Анита Бърг
Алчност (15)

Орегон — 1958—1960

Уолт беше на дванайсет, когато го изпратиха на училище далеч от дома. Това стана без предупреждение и той се почувства някак си предаден. Майка му проведе дълъг телефонен разговор с баща си, което не беше никак странно, защото той й се обаждаше всяка седмица. Разликата този път беше, че след като остави слушалката, лицето й придоби сериозно изражение, сетне помоли момчето да поиграе навън, докато тя поговори със съпруга си.

Уолт се подчини с неохота. Мразеше, когато майка му го изолираше по този начин — това разпалваше ревността и омразата към баща му, неизменно тлеещи в душата му.

Когато го извикаха след половин час, забеляза, че майка му е плакала. Втренчи се в баща си, но красивото му лице беше невъзмутимо — за пръв път не той беше разплакал съпругата си.

— Обади се дядо ти, Уолт — обясни Розамунд, макар че никой не я питаше.

— Знам — отвърна намусено момчето.

— Направи ни чудесно предложение. — Тя млъкна и се замисли, като че търсеше подходящите думи, а Уолт я изчака търпеливо да продължи. — Предложи да те изпрати в елитно училище, където ще получиш добро образование — каза майка му на един дъх, сякаш се страхуваше, че ако не съобщи бързо новината, въобще няма да продума по въпроса.

— Но аз не искам да заминавам никъде — избърбори момчето и усети как сълзите напират в очите му. Нямаше да си прости, ако се разплаче пред баща си. — Няма да отида!

— Ще направиш онова, което ти се нареди, момче, ясно ли е? — обади се баща му.

— Знам, че си изненадан, Уолт, но ако размислиш, ще се убедиш, че идеята е добра.

— Не мога да те оставя, мамо — долната му устничка се разтрепери.

— О, скъпото ми дете — прошепна тя с толкова обич, че момчето се разхълца.

— Поведението ти е още едно доказателство, че трябва да заминеш. Иначе ще се превърнеш в разглезено мамино синче — предизвикателно се намеси баща му.

— Няма — подсмръкна Уолт и се изпъчи. — Не мога да отида. Кой ще се грижи за нея и ще я защитава, когато я биеш?

— Ах, ти, малък… — Стийв пристъпи към него с вдигната ръка и Уолт неволно се отдръпна.

— Стийв, не… моля те… остави ни да си поговорим насаме.

Неочаквано баща му се подчини на молбата й и тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна и размаха пръст към сина си.

— Ще заминеш, момче, обещавам ти.

Насаме с майка си в стаята, Уолт даде воля на сълзите си без стеснение, а тя му заговори топло и окуражително:

— Нима не разбираш, че трябва да заминеш за твое добро? В местното училище получи известни познания, но тук не ще получиш образованието, което заслужаваш. Толкова си умен, че ако поискаш, можеш да станеш дори президент.

Уолт знаеше, че майка му е права. Беше надминал по знания връстниците си и учителката нямаше какво повече да му даде. Първоначалното и средното училище в областта даваха достатъчно образование на хора, които желаеха да станат лесничеи, шофьори на камион или машинисти на влак. Беше чувал, че някои деца от по-имотни семейства продължават обучението си в колеж, но те бяха малцина. Уолт мечтаеше за добро образование, защото знаеше, че само то ще му позволи да осъществи мечтата си. Беше я доверил само на един човек — Джъби Хорнбийм, сина на местния шериф. Само пред него беше признал, че най-силното му желание е да стане богат, и то не заради себе си, а заради майка си, с която искаше някой ден да избяга, да я настани в красива къща с прислуга, да я облече в коприна и атлаз и никога повече да не я вижда тъжна и пребита от бой. Сега имаше възможност да осъществи мечтата си, ала не се радваше, защото трябваше да остави Розамунд сама и беззащитна.

— Не мога да те изоставя. Ще изтръпвам от ужас всеки път, когато си помисля какво може да ти се случи.

— Не се тревожи, синко, всичко ще бъде наред. Той е много по-поносим напоследък, нали виждаш?

Беше права — разбира се, ако се приеме, че побой веднъж месечно е по-добре отколкото всяка седмица. Уолт впери поглед във върховете на обувките си и се почувства в капан: ако замине, ще я остави без закрила, ако остане, ще я разочарова.

— Уолт, скъпи, направи го заради мен. Искам да те видя богат и прочут. Това няма да стане, ако останеш тук.

Замина на следващата сутрин. На сбогуване с майка си се разплака, а сетне седя свит и отчаян в камиона, докато пътуваше с баща си към гарата.

— Не е нужно да чакаш влака, татко, ще се кача, няма да избягам — подкани го момчето, защото му беше неприятно да стои с него на перона. Съжаляваше, че майка му не дойде да го изпрати.

— Не, ще остана, това е най-малкото, което мога да направя за теб. — Гласът му прозвуча странно приглушен. Уолт го погледна и за своя най-голяма изненада видя, че баща му е просълзен. — Ето, вземи ги, ще ти потрябват. — Стийв пъхна малка пачка с банкноти в ръката му. — И да пишеш редовно, чу ли? — Извърна глава, но момчето успя да види, че по лицето му се стичат сълзи. Ала самият той не изпитваше никаква скръб от раздялата.

Когато влакът потегли, преброи банкнотите — бяха двайсет по един долар. Не беше сума, заради която си заслужаваше да плаче баща му. Тогава поведението му действително беше странно.

Уолт не очакваше, че ще бъде щастлив от тази промяна в живота си, но скоро откри, че всъщност е била за добро. Приятно му беше мъжкото обкръжение в училището. Той самият беше едро, палаво момче и „войнишката“ обстановка му се нравеше. Досега беше живял много изолирано — контактите му с други деца бяха сведени само до часовете, прекарвани с тях в училището. Отскоро майка му разрешаваше да преспива понякога у приятеля си Джъби Хорнбийм. Самотата не го измъчваше, тъй като не познаваше друг живот, но сега шумното и разнообразно всекидневие му харесваше, както и постоянната компания от връстници. Отначало беше стеснителен, но скоро откри, че големият му ръст, подвизите му на футболното игрище и способността му да пуска газове, когато пожелае, го правят популярен.

В началото си пишеха с майка си всяка седмица, но скоро училището го погълна и писмата му станаха редки. Една нощ, когато се мяташе в леглото си, тъй като не можеше да заспи, изведнъж осъзна, че в живота си не е бил по-щастлив и че, далеч от домашните грижи, сякаш огромна тежест се е смъкнала от плещите му.

Майка му изпращаше оптимистични писма и това също допринасяше за спокойствието му. Можеше да се предположи, че баща му ги цензурира, но във всяко писмо имаше послепис, който го уверяваше, че всичко е наред и че съпругът й се държи добре. Това го озадачаваше и той се питаше дали не е бил единствената причина за жестокостта на баща си, макар че не можеше да си го обясни. Последното доказателство, че Стийв се е променил, беше вълнуващото съобщение, че вече имат истинска баня с душ и че планират през следващата година да преустроят и кухнята. „Странно, много странно“ — помисли си.

Наказанието за лошо поведение в училището беше бой и буйният и непокорен Уолт често си изпащаше, но стоицизмът, с който понасяше ударите, му спечели уважението на момчетата — те не можеха да предположат, че тукашното „потупване“ беше нищо в сравнение с жестокото малтретиране, понасяно от него вкъщи.

Единственото му разочарование през първия срок беше, че не можа да се прибере у дома за Деня на благодарността, но се утешаваше с мисълта, че наближава Коледа.

Това беше една от най-щастливите Коледи в живота му. Баща му сякаш беше друг човек — изглеждаше по-здрав, смееше се, пееше и се държеше любезно със сина си. Уолт със задоволство забеляза, че майка му също сияе от щастие, но това донякъде го и натъжи — имаше усещането, че е загубил съюзник. Преди двамата с нея се подкрепяха взаимно срещу грубостите на Стийв и връзката им беше много силна, защото и двамата бяха негови жертви. Почувства се донякъде предаден от майка си и излишен в собствения си дом.

— Какво се е случило с татко? — попита един ден, когато двамата с Розамунд бяха сами в кухнята. Тя месеше тесто на кухненската маса, а синът й я наблюдаваше, което неизменно му доставяше удоволствие.

— Какво искаш да кажеш?

— Намирам го променен. Изглежда наистина щастлив.

— Прав си, така е. — Майка му вдигна очи от масата и Уолт забеляза, че лицето й имаше замечтано изражение, което го озадачи.

— Забелязвам, че не пие. Как така престана?

Розамунд се огледа, за да се увери, че са сами.

— Знаеш ли, получи замайване. — Докосна главата си. — Изплаши се и отиде на лекар — не си спомням да го е правил някога. Докторът го предупреди, че ако не се откаже от алкохола, може да умре всеки момент. И той го послуша.

— Слава Богу! — възкликна Уолт. — Значи вече не те бие?

— Да ме бие! О, не преувеличавай, Уолт. Признавам, че понякога баща ти ме е удрял, но кой мъж не потупва от време на време съпругата си? Вероятно съм го предизвиквала.

Той онемя. Не можеше да повярва на ушите си.

— Но… но… — заекна. — Да не би да си забравила колко жестоко ме биеше?

— Е, ти беше доста непослушен понякога. — Майка му му се усмихна нежно, а Уолт си помисли, че или се е побъркала, или това е едно голямо предателство.

Отначало се съмняваше, че чудото, станало с баща му, ще продължи. Но всеки път, когато имаше ваканция и се завръщаше вкъщи, заварваше майка си спокойна и щастлива. Почти не се изненада, когато получи писмо, с което радостно му известяваха, че Розамунд е бременна. Не след дълго друго писмо, с петна от сълзи по хартията, му съобщи, че майка му отново е пометнала. Не изпита разочарование — бебетата не го интересуваха и беше много доволен, че е единствено дете в семейството.

Имаше друга причина за тревога — все повече и повече заприличваше на баща си. На четиринайсет беше висок почти колкото него и очевидно щеше да бъде гигант като Стийв. Обичаше като него природата и двамата започнаха да ходят заедно на лов и риболов. Беше наследил доста груби черти от характера му, които караха учителите му да се оплакват, но също и силното му чувство за хумор. Ала интелигентността, с която се гордееше, идваше от страна на Розамунд и баща й. В крайна сметка основателно беше да притежава качества и от двамата си родители.

Постепенно ужасът, който изпитваше от приликата си с баща си, започна да преминава и за негова най-голяма изненада той започна дори да се гордее, че е син на този необикновен човек.