Анита Бърг
Алчност (48)

Там, дето Лудвиг е полудял

И тримата мъже стигнаха до едно и също заключение относно последния „ключ“, макар и не по едно и също време.

Дитер нае самолет, за да отлетят с Магда за вкъщи още същата нощ. Уолт уреди шофьорът му да откара колата в Германия, а двамата с Уинтър да пристигнат в Мюнхен със собствения му боинг. Джейми, на когото се налагаше да прави икономии, хвана нощния влак в същата посока.

На родна територия Дитер беше сигурен, че бързо ще разсекрети следващия ключ. Питаеше особени чувства към младия крал Лудвиг Баварски, за когото беше уверен, че става дума в загадката. Като дете беше чел и препрочитал „Пръстенът на Нибелунгите“ и се беше възхищавал от историите, възхваляващи рицарството и смелостта. Не беше ли издигнал в култ дома си, също както този крал? Не беше ли Вагнеровата музика, създадена изцяло под патронажа на Лудвиг, която го беше вълнувала и изпълвала с национална гордост повече от всичко? Познаваше добре всички замъци, които кралят беше построил: някога смятани за безумни прищевки, сега, като туристически обекти, те представляваха един от най-важните източници на доходи за Бавария.

„О, да, на този етап играта е лесна“ — помисли си, влизайки в своя замък.

През целия път до вкъщи Магда не пророни нито дума. Дитер чувстваше, че тя му се сърди, но не знаеше защо и тъй като плановете му не търпяха отлагане, реши засега да не търси отговора. Изглежда, съпругата му загуби интерес към търсенето на съкровището, след като той отстъпи и й разреши да го придружава.

Пристигнаха в замъка късно вечерта и се задоволиха само с лека вечеря.

— Как мислиш, да започна или да завърша с посещение на замъка в Нойшванщайн? Той е най-известният от всички замъци на Лудвиг и най-вероятно става дума за него. Как мислиш? — попита Дитер.

— Да — отвърна Магда.

— Но възможно е мястото да не е толкова известно — може би става дума за ловната хижа Шахен.

— Може би.

— Няма да е справедливо спрямо останалите — навярно те познават само Нойшванщайн или Линдерхоф.

— Може би.

— Не се ли интересуваш поне малко откъде да започна? — обидено запита той.

— Разбира се.

— Смущава ли те нещо?

— Нищо — гласеше отговорът, който най-много го дразнеше.

— Ще продължиш ли заедно с мен?

— Разбира се. — Отговорът й беше придружен със същата вяла усмивка.

— Е, имам още работа. — Стана, смачка салфетката и я хвърли на масата. Спря до вратата и подхвърли: — Не те разбирам, Магда. Казвала си ми, че желаеш да прекарваш повече време с мен и сега, когато се явява такава възможност… не проявяваш никакъв интерес.

— Не е това. Но ми се иска…

— Какво?

— Бих желала да не се стремиш към победа на всяка цена. Страхувам се от онова, което правиш.

— Колко глупаво от твоя страна, но и колко мило! — Той я целуна по страната с намерение да прикрие раздразнението си.

В кабинета си смъкна от рафтовете всички книги, в които пишеше за Лудвиг, и потърси някои факти, свързани с лудостта на краля. Най-вероятно ставаше дума за замъка Берг, където затвореният поради душевното си заболяване Лудвиг беше убил лекаря, а след това и себе си — типичен пример за лудост. Ала замъкът Берг беше частно притежание… не, вероятно се отнасяше за някой от по-известните. Реши да отиде първо в Херенхиймзее, който Лудвиг се е опитвал да превърне във втори Версай. Затвори книгата и вдигна телефонната слушалка, за да се обади на Гретел по частната си линия. С раздразнение установи, че номерът й е зает.

Уолт и Уинтър отседнаха в двустаен апартамент в хотел „Рафаел“. Когато пристигна, Джейми се постара да си намери хотел на по-умерени цени; би се задоволил с една евтина странноприемница, ако не трябваше да поддържа имиджа си. Едва сега осъзна, че постъпи глупаво, като отклони предложението на Гътри да поеме разходите му.

Просна се върху покритото с пухена завивка легло, свали шапката и тъмните очила, които носеше, за да не го разпознаят. Помисли си, че има вероятност да спечели състезанието — досега ключовете се оказаха твърде елементарни. Хрумна му, че могат да се случат две неща: или загадките ще станат по-трудни, или Гътри е намислил някаква хитрина. Но дори да се класираше на трето място, му оставаше надеждата за новия филм — снимките щяха да започнат през май в Прага. Наистина беше щастливец — не всеки получаваше втори шанс в живота. Внезапно си спомни за Мика, за красивото й гъвкаво тяло и радостта му помръкна.

— Не е полезно да въздишаш по нещо, което не можеш да имаш, старче. Погледни истината в очите, жената не е виновна. Кой би останал при неудачник като теб? — обърна се към образа си в наплютото от мухи огледало. Разгледа лицето си с безпристрастно око и за стотен път се запита дали не трябва оперативно да изглади бръчките си. Много хора го правеха. Сетне поклати глава: струваше му се противоестествено, а пък и си представяше реакцията на баща си.

Усети глад. Реши да потърси ресторант, където сервират топли наденички с кисело зеле и бира. Едва след като се нахранеше, щеше да отиде в библиотеката. Не знаеше нищо друго за Лудвиг, освен че е полудял и че е построил замък на име Нойшванщайн, който бе послужил за декор на филма „Шушукане“. Хрумна му, че може да побъбри с някоя хубавичка библиотекарка, говореща добър английски, и да я помоли да направи проучването вместо него.

Уолт вече се беше свързал с агента си за Европа и беше наредил да му намерят специалист по въпроса за Лудвиг Баварски, с когото да се срещне следобед в хотела.

Дитер стана рано, доста преди Магда. Закуси набързо, изгарящ от нетърпение да тръгне на път. След като съпругата му се опитва да го ограничава в действията му, по-добре беше да замине без нея. Надраска й бележка и само минути по-късно пътуваше с колата си по магистралата към езерото Хиймзее.

Въпреки ранния час там се бяха насъбрали много туристи. Очакваше някой от тях да се приближи към него с плик, но остана излъган. Най-сетне вратите на замъка се отвориха и със задоволство започна да обикаля залите, възхищавайки се за кой ли път от изключителния архитектурен гений на Лудвиг.

Дотолкова се прехласна, че почти забрави за целта на посещението си. Когато се сети да погледне часовника си, видя, че е дошло време за обяд. Беше пропилял цялата сутрин. Очевидно онова, което трябваше да открие, не се намираше в Херенхиймзее. Отиде до паркинга, качи се в колата и потегли по аутобана към Мюнхен.

Когато влезе в кабинета си, обикновено спокойната му секретарка беше силно възбудена.

— Какво се е случило, Вилма?

— Слава Богу, че дойдохте. Някакъв мъж непрекъснато ви търси по телефона. Стори ми се доста припрян. Дори един-два пъти ме заплаши. Казах му, че веднага щом се свържа с вас, ще предам съобщението му, но вие не ми се обадихте, както обикновено. Мисля, че веднага трябва да му телефонирате.

— Има ли писма за подпис? — попита той; не възнамеряваше да се обажда на когото и да било, особено след като настояваше по този начин. Още по-малко желаеше да се подчинява на заповедите на секретарката си.

Тя му подаде няколко грижливо написани на машина писма, които Дитер подписа без да чете — разчитане на коректността й. Прегледа и сутрешната поща, за да провери дали има нещо важно и едва тогава обърна внимание на бележките с телефонните повиквания. Отдели шест от тях, които толкова бяха обезпокоили секретарката и на които трябваше веднага да откликне. Намръщи се — всичките бяха от Тото, който не биваше да го търси в кабинета му. Откакто правеше бизнес с негово превъзходителство, никога не бяха го търсили на телефон, който можеше да бъде проследен. Защо сега го правеха? Погледна апарата, сякаш чакаше отговор от него. Навярно щеше да бъде по-безопасно, ако отиде в някой хотел и телефонира оттам. Погледна часовника си: ако ще пътува на юг към Нойшванщайн днес следобед, то трябваше да рискува и да се обади още сега.

— Тото? Обажда се Дитер фон Вайхер. Съжалявам, бях зает. Бизнес, нали знаеш? — излъга, без да му мигне окото.

— Негово превъзходителство е разтревожен, граф фон Вайхер. — В гласа на Тото също личеше тревога.

— Защо? Направих проверка и установих, че всичко е наред — отново излъга Дитер. Балът и състезанието изцяло бяха погълнали вниманието му, освен това тази сделка изобщо не го интересуваше. Чрез кодирани факсове беше предупредил Ян в Амстердам, че очакват от тях спешна доставка на машинни части и че сметката е уредена. Негово превъзходителство винаги плащаше предварително, така че нямаше никакво основание за бавене на доставката. Още преди седмици беше получил потвърждение от Ян, че нареждането му е изпълнено и че всичко върви гладко.

— Негово превъзходителство се учудва защо не е получил пратката, за която е платил толкова голяма сума.

Дитер почувства, че му се завива свят и го избива студена пот. Нищо подобно досега не беше се случвало. Половината от оръжието трябваше вече да е пристигнало на уговореното място, а останалото количество да е на път.

— Наистина не разбирам за какво става дума. Доколкото съм осведомен, всичко върви по график — обясняваше той и усещаше как увереността бързо го напуска.

— Негово превъзходителство не е получил нищо, господин графе.

— Навярно има някаква засечка, но нищо повече, уверявам те. Може би лошо време или нещо подобно…

— Дано да е така. От пет дни се опитвам да се свържа с вас. Програмата на негово превъзходителство сериозно е объркана. Боя се, че търпението му се изчерпа.

— Незабавно ще се свържа с моите хора.

— Разполагате само с двайсет и четири часа, такава е волята на негово превъзходителство. — Връзката прекъсна.

Дитер задържа слушалката, вслушвайки се в свободния сигнал. Тото винаги се обръщаше към него на малко име. От години не се беше държал така официално. Присви го стомах. Нещо сериозно се беше случило. В подобни случаи бързо се беше справял с положението. За пръв път беше изплашен. Знаеше, че негово превъзходителство не беше човек, който ще разбере или приеме каквото и да било закъснение. Беше професионалист и очакваше същото от хората, с които работеше. Телефонира в офиса в Амстердам и мрачно изслуша многократните позвънявания, на които никой не отговори. Отново набра номера с надеждата, че първия път може би го е сгрешил. Сетне им изпрати факс. Изчака десет минути за отговор, но такъв не последва.

Седеше на бюрото, втренчил поглед в пространството. Къде ли беше Ян? Този човек беше работил за него в продължение на трийсет и седем години и привързаността и благодарността му не подлежаха на съмнение. Беше се грижил добре и за него, и за Реналта. Ако беше решил да го измами, защо трябваше да го направи точно сега? Ян наближаваше седемдесет и несъмнено в близко бъдеще също щеше да се пенсионира. Имаше достатъчно средства да живее охолно до края на живота си. Дитер неспокойно забарабани с пръсти по бюрото и поклати глава: абсолютно никакъв. Миналия месец Ян беше поискал увеличение на заплатата си, за да може да изплаща ипотека върху къщата на внука си. Беше му отказал, защото смяташе, че щедро му се отплаща за лоялността.

След смъртта на Брус се беше опитал да работи с няколко морски капитани, но никой не се оказа добър като покойния му приятел, освен сегашния, Ал — американец, ветеран от виетнамската война, който още не можеше да се освободи от преживяния кошмар. Нямаше друг избор, освен да му се довери. Набра следващия телефонен номер.

— Ал, обажда се Дитер фон Вайхер. Чувал ли си нещо за Ян ван Рентас?

— От няколко седмици не съм. За последен път се видяхме, когато пристигнахме на пристанището с одеялата от Индия.

— Да, да — нервно го прекъсна. — Не ти ли се обади за една специална пратка?

— Съжалявам, нищо не знам по този въпрос.

— Благодаря ти. — Остави слушалката и невиждащо се втренчи в пространството. Ако Ян му беше изменил, то кога го беше направил? Ако това е станало миналата седмица, тогава всичко беше загубено. Може би още е в Амстердам. Уреди среща с пилота си в бара на хотел „Амбасадор“. Щяха да отлетят за Холандия. Нареди и на един частен детектив да следи, какво ще правят Уолт и Джейми в негово отсъствие.

Сетне отиде в апартамента, който му служеше за срещи в Мюнхен, изкъпа се, преоблече се и едва тогава си спомни, че още не се е обадил на Гретел. Ала сега нямаше време за нея, чакаше го по-важна работа. Тя беше търпелива и щеше да разбере, че на първо място стои бизнесът. Щеше да й се отблагодари с подарък.

След два часа стоеше в бара на хотела и пиеше минерална вода — беше твърде напрегнат за алкохол.

— Скъпи Дитер, как си?

Извърна се и видя, че зад него стои Уолт — загорял от слънцето, спокоен и самоуверен.

— Добре, благодаря. А ти? — отвърна той, опитвайки се да прикрие изненадата си: как се беше озовал тук американецът, след като беше откраднал плика му?

— Докъде стигна с отгатването на ключовете? Не са трудни, нали? Да ти кажа право, не разбирам Гътри. Имам предвид ключовете — едно дете би се досетило. При такъв голям залог, изглежда, има някакъв скрит мотив. Според теб каква е играта му?

— Запознаха ме с него преди много години, но не бих казал, че го познавам.

— О, и Джейми твърди същото. Всеки би помислил, че англичаните се познават помежду си, нали?

— Мисля, че при тях правилото не важи. Как е прелестната госпожица Уинтър? — засмя се Дитер и го погледна многозначително.

— Изморена е. Ходихме до… ех… как се наричаше това място? Херен… не мога да го произнеса. Там никой не ни очакваше. Възнамеряваме утре да отидем до Нойван… пфу, още една трудна дума. Ти успя ли?

— Боя се, че не ми остава време да се занимавам с това. Бизнес, нали знаеш? — излъга германецът.

— Може би ти ще можеш да ме осведомиш, вместо да чакам на опашка пред рецепцията… По пътя от Париж дотук шофьорът ми катастрофирал. Не е сериозно, но ще мине цяла седмица, докато поправят колата. Трябва да наема друга. Ще ми препоръчаш ли някоя фирма?

— Можеш да вземеш моята кола.

— Няма ли да ти трябва?

— Не. За съжаление заминавам по спешност за няколко дни. Не се тревожи, имам още няколко в гаража си.

— Много мило от твоя страна. При тези обстоятелства бих казал дори, че си великодушен. Двамата с Уинтър сме ти много задължени.

Пилотът махна на Дитер от вратата. Той се извини и излезе. Уолт остана сам само за няколко минути, защото отнякъде изникна Джейми.

— Здравей, Джейми, можеш ли да се похвалиш с някакъв успех?

— Абсолютно никакъв. Това е дяволски проклет ключ, ако питаш мен. Става дума за някакъв луд крал, който е управлявал цяла Бавария. Лудостта може да го е спохождала навсякъде, нали? Вероятно се има предвид някой от замъците, които е построил. Ами ако е откачил на друго място?

— Ние ходихме до Херен… По дяволите, не си спомням името на проклетото място… онзи замък, който се намира на остров в езеро. Уинтър каза, че й напомня за Версай. Там нямаше нищо, въпреки че чакахме цяла вечност.

— И аз бях там. Всъщност ви видях.

— Защо не се обади?

— Не исках да ви безпокоя. Изглеждахте толкова погълнати един от друг… — Това не беше вярно; Двамата се държаха като всички останали туристи, но Джейми искаше да го изпита, да го подтикне към откровеност. Остана разочарован.

— Възнамеряваме утре да опитаме с два замъка близо до град на име Фюсен. А ти?

От услужливата библиотекарка, която се оказа страстна почитателка на филмите му, Джейми научи, че Лудвиг е построил три замъка — Нойшванщайн, Линдерхоф и Херенхиймзее — и е възстановил безброй други. Беше решил да се съсредоточи върху трите, построени от краля, но, изглежда, и Уолт имаше същото намерение.

— Дитер внезапно смени тактиката — може би го измъчва гузна съвест, след като се опита да ни изхвърли от пътя. Отстъпи ми колата си, като каза, че заминавал някъде във връзка с бизнеса си. Може и да го изпреварим.

— Нима? Колко необичайно!

— Така е. Той е от хората, които биха направили всичко, за да ти попречат, не да ти подадат ръка за помощ.

— Точно така. Може би е разгадал този ключ и е спечелил преднина. Навярно пътуването му не е свързано с бизнес, а със следващия етап на загадката.

— Не мисля. Изглеждаше ми сериозно разтревожен. Но това не е наш проблем.

— Не, разбира се. Не ми се плаче на чужд гроб. Къде ще вечеряте?

— А ти, Джейми?

— Не виждам причина да не прекараме заедно вечерта.

— Аз също.

 

 

Дитер пристигна в Амстердам и взе такси до офиса си. Там нямаше никого. Застана в средата на стаята, пребледнял и със стиснати юмруци. Какъв глупак е бил да вярва толкова много на Ян. Нямаше нужда да телефонира в банката, за да научи, че парите, които беше прехвърлил по сметка на фирмата и по швейцарската сметка, до които Ян имаше достъп, бяха изчезнали. След всичко, което беше направил за него, неблагодарникът беше офейкал с цялата сума. Седна зад бюрото и се опита да се успокои. В яда си можеше да вземе погрешни решения.

Първо трябваше да потърси Реналта. Навярно тя знаеше нещо, тъй като двамата с Ян бяха много близки. Набра домашния й номер със свито сърце, защото се страхуваше, че и тя няма да отговори. Но жената се обади и го обсипа с радостни възклицания. Той я прекъсна и попита за Ян. Бившата му служителка обясни, че не го е виждала повече от месец, че напоследък рядко е посещавала офиса и че връзките им почти са прекъснали.

— Когато за последен път го видях, беше бесен. Каза ми, че не си пожелал да му помогнеш да плати някаква ипотека. — В гласа й прозвучаха въпросителни нотки, сякаш очакваше повече обяснения.

— Това ли е всичко? — рязко попита Дитер, като все още не можеше да повярва, че Ян го е предал заради такава смешна сума.

Отиде до склада и видя, че там нямаше и следа от сандъците с оръжието. Ян беше откраднал и тях и без съмнение ги беше продал, но не на негово превъзходителство.

Върна се в офиса. Замисли се, сетне се обади на местен човек, с чиято помощ два-три пъти в миналото беше откривал хора, които не изгаряха от желание да се явят пред него. Поговори известно време и заключи:

— Слушай, Карл, на всяка цена намери този негодник и го доведи при мен. Или не, чакай да помисля… Не желая да го виждам. Оправи се с него, знаеш какво имам предвид, нали?

Затвори телефона, сетне се обади на Реналта и я помоли да дойде и да му помогне. Съблече палтото си — предстоеше му много работа.

Съвместната вечеря на Уолт, Уинтър и Джейми продължи по-дълго, отколкото всеки един от тях беше очаквал. И тримата попрекалиха с виното, а тройните коняци накрая се оказаха фатални.

Когато Джейми, леко пиян и доста изморен, се отпусна в хотелското легло, си припомни, че беше се съгласил на следващата сутрин да отиде заедно с тях до Нойшванщайн, въпреки предварителните си намерения да играе самостоятелно. Добре знаеше защо беше приел предложението на Уолт — искаше да прекарва повече време с Уинтър. Отдавна не беше срещал толкова чаровна жена. Когато беше с нея, почти забравяше за Мика.

В един от онези студени, но прекрасни зимни дни, с които понякога месец януари дарява Европа, веселата компания се качи в мерцедеса на Дитер; зад волана седеше шофьорът на Уолт, който беше пристигнал същата сутрин. Пътуването през красивата баварска област, където покритите със сняг планини ослепително блестяха под слънцето, беше приятно.

— Погледнете! — възкликна младата жена. — Виждали ли сте по-красиво нещо в живота си?

Всички впериха поглед в далечината, където, сякаш излязъл от детските приказки, се извисяваше замъкът Нойшванщайн.

— Сякаш е направен от слонова кост — продължи тя. — Прекрасен е.

Оставиха колата на паркинга, който беше доста отдалечен от замъка. На Уинтър й се искаше да наемат файтон, но не го предложи. По-бързо, макар и по-малко романтично, щеше да бъде да пътуват с автобус.

Стигнаха до върха на един хълм, където слязоха и се присъединиха към шумната тълпа, спускаща се към портите на замъка. Купиха си билети и влязоха. Застояха се в двора в очакване някой да ги заговори, но останаха разочаровани. Само туристите любопитно ги оглеждаха, побутваха се и шепнеха: „Това той ли е?“

— Е, въпреки че бързаме, щом сме дошли дотук, ще трябва да влезем в замъка и да го разгледаме — заяви Уолт, за най-голямо удоволствие на Уинтър.

Докато бродеха из залите и се възхищаваха на скъпоценните предмети и картини, почти забравиха напрежението и престанаха да се питат къде може да е Дитер в момента. Помещенията бяха малки, доста мрачни и в тях сякаш витаеше духът на умопобъркания Лудвиг.

— Имах чувството, че нещастният крал е излязъл за малко и че ще се върне всеки момент. Много тъжно място — въздъхна Уинтър, когато напуснаха замъка.

— Предлагам да обядваме, преди да продължим към замъка Линдерхоф, съгласни ли сте? — попита Уолт, очевидно по-малко разчувстван от нея.

Отпътуваха към близкия град Фюсен и първата им работа там беше да намерят подходящ ресторант. Обядът, както и предишната вечеря, се проточи по-дълго от очакваното, защото и на тримата, станали вече приятели, им беше приятно да са заедно. Навярно всеки един от двамата мъже изпитваше скритото желание да бъде насаме с Уинтър, но приятелството надделя над ревността. Беше три следобед, когато най-после напуснаха ресторанта и бавно тръгнаха по тясната уличка към паркинга.

— Къде е шофьорът? — попита младата жена.

— Ей го там — засмя се Джейми. — Довери ми, че немската кухня му е противна и че ще си потърси хамбургер.

Направиха му знак, той също им махна, прекоси улицата, качи се в колата, включи стартера и… страхотен взрив разкъса него и автомобила на парчета.

 

 

Оглушителният трясък разтърси малкия град, сякаш някъде беше паднал гръм. Шумна каскада от стъкла се изсипа на паважа, парчета от мазилка се разхвърчаха на всички страни. Ударени от тях хора се свлякоха на земята, облени в кръв. Настъпи моментна тишина, докато останалите се окопитят от шока и разберат, че не са ранени. Неколцина хукнаха към пламтящата кола, а други се спуснаха да помагат на ранените. Смъртнобледа, Уинтър понечи да ги последва, но Уолт я грабна за ръката.

— Стой тук.

— Трябва да съобщим в полицията. Ще им кажем, че ни е бил шофьор и ще ги уведомим за името му. — Уинтър говореше припряно.

— Не бива да привличаме вниманието им.

— За Бога, той беше твой служител.

— Да, да, ще направя, каквото трябва. Ще платя за погребението, ще се погрижа за вдовицата му, но, ако се забъркаме с полицията, ще ни задържат тук седмици. Не е ли така, Джейми?

— Разбирам те и съм съгласен, че би било добре веднага да се измъкнем от тази каша, но не мисля, че ще можем. Ще трябва да се свържем с властите и да обясним, че тази кола не е наша, а на Дитер.

— Добре — неохотно се съгласи американецът.

— Джейми е прав, длъжни сме да го направим. — Уинтър хвана Уолт под ръка, а Джейми си помисли какъв жесток тип е този американец.

Въпреки че им беше разрешено да спят в хотела, по-голямата част от времето през следващите два дни прекараха в полицията. Разпитваха ги поотделно, писаха показания поотделно, сетне отново бяха разпитани от друг полицай и им беше наредено още веднъж да напишат показанията си — очевидно правеха съпоставка на сведенията, които даваха. Уинтър не можа да си спомни да има някакъв неприятел. Джейми се пошегува и призна, че няколко съпрузи може би биха желали да го видят мъртъв, но хуморът му не направи впечатление на немската полиция. Той философски понасяше разпитите, особено ако не му липсваха цигари, докато Уинтър беше раздразнена от наглите въпроси. Уолт пък беше вбесен.

— Кой бизнесмен няма врагове, за Бога! — крещеше. — Как, по дяволите, мислите, че съм стигнал дотук? Като съм се правил на светец ли?

Уинтър и Джейми бяха освободени да напуснат града, след като оставят адресите си в полицията, ала той беше задържан за разпит още един ден.

Когато най-после се събраха, разговаряха единствено за Дитер.

— Все още не мога да дойда на себе си. Предполагах, че търсенето на съкровището ще бъде забавна игра. И какво стана? Онзи шваба се опита да ни убие — клатеше глава Уолт.

— Смяташ, че Дитер ни погоди този номер, така ли? — попита тя. — А не е ли възможно просто колата да се е самозапалила? Много пъти съм виждала горящи коли по пътищата.

— Грешиш. Това беше бомба и някой възнамеряваше да убие някого — обади се Джейми.

Младата жена потръпна. Двамата едновременно понечиха да я прегърнат, но смутено се отдръпнаха.

— На Уинтър й е студено, да отидем да се подкрепим някъде — загрижено каза Уолт.

Влязоха в уютен ресторант и си поръчаха по едно голямо мартини.

— Кой би го направил? Прекарахме такъв хубав ден. Нима през цялото време бомбата е била под нас? — запита Уинтър, все още пребледняла.

— Не — отвърна Уолт. — Мисля, че сме били следени. Бомбата е била поставена, докато сме закусвали. Който и да я е сложил, е смятал, че един от нас тримата е шофьорът.

— Познаваме човек, който е точно в такъв бизнес. Милият Дитер има дълъг стаж в тази област. О, той самият не си цапа ръцете, но като търговец на оръжие много добре знае на кого да възложи поставянето на бомба.

Младата жена се ококори.

— Дитер е търговец на оръжие? О, колко ужасно! Изглеждаше ми такъв учтив и мил човек.

— Току-що се опита да ни убие за втори път, а ти продължаваш да мислиш, че е учтив и мил, така ли?

— Какво да правим? Ще оставим ли да му се размине и този път на този тевтонец или ще си отмъстим? — запита Уолт.

Уинтър се облегна назад и заяви:

— Не мога да повярвам, че говориш сериозно. Наистина ли мислиш, че щом Дитер се е опитал да ни убие, и ние трябва да направим същото? Правилно ли е това? Честно казано, не ми е тук мястото.

— Предлагам повече да не се занимаваме с него. Казахме каквото трябва в полицията и ако продължим да мътим водата, за никого няма да е полезно. Да ги оставим сами да разследват случая — приключи въпроса Джейми. — Сигурен съм, че той няма да предприеме други атаки срещу нас.

— Искаш ли да се откажем от всичко и да заминем за Щатите, Уинтър? — запита Уолт.

— В никакъв случай, ще издържим докрай, до пълна победа!

— Знаете ли, по-забавно е, когато някой се опитва да ви свети маслото. Поне така е във филмите — засмя се Джейми и на нея й се прииска да го целуне, задето се опитваше да разведри атмосферата.

Същата нощ Джейми не можа да заспи. Дълго се мята в леглото, накрая стана, запали лампата, наля си уиски и започна да изрежда телевизионните канали с надежда да открие нещо интересно. Спря се на някакъв документален филм. Не знаеше немски, но чудесните снимки на някаква голяма гора, направени от нисколетящ хеликоптер, му доставиха удоволствие. После картината се смени: на екрана се появи туземно селце и човекът с камерата беше заобиколен от дребни хора с плоски лица и големи носове, същите като слугата на Гътри.

— Разбира се — изкрещя той и удари с юмрук по възглавницата. — Търсили сме друг Лудвиг. Сгрешили сме и континента.

Въпреки че беше посред нощ, грабна телефона и набра номера на летището. Час по-късно установи, че всички полети за Бразилия са заети за седмица напред. Ако все пак искаше да тръгне, трябваше да направи сложно пътуване, като отлети първо до Щатите, сетне до Аржентина, но за това бяха необходими дни. Седна на ръба на леглото и се замисли. Знаеше кое е единственото спасение и в шест часа сутринта почука на вратата на Уолт.

— За Бога, Джейми, кое време е? — възкликна американецът, и го покани да влезе, след което поръча кафе по телефона. Седнаха в салона и през отворената врата на спалнята Джейми със задоволство забеляза, че леглото е разхвърляно, но празно.

— Насочили сме търсенето в погрешна посока. Вече знам със сигурност къде трябва да отидем. Бедата е, че няма свободни места в самолетите. Питам се дали ако ти открия тайната, ще ме вземеш на твоя боинг.

Уолт беше решил да се откаже от играта — не мислеше за себе си, а за Уинтър, която не искаше да излага на опасност. Понеже тя настояваше да продължат, смяташе за свой дълг сам да прекрати участието си. И все пак…

— Добре, идваш с нас. За къде ще летим? — запита той.

— Бразилия.

— Какво общо има между Бразилия и Лудвиг Баварски?

— Нищо. Заблудили сме се. Трябва да търсим Даниел К. Лудвиг, спомняш ли си го?

— Разбира се, кой би могъл да го забрави? Милият, стар Лудвиг — първият американец, който се обяви против унищожаването на тропическите гори. Беше най-богатият човек на света. Вече е покойник.

— Точно така. Ето защо отиваме в Бразилия.

— Но Бразилия е огромна страна, Джейми. Откъде ще започнем?

— Когато пристигнем на точното място, ще се появи някой приветлив човечец с плик в ръка и ще ни насочи по-нататък.

— Надявам се да си прав.

 

 

От два дни Магда не знаеше къде е Дитер и се безпокоеше. Беше научила за случилото се с колата, няколко пъти я бяха посетили от полицията, а въпросите им й се сториха тревожни. Тя обясни, че стои настрана от бизнеса на съпруга си, и изтъкна, че й се струва невероятно хора от света на изкуството морално да паднат дотам, че да са готови да извършат убийство. Но се питаше дали няма нещо нередно.

Многократно звъня на секретарката му, докато усети, че й досажда. Потърси го в магазините, в галерията, при партньорите му, ала никой не можа да й помогне. Оставаше само една личност, която може би знаеше, къде е Дитер — любовницата му Гретел.

Доста време беше необходимо на Магда да събере смелост и да се обади на съперницата си. Неотдавна беше научила, че новата любовница на съпруга й е по-красива и по-интелигентна от досегашните, а и връзката му с нея се очертаваше да бъде по-трайна. Откри името и адреса й и един ден я проследи до фризьорския салон. Да се завърже приятелство на такова място беше най-простото нещо. Последва среща в сладкарница и признанието на Гретел, че любовникът й настоява да му роди дете, което превърна страха й в паника.

Магда колебливо протегна ръка към телефона — знаеше коя е Гретел, но тя нямаше понятие, че се е сприятелила със съпругата на Дитер.

Откри й самоличността си и я покани в замъка.

Избухна в плач, когато зърна Гретел, а тя се опита да я успокои.

— Разкажи ми какво се е случило. Прочетох за колата и щях да умра от страх. Нали не мислиш, че са искали да убият Дитер?

— О, Гретел, толкова се страхувам. От два дни е изчезнал и нямам никакви известия от него, което е съвсем необичайно. Нещо лошо, много лошо се е случило. Подозирам, че е свързано с онова „търсене на съкровище“. — Тя обясни на момичето какво е занимавало Дитер през последните две седмици.

— Не мисля, че е това. Нали е отстъпил колата на съперниците си? Освен ако…

Двете жени се спогледаха ужасени.

— О, невъзможно е — прошепна Магда.

— Не! Колко съм глупава! Дитер никога не би сторил подобно нещо.

Свечери се и двете продължиха да се успокояват взаимно. Магда се чувстваше удивително добре в компанията на Гретел. Всякакво съперничество беше изчезнало, защото ги обединяваше загрижеността и любовта към един и същи мъж.

— Ще останеш ли да пренощуваш, Гретел?

— Ами ако той дойде и ме завари тук? Навярно няма да е доволен.

— Рано или късно ще разбере, че се познаваме.

— И че се харесваме.

— Толкова съм щастлива, че си с мен. Разбираш ме по-добре от когото и да било.

Двете седяха до телефона, очаквайки позвъняване. Тревогата на Магда нарастваше.

— Трябва да се опиташ да поспиш, Магда, изтощена си.

— Ами ако Дитер телефонира и не го чуя? Освен това не искам да бъда сама.

— Ще седя до теб и ще те събудя, ако той се обади. Имаш ли хапчета за сън?

Гретел нареди да донесат топло мляко, сложи малко бренди в него и накара Магда да го изпие заедно със сънотворните таблетки, сетне седна до нея и я почака да заспи. По някое време й стана неудобно на стола, събу обувките си, съблече се и се пъхна в леглото до приятелката си. Скоро и тя се унесе в сън.

Дитер беше на края на силите си. Обиколил беше цяла Европа, за да търси оръжие за негово превъзходителство. Поради войната в Югославия, нестихващата активност на ИРА, метежите в Южна Америка и бъркотията в Русия задачата му не беше лека. Банковата му сметка в Швейцария почти се стопи, след като изтегли огромни суми от нея, за да плати поскъпналите оръжия. И все пак беше набавил само половината от исканото количество. От хотел във Франкфурт, отново пренебрегвайки всякаква предпазливост, се обади на Тото, за да му съобщи, че половината от стоката вече е на път. Тото отвърна, че ще предаде новината на негово превъзходителство, но че шефът му едва ли ще бъде доволен.

Ръката на Дитер трепереше, докато оставяше слушалката. Реши, че това ще бъде последната му сделка с оръжие. Този бизнес вече не му носеше радост, а само страх, който спокойно можеше да си спести. Защо непрекъснато се подлагаше на този риск? С Магда имаха достатъчно средства да живеят охолно до края на живота си.

Замина за Мюнхен и пристигна там призори, капнал от умора. Мислеше само за вкъщи, за леглото си и за Магда. Ала трябваше да свърши още нещо, преди да се прибере. Нае такси, което го откара до кантората му. Влезе в празната сграда и от кабинета си, без да обръща внимание на факсовете и купчината бележки със съобщения, още веднъж телефонира на Тото. Въпреки ранния час той веднага се обади.

— Негово превъзходителство е съгласен — каза и прекъсна връзката.

Дитер въздъхна с облекчение. Седна до бюрото и погледна най-горната от купчината бележки, които секретарката му беше оставила. Прочете я два пъти недоумяващо. Защо Уолт и Джейми бяха заминали за Бразилия, и то заедно? Обади се на частния детектив, който ги следеше.

— Да, късно вчера отлетяха с американски боинг. Проверих заявеното направление, беше за Бразилия.

— Бразилия ли? — възкликна той, внезапно проумял същността на въпроса. — Разбира се, Даниел К. Лудвиг.

— Графе, чухте ли…

Нищо друго не го интересуваше. Затвори телефона, без да благодари на детектива — често постъпваше по този начин с подчинените си. Погледна часовника, обади се на пилота си и му съобщи, че по-късно този ден ще летят за Южна Америка. Въпреки че беше достатъчно богат, с удоволствие щеше да възстанови накърнената си сметка в швейцарската банка с парите от облога. И да останеше тук, нищо повече не можеше да направи, освен да се ядосва. Нямаше да се забави повече от седмица, ако съдеше по лекотата, с която се беше справил с досегашните загадки.

Качи се в колата си и бавно я подкара по още пустите улици на Мюнхен към дома си. Очите му се затваряха от умора. Свали стъклото, за да го ободрява студеният въздух, пусна касета с Вагнерова музика и засили звука до краен предел.

Когато пристигна, Магда не го чакаше, но едва ли можеше да я обвини. Ала вече всичко щеше да бъде наред. Изтича нагоре по стълбите, нахлу в стаята й и се спря стъписан: до жена му, преметнала ръка върху нея, спеше Гретел. Изненадата му премина в гняв, а гневът — в отчаяние.

Първа се събуди любовницата му.

— Дитер! — възкликна и протегна ръце към него, а на лицето й се изписа радост и облекчение.

— Развратници! — изкрещя той и излезе от спалнята, затръшвайки вратата зад себе си. Слезе по стълбите и напусна замъка.

 

 

Джейми беше прав. Едва се бяха регистрирали в хотела и към тях се приближи мъж, който им подаде вече познатите пликове със следващите инструкции.

Последното местоназначение, или поне те така си мислеха, беше невзрачно градче на име Санта Ана, до което се добраха след изморителен полет с малък самолет. Отседнаха в западнало хотелче; всичко тук контрастираше с разкоша на хотела в Рио де Жанейро, който сега им се струваше суперлуксозен.

— Знаете ли, никъде не съм виждала толкова много църкви — заяви Уинтър. Беше ходила на разходка и бе изморена. — Не бих се изненадала, ако ми кажат, че имат по една църква за всеки ден от годината. Като влезеш в тях, усещаш една и съща миризма — на мухъл и тамян.

— Сигурен съм, че баровете им не са по-малко — добави Уолт.

— Ала навсякъде цари ужасна бедност. Изровени пътища, вонящи канали… А нещастните деца направо ми скъсаха сърцето. Забелязахте ли майките им? Преждевременно състарени жени, върху чиито лица е изписана безнадеждност.

— Да, карат те да се чувстваш неудобно заради собственото си благополучие, което винаги си смятал за свое право, нали? — обади се Джейми.

Уолт не реагира на казаното. Богатството, което беше натрупал, му служеше като щит срещу заобикалящата го нищета. По неговите стандарти почти всеки срещнат беше беден, но това отдавна не го притесняваше.

— Ще ви покажа нещо, което ще ви заинтересува — заяви той, — но след като пием по чаша бира.

Въпреки че такситата бяха рядкост в този град, успяха да спрат едно. Шофьорът караше, без да щади нито пътниците, нито колата. В покрайнините на града той спря пред голяма, ниска, модерна сграда, която рязко се отличаваше от околните стари къщи.

— Какво е това? — изненада се Уинтър и погледна Уолт.

— Моите лаборатории — гордо отвърна той. — Създадох ги, защото заедно с тропическите гори изчезват и много растителни видове, които вероятно имат целебни свойства. Знаете ли, че само един процент от тукашните растения са изследвани от медицинска гледна точка?

— Но това е чудесно. Ще се прочуем по целия свят. Защо не си ми казал досега?

— Защото беше рано. Щях да го направя по-късно, когато постигнем някакъв напредък.

Няколко часа разглеждаха модерните лаборатории. Уолт не беше се поскъпил да набави най-доброто оборудване, но въпреки това Уинтър почувства, че специалистите смятат себе си и работата си позабравени от собственика.

— Какво точно се опитваш да откриеш? — поинтересува се тя.

— Всичко. Например лекарство против артрит — не сте виждали индианец, страдащ от това заболяване, нали? Ами ако изникне и нещо, което лекува СПИН? Внезапно той се натъжи и прошепна: — Мечтая за откриването на средство, което ще лекува хорея на Хънтингтън.

При тези му думи Уинтър го хвана за ръката и състрадателно го изгледа, ала Джейми не разбра защо.

На следващия ден тримата все още се намираха в хотела, отегчени и изнервени. Пилотът им беше казал да чакат тук, без да даде повече обяснения — изглежда, и той беше посветен в играта. Ето защо бяха безкрайно разочаровани, когато вместо очаквания куриер се появи Дитер. Той усмихнато им подаде ръка.

— Здравейте! Ето че отново се срещаме.

Тримата се престориха, че не забелязват протегнатата му ръка, и той слисано ги изгледа.

— Извинете, но каква е тази враждебност? Обидил ли съм ви с нещо?

При този въпрос Уинтър го изгледа смразяващо, Уолт изсумтя, а Джейми се облегна назад, лениво протегна дългите си нозе и се обади:

— Беше много мило от твоя страна да дадеш колата си на Уолт, но не съм предполагал, че искаш да ни убиеш.

Германецът пребледня.

— Да не се е случило нещо с колата?

— И още как! В нея избухна бомба, скъпо момче.

— Скъпи приятели, нямам понятие за какво говорите. Не бях в Германия и когато се върнах, имах време само колкото да стегна куфара си.

— Навярно Магда ти е съобщила за случилото се.

— Не се видяхме — измънка Дитер, представяйки си отново Магда и Гретел заедно в леглото. Наложи му се да стисне юмруци, за да не изкрещи.

— А секретарката ти не влезе ли във връзка с теб, не ти ли остави съобщение?

— Не е имала начин да се свърже с мен. Съжалявам, господа, но трябва да ми повярвате. Нямам представа какво се е случило. Предоставих ви колата си с най-добри намерения и ако е имало бомба, то тя е била предназначена за мен. Приемете моите извинения за неприятностите, които сте преживели. Боя се, че не мога да кажа нищо повече. — След тези думи той се поклони на Уинтър, рязко се обърна и се отдалечи.

Тримата се спогледаха смаяни и малко засрамени. Не бяха и помислили да търсят друго обяснение за случилото се, дотолкова бяха убедени, че Дитер е човекът, който се беше опитал да ги убие. Ала след като поумуваха, стигнаха до заключението, че неговото обяснение е съвсем логично.

В стаята си Дитер изпадна в паника. Беше сигурен, че негово превъзходителство е наредил бомбата да бъде поставена в колата му. Три часа му бяха необходими, за да се свърже с кантората си в Мюнхен, и щеше да се разплаче от облекчение, когато Вилма му прочете кодираните факсове. Доставката за негово превъзходителство вървеше по график. Може би веднага трябваше да замине и лично да наблюдава операцията, но сметката му в швейцарската банка беше почти изчерпана, поради което никак не му беше безразлично това „търсене на съкровище“ и паричната награда, свързана с него. Освен това не му се връщаше в Мюнхен. Споменът от прегърнатите в леглото жени предизвикваше физическо отвращение у него.

На следващия ден четиримата получиха съобщение да отидат на самолетната писта в покрайнините на града, където ги чакаше по-малък самолет с друг пилот. След няколко минути летяха над безкрайната шир на бразилските тропически гори.

— Къде мислите, че ни водят? — попита Уинтър. — Чудесно е да се види всичко това. Не бих го пропуснала за нищо на света. Погледнете реката там долу. Това Амазонка ли е? — обърна се тя към пилота.

— Не, Арагуая — отвърна той.

В продължение на няколко часа следваха реката, сетне машината се наклони надясно и се устреми към малка площадка за кацане. Оказа се, че това не е крайната точка на пътуването, а само междинно кацане за зареждане с гориво. Отново излетяха и няколко часа по-късно кацнаха на друга импровизирана писта.

Очакваше ги водач, който сякаш беше близнак на слугата на Гътри. Без да продума, той посочи пътека, изсечена в гората, и всички го последваха. Растителността беше толкова гъста, че не се виждаше небето. Въздухът беше наситен с изпарения.

Когато застанаха на стръмния бряг на реката, която бяха наблюдавали от самолета, слънцето вече залязваше. Очакваха ги две дълги канута. Качиха се в тях, но не тръгнаха по реката, а се отправиха към средата, където канутата спряха до голям пясъчен насип.

— Спиш тук — произнесе водачът им на развален английски.

— Тук ли? — възкликна Уолт. — На земята?

Водачът им показа с жест, че трябва да изкопаят дупки в пясъка, където да легнат.

— Бива си те, приятел — ухили се Джейми на водача. — Имам усещането, че не сме симпатични на тези момчета.

— Не говори така — потръпна Уинтър и за пръв път се запита какво търси тук. — Преспивала съм на всевъзможни места, но никога като морска костенурка, заровена в пясъка.

— Дали има крокодили? — нехайно запита Дитер, сякаш не споделяше страха на спътницата си.

— Крокодили ли? — нервно се изсмя Уинтър.

— Ей, ти — извика Уолт на водача. — Има ли крокодили? — запита бавно, сякаш говореше на дете.

Човекът потупа пушката, преметната през рамото му, и измърмори:

— Аз пази.

Нощта беше настъпила ненадейно, тъй като се намираха на място, където здрач не я предхождаше. Температурата бързо спадна и четиримата се почувстваха уютно в спалните си чували. Не очакваха, че ще заспят, но тихото шумолене на листата бързо ги унесе.

 

 

Събуди ги утринната врява на маймуните. Денят настъпи също така внезапно, както нощта. Индианците навиха спалните чували, измиха съдовете, групата се качи на канутата и потеглиха по реката, този път в северна посока.

В продължение на два часа бързите лодки се плъзгаха по повърхността на прозрачните води. Джунглата беше надвиснала от двете страни на реката, сякаш искаше да я погълне. От време на време минаваха покрай някое селище, чиито изплетени от клони колиби се намираха досами водата. Деца и възрастни изтичваха навън, крещяха, смееха се и възбудено им махаха.

Пред тях изникна малък пристан и канутата се отправиха към него. На брега стояха скупчени група местни жители — не се чуваше нито говор, нито смях.

Двама по двама пътниците преминаха по люлеещия се мостик към брега. Там ги чакаше млад мъж, наметнал бяла престилка; зад очилата с позлатени рамки лицето му беше сериозно и строго.

— Добър ден, аз съм доктор Буш. Работя за бразилската фондация на самаряните. Вие навярно сте господин Фийлдинг, лорд Грантли, граф фон Вайхер и госпожица Съливан?

Отговориха му утвърдително, но от учтивост премълчаха, че нищо не са чували за подобна фондация.

— Последвайте ме — заповяда той, рязко се обърна и закрачи към вътрешността на джунглата.

— И този си го бива — прошепна Джейми на Уинтър, която високо се разсмя. Лекарят се извърна и ги изгледа. Изглеждаше толкова изненадан и сериозен, че тя едва се сдържа да не прихне отново.

След пет минути излязоха на малка поляна. Тук се намираха две продълговати, ниски сгради, построени от блокчета сгурия, примесена с цимент. Около тях имаше колиби от клони и листа. Наблизо беше построено малко бунгало. Влязоха в една от сградите през врата, замрежена срещу насекоми, и се озоваха в продълговато помещение, в което горещината беше непоносима, а също и миризмата на гной. Ритмичното, гръмко тракане на генератор правеше разговора почти невъзможен. Покрай стените бяха наредени болнични легла; боята им беше олющена, но чаршафите бяха безупречно чисти.

В четири от леглата имаше деца. Две от тях лежаха по гръб, широко отворените им очи бяха вперени в тавана, а по изпитите им лица се стичаха сълзи. Другите две изглеждаха в кома. И четирите имаха тежки лицеви деформации: едно момче имаше само едно око, друго — зееща дупка вместо нос. Уолт, Уинтър и Джейми се бореха с отвращението от гледката и с желанието да избягат. До дълга маса в средата на помещението седяха други четири момчета — индианчета; едни бяха без ръце, на други липсваха крака. Уолт разпозна миризмата — беше на разлагаща се плът, на гангрена. Тримата смутено се усмихнаха на пациентите и последваха доктора, който безмълвно ги изведе от отделението. Поведе ги към друго, точно копие на първото, само че тук страдащите бяха момичета.

— Но те всички са деца — прошепна Джейми.

— Колко са големи според теб? — попита Уолт.

— Не мисля, че са на повече от десет, а най-малките вероятно са на около шест. Трудно е да се каже. Тук дори и възрастните изглеждат като деца.

Дитер наблюдаваше сцената без всякакво вълнение.

Същата картина завариха и във втората сграда. Обходиха я мълчаливо — пред лицето на толкова мъка и страдание думите бяха безсилни. Лекарят тръгна през двора към малкото бунгало и четиримата покорно го последваха.

— Много тъжна гледка, докторе. Бих желал да помогна с нещо. Навярно ще приемете известна сума за оборудване, а също и за играчки — обади се Уолт.

Лекарят студено го изгледа.

— Не, благодаря ви, господин Фийлдинг. Имаме достатъчно подаръци от вас.

— Съжалявам, докторе, но не си спомням да съм правил дарение на вашата църква — раздразнено заяви американецът.

— Не ме разбрахте, господин Фийлдинг. Децата, които току-що видяхте, са ваши жертви. Вие сте виновен за мъките им.

— Не ставайте смешен, никога не съм чувал за вас. Как се осмелявате да ми говорите така? — гневно извика той.

Лекарят не трепна и попита:

— Да разбирам ли, че отричате да имате нещо общо с това?

— Разбира се. По дяволите, нищо не знам за тези деца, нито за това място. За пръв път идвам тук… и за последен.

— Спомняте ли си, че преди десет години една от вашите компании се опитваше да създаде противозачатъчно средство, което да се взима само веднъж на шест месеца?

— Да, да, спомням си. Надявахме се дори да го доусъвършенстваме така, че да се приема само един път в годината. По-късно се отказахме от този проект.

— Защо, господин Фийлдинг?

— Нямахме успех, ето защо.

— Вашите тестове ли го показаха?

— Да, лабораторните изследвания се провалиха. В научната работа резултатите не винаги са положителни — Уолт сви рамене.

— А експериментите с хора? — настояваше лекарят.

— Не стигнахме до тях.

— Тогава как ще обясните онова, което току-що видяхте, господин Фийлдинг? Тези нещастни същества представляват отговора на въпроса защо противозачатъчното средство на фирмата ви беше отхвърлено.

— Докторе, мисля, че ми дължите обяснение — намеси се Уинтър.

— Препаратите на господин Фийлдинг са изпробвани върху местни жени. Противозачатъчните им свойства не са подействали и след употребата им са се родили деца с различни деформации. Липсата на крайници е най-малката беда. Някои са дошли на бял свят без лица и дори без мозък.

Настъпи мъртва тишина. Никой не поглеждаше към Уолт.

— Господи, не съм и подозирал… Повярвайте ми, нищо не знам.

— А не мислите ли, че е трябвало да знаете? Никога не сте се потрудили лично да проверите какво се върши в тукашните ви лаборатории, нали? Изпращахте други хора. Навярно не следите работата и на останалите изследователски центрове?

— Да, така е. Нямам време, а и не се налага — назначавам най-добрите специалисти, разчитам на техния професионализъм и чета докладите, които ми изпращат. Не съм получавал съобщение за този проект.

— Ако това, което казвате, е вярно, препоръчвам ви за в бъдеще да следите по-отблизо работата им.

— Съвършено сте прав, докторе. Нямам навика да лъжа. — Той рязко се изправи и отиде до прозореца.

Уинтър потръпна. Новината беше ужасна. Ако излезеше наяве вредата за компанията на Уолт щеше да бъде огромна, а репутацията му — унищожена.

— Можете ли да докажете всичко това? — запита тя.

— Да — кратко отвърна лекарят.

Уолт се извърна, изгледа ги и извика:

— Казах ви, че всичко това не ми е било известно.

— Как бихте се чувствали като убиец, господин Фийлдинг?

— Ужасно! — извика той, смутен от спомена за баща му.

— Навярно е клевета — за пръв път се обади Дитер.

— Няма смисъл да се извинявам, твърде късно е за онези клети създания. — Уолт се дръпна от прозореца. — Но поне мога да облекча страданията им. Дори и да не искате парите ми, докторе, ще ви ги дам. За разлика от вас, началниците ви сигурно ще ги приемат с охота. Благодаря ви, че ни отделихте от времето си — произнесе с достойнство и тръгна към вратата. Останалите безмълвно го последваха.

— Един момент, имам нещо за вас — извика лекарят и им подаде познатите вече пликове, надписани поименно. Търсенето на съкровището сега им се стори толкова незначително занимание, че никой не пожела веднага да ги отвори.

Тръгнаха мълчаливо един подир друг, но Уинтър се наведе, хвана ръката на Уолт и я стисна. Той я погледна и младата жена видя, че очите му бяха насълзени.

Върнаха се на мостика, качиха се в канутата и потеглиха по обратния път. Всички мълчаха. Американецът беше потънал в мисли, а другите не искаха да го безпокоят с празно дърдорене. Дитер умуваше какво ли представлява новият ключ — той единствен не забравяше с каква цел бяха дошли дотук. Късно следобед пристигнаха на пясъчното островче и водачът запали огън.

— Ще се разходя — заяви немецът.

— Така ли, къде? Не виждам подходящо място за разходка — изненадано се обади Джейми.

— Ще отида с кануто до брега и ще се поразтъпча по поляната. Някой ще ме придружи ли? — с половин уста попита той.

— Не, благодаря — отвърна Джейми. Никога не беше изпитвал особена симпатия към Дитер, но сега, при това необикновено пътуване, когато немецът беше толкова мълчалив и резервиран, неговата компания му беше още по-неприятна.

— Изморена съм — добави Уинтър. Всъщност не беше така и с удоволствие би се разходила, но не искаше да остави Уолт, който седеше превит на пясъка, вперил празен поглед в пространството, забравил всички около себе си.

Дитер се качи в едно от канутата и го насочи към отсрещния бряг и мястото, откъдето тръгваше пътека към поляната.

Отдалече се чу бръмчене на самолет. Малката машина кръжи над тях около минута, сетне се отправи по течението на реката обратно към Санта Ана.

— Онзи малък негодник пак ни върза! — изруга Джейми.

— Дитер ли? — попита Уинтър, въпреки че знаеше отговора.

— Може ли да управлява самолет?

— Няма значение дали може или не. Обзалагам се на каквото искаш, че е подкупил пилота.

— Тогава какво ще правим ние, за Бога? — попита тя и извика:

— Уолт! Дитер задигна самолета. Изиграни сме. Какво ще правим сега?

Той потръпна, сякаш едва сега идваше на себе си.

— Хм… хм… — промърмори и започна да опипва джобовете си. — Имам пари, може би ще можем да наемем по-голяма лодка.

Джейми се усмихна.

— Не мисля, че тези хора тук се интересуват от пари. Трябва да им дадем предмети. С какво разполагаме?

Мъжете свалиха златните си часовници, а Уинтър — диамантения си пръстен. Джейми добави и златната си запалка, като преди това нежно изгледа и погали надписа върху нея, питайки се къде ли е сега Мика.

— Вземете я, и без това все се каня да се откажа от пушенето — засмя се той, а Уинтър си помисли, че никога не е виждала по-горчива усмивка.

Оставиха Джейми да преговаря с водача. Започна пазарлък за колко време е възможно да се стигне до Пара Белем на атлантическия бряг и се споразумяха вместо за шест, това да стане за четири дни.

На вечеря Джейми и Уинтър ядоха малко и останаха да си говорят, докато Уолт, без да сложи троха в устата си, се отдалечи и се отдаде на собствените си мисли. Джейми не можеше да си спомни някога да е разговарял по този начин с жена — във всеки случай не и с Мика.

Тя му разказа за детството си, за живота си в Ню Йорк, за приятелите си.

Сетне се случи нещо странно — започна да й описва своя живот. Не беше го правил пред никого, дори пред Мика. Разказа й за самотното си детство, за болката, която баща му му беше причинил, прекъсвайки връзките си с него, и дори за любовта си към бавачката Лу. Довери й за проваления си брак, за последния си опит да говори с Фиона и за начина, по който тя го беше отхвърлила.

— Колко голяма е сега дъщеря ти?

— Не мога да повярвам, че тази година ще стане на двайсет и една. Навярно затова започнах толкова често да мисля за нея. Този рожден ден не е като другите.

— Обзалагам се, че винаги си мислил за нея.

Той помълча, сетне продължи:

— Не е съвсем така. Мика ми помогна да забравя. Не искам да кажа, че замести дъщеря ми, но във всеки случай ми беше по-леко. Не, не съм ексцентричен — засмя се той, сетне продължи: — Смея се, защото действителността е ужасна. Дъщеря ми не иска да знае за мен, съпругата ми живее с друг мъж, затънал съм в дългове и освен това трябва да съживя кариерата си или да загина. Най-доброто, което мога да сторя при това положение, е да се смея.

— Защо се ожени за Мика?

— Бях влюбен в нея.

— Още ли я обичаш?

— Честно казано и аз не знам. Не познавам приятелите й. Изглежда, тя умишлено ме държи настрана от тях.

— Навярно желае да бъде различна с различните хора.

— Умна жена си, знаеш ли?

— Не особено, но не обичам да гледам страдащи хора, а ти очевидно страдаш. Сигурно е ужасно да загубиш детето си. Сякаш си загубил част от душата си, нали?

Джейми я погледна с възхищение.

— Точно така.

— Опитай се да се сдобриш с Фиона, тя ти е необходима.

— О, не знам. Ами ако наистина ме мрази? Не бих могъл да го понеса.

— Не е възможно подобно нещо. Ти си толкова симпатичен… невъзможно е да те мрази.

Харесваше му откровеността й. Протегна ръка и погали лицето й, очертавайки с пръст острата й брадичка. На лунната светлина русата й коса блестеше като сребро.

— Уинтър, толкова си отзивчива и… хубава.

Тя се извърна към него. Хвана ръката му и я задържа за миг, вперила големите си очи в неговите.

— Джейми, недей, да не разваляме хубавото приятелство — прошепна тя, внимателно се освободи от ръката му и за най-голямо негово разочарование добави: — Да се опитаме да поспим.

Уолт все още седеше настрана от тях, с широко отворени, невиждащи очи. Уинтър стана и се премести до него.

Той се извърна и я погледна.

— Уинтър, не съм знаел, наистина не съм знаел.

— Вярвам ти.

— Трябва да се върна в Ню Йорк и да открия кой е отговорен за всичко.

— Ще дойда с теб.

— Наистина ли ще го направиш? Чувствам се ужасно самотен. Няма никой, който…

— Не си сам.

Джейми, който ги наблюдаваше, извърна глава. Унило се отпусна в пясъчната ямка с надеждата, че ще заспи.

Събуди се призори и видя, че Уолт стои изправен до него.

— Трябва да се откажа от играта и да замина за Щатите.

— Разбирам те — усмихна се Джейми, но сърцето му примря. Как, по дяволите, той самият щеше да се върне от Южна Америка в Европа?

— Не се безпокой. Знам, че не разполагаш със средства. Предлагам ти да дойдеш с нас до Ню Йорк, сетне ще се погрижа да стигнеш до Англия. Съгласен ли си?

— Благодаря ти. Погледна ли последния ключ?

— Не, забравих. При сегашните обстоятелства състезанието ми се струва маловажно.