ли френски? — усмихна й се англичанинът.

— Не — изръмжа Уолт.

— Спомням си по нещо от ученическите години — обади се тя.

— Е, тогава? — окуражително поде Джейми, а младата жена отново се възхити на красотата му и се учуди, че човек може да е толкова привлекателен на тази възраст.

— Нека да видя — тръсна глава тя, сякаш да се отърве от подобни мисли и усложненията, до които могат да доведат. Внимателно разгледа листа хартия, който Уолт й подаде.

— Добре, с розите е лесно — поде младата жена.

— На твое място бих обърнал по-голямо внимание на последните думи в изречението — подсказа й графът.

— Знаеш за какво става дума, нали? — погледна го Уинтър и той кимна.

— И така, лош на френски е mal, но също и mauvais? А къща е maison — maison mauvais. — Уинтър поклати глава. — Не виждам смисъл. Или пък означава лудница или нещо подобно? Някога така са ги наричали — лоши къщи.

Джейми търпеливо изчакваше.

— Maison mal… maison mauvais или mauvais maison или mal maison… — изреждаше тя различните съчетания. — Стой! Звучи познато! Mal maison — това е място, нали? Но какво и къде? О, Уолт, трябва да го знаеш, да си чувал за него. — Уолт поклати глава. — Malmaison, да, сетих се — извика възбудено тя. — Това е къща, действително съществуваща. Но кой живееше там? Беше някаква прочута личност… Жена… Да, знам! — подскочи от мястото си Уинтър. — Там е живяла Жозефин^[1]. Трябва ни пътна карта — нетърпеливо заключи тя.

— Жозефин, съпругата на Наполеон ли? — попита американецът.

— Същата.

— Не е честно. Ако не си бил там, как ще се сетиш? И защо, по дяволите, трябва да познавам френската история?

— Но затова пък аз съм тук. — Тя нежно докосна ръката му, а Джейми усети, че сърцето му се сви при този интимен жест.

 

 

Веднага след закуската тримата се качиха в колата на Уолт и потеглиха.

— Далече ли е?

— Не, на дванайсетина километра — увери ги Джейми, който умело въртеше волана на голямото волво — комби. Беше изненадан, че американецът притежава такава кола, но той му обясни, че това било главно за удобство на съпругата му.

Докато пътуваха, почти не разговаряха, тъй като всички бяха изморени от предишната нощ. Джейми реши, че трябва да престане да мисли за Уинтър. Какво можеше да й предложи? Нямаше пари, сърцето му беше разбито от несполучливия брак, имаше замък, чиято издръжка поглъщаше всичките му доходи, а освен това съществуваше и проблемът му с хазарта. Не, по-добре е тя да остане при американеца. Но какво можеше да получи от него? Беше развратник, най-брутално използваше жените и после ги захвърляше. Това не биваше да се случи с младата жена.

Уолт се питаше какво да предприеме спрямо Уинтър. Учудваше се, че колкото и да я желаеше, не беше опитвал да се люби с нея досега. Уважаваше я и дори му се струваше, че е влюбен в нея.

— Странно място, нали? — Джейми навъсено гледаше през стъклото евтините магазинчета, безбройните гаражи и паркинги, покрай които минаваха.

— Моля?

— Мястото, в което тази императрица е дочакала края на дните си, е доста неугледно. Предполагам, че по онова време не е изглеждало толкова зле. — Изведе колата от магистралата и без малко щеше да пропусне тесния път, водещ към замъка.

Раздрусването събуди Уинтър, която беше задрямала.

— Стигнахме ли?

— Почти — отвърна Джейми. — По дяволите! — изкрещя и завъртя волана силно надясно, за да избегне сблъскването с рейнджровъра, който връхлетя върху тях на излизане от паркинга. Сетне бързо завъртя наляво и тежката задница на волвото поднесе върху мокрия паваж, а крайпътните храсти одраскаха калниците. Натисна спирачките, колата се завъртя на сто и осемдесет градуса.

— По дяволите! — Той опря чело на волана и изчака да се успокои. — Да благодарим на Бога, че тази кола е толкова стабилна. Всяка друга щеше да се преобърне.

— Копеле! — изкрещя Уолт и се плесна по коляното. — Беше Дитер. Нарочно го направи, за да ни изтласка от пътя.

— Сигурен ли си? — попита англичанинът.

— Сляп ли си или какво? Това беше проклетият рейнджровър.

— Тези коли са широко разпространени във Франция.

— Познах го в мига, в който профучаха край нас. И Магда беше с него. Освен това воланът беше отдясно.

— Добре, но как ще знае, че ние сме във волвото? Можеше да бъде всеки друг. Много по-вероятно е да е някой калпав шофьор — продължи с успокоителен тон Джейми, а Уинтър имаше странното усещане, че пред нея стои героят от филмите му Питър Аскот, който често се озоваваше в напрегнати ситуации.

— Дитер познава колата ми. Миналата година го возих с нея до Антиб и докато бях зает, му я отстъпих за няколко дни. Трябва да добавя, че ми я върна с ударен калник и празен резервоар.

— Типично за него. — Джейми включи на скорост.

— Харесвам англичаните, толкова са прями — засмя се Уинтър.

— Няма причина да бъдем други.

 

 

Уинтър се влюби в Малмезон и замечтано произнесе:

— Много хубаво и същевременно толкова тъжно място. Можете ли да си представите как бедната Жозефин се е разхождала по тези алеи и тъгувала по изгубената си любов?

— Какво ще правим сега? Ще търсим писмо върху розовите храсти, така ли? — попита американецът, който с досада наблюдаваше как тихото ромолене се превръща в пороен дъжд.

Сякаш в отговор на въпроса му към тях се приближи намръщен и мокър до кости мъж, който им подаде два плика.

— Предполагам, че трябваше да попита кои сме — заяви Уолт, разкъсвайки плика.

— Мисля, че разполага с фотографиите ни. Когато приближавахме, поглеждаше към нещо в ръката си, което най-вероятно е било снимка. Какво пише, Уолт? — Уинтър се повдигна на пръсти, опитвайки се да прочете бележката.

— Какво според теб означава това, Джейми?

— Виж какво, нямах нищо против да ти помогна да преодолееш първия етап от състезанието, тъй като съзнавах, че си в неблагоприятно положение, след като не знаеш френски. Но не можем да продължим заедно — няма да е честно, пък и ако го направим, кой ще бъде победителят?

— Бихме могли да си поделим наградата.

— Да, и да очистим другия — разсмя се Джейми, въпреки че не му беше до шеги; не знаеше доколко американецът е в състояние да убие човек, но вече беше сигурен, че Дитер няма да се поколебае да го стори.