Анита Бърг
Алчност (45)

Балът на Гътри
Франция — януари 1993

Гътри, както сам признаваше, беше изненадан, че успя да достигне петдесетгодишна възраст. Способността му да изпива огромни количества алкохол, без да се напива, беше легендарна, освен това никога не го измъчваше махмурлук. Само след няколко часа сън можеше да пише по дял ден, а след това да прекара нощта в бурни забавления. Енергията му будеше възхищение. Висшето общество не го интересуваше. Намираше светските сборища твърде скучни, особено онези в родната му Англия. Само от време на време се появяваше на такива места, където знаеше, че ще бъде радушно приет, понякога дори с овации. Отдавна беше открил, че е бисексуален и шеговито обясняваше, че това е истинско преимущество. Появата на Сита — единственото същество, което някога беше обичал — го промени изцяло. След смъртта й на познатите му им се стори, че е потиснал мъжката половина в себе си, за да се помири със загубата. Сякаш знаеше, че повече няма да намери друга като Сита и по този начин беше затворил съзнанието си за жените. Поведе бурен живот, сменяйки често партньорите си, като изборът му не винаги беше безопасен. Ала той вдъхваше такава привързаност у любовниците си, че безнаказано можеше да ги изоставя.

Неговият бал щеше да бъде едно от онези специални събития, които от време на време предлагаше на обществото. Едновременно щеше да се отплати за оказаното му гостоприемство и за направени му услуги през последните пет години. Тъй като рядко устройваше големи приеми, поканите му се очакваха с нетърпение; една репутация можеше да се изгради или разруши в зависимост от това, дали лицето е получило покана от Гътри.

Като много мъже с неговата сексуална нагласа той беше гений в организирането на подобни тържества. Повече от година подготвяше специалното събитие, за да е сигурен, че всичко ще бъде безупречно.

— Разумно ли е да харчиш толкова много, Гътри? Намираме се в ужасна рецесия — опита се да го посъветва един приятел.

— Точно затова го правя, скъпи мой. Парите трябва да се въртят. Престъпление е да ги държиш в банката или под дюшека. Старият Гътри си е чист социалист. — Шишкото гръмко се изсмя на шегата си.

Реши, че домът му в Париж е твърде малък за проява от такъв мащаб, затова купи замък в околностите на града. Мълвата бързо превърна събитието в легенда.

— Чу ли, че Гътри е купил замък, за да побере гостите на тазгодишния си бал?

— Божичко, навярно е луд.

Съвсем не беше луд. От известно време търсеше такова място, за да осъществи другия си план, който обмисляше през последните няколко години. С един куршум щеше да убие два заека.

Отдавна беше разбрал, че само във Франция се чувства като у дома. Възхищаваше се от несломимата гордост и независим дух на французите; наслаждаваше се на хедонизма на тази нация, за която единствени господари бяха виното и хубавите ястия.

Беше на двайсет години, когато реши, че това е страната, в която желае да прекара живота си.

При новината, че Гътри е купил огромен необзаведен замък, собствениците на антикварни магазини и галерии очакваха, че той ще направи големи покупки, но останаха разочаровани. На първо време новият собственик се зае с поправката на водопроводната инсталация, с изграждането на нови бани, душове, тоалетни и кухня. „Останалото може да почака“ — обясняваше той на любопитните. До късно през нощта работници поправяха покрива, а огромните зали ечаха от тракането на шевни машини — шиеха се пищни завеси и драперии.

Беше намислил да даде костюмиран бал — обичаше маскарадните облекла. Ала ако обявеше, че устройва бал с маски, хората щяха да дойдат в костюми от всички епохи, а точно това той не искаше.

Решението му подсказа една от илюстрациите на Сесил Бийтън към постановката на „Моята прекрасна лейди“ — костюми от епохата на крал Едуард, и то само в бяло и черно. Колко елегантно щеше да бъде, а освен това и много символично — черно, изразяващо скръбта по непълноценно изживените му петдесет години, и бяло, олицетворяващо надеждата за следващите петдесет.

Когато най-накрая поканите бяха разпратени, хората от висшето общество бяха смаяни — бяха твърде малко на брой.

Очакваше се, че поканените ще бъдат най-малко хиляда. Ала удостоените щастливци бяха едва четиристотин, което донесе разочарование на мнозина по целия свят.

Замъкът беше на един час път от Париж и Гътри достави по море четири лондонски омнибуса, които да превозват гостите, отседнали в хотел в града. Някои бяха настанени в местни странноприемници.

Омнибусите бяха паркирани на площад „Етоал“ със специалното разрешение на полицията. Това беше удобно за гостите, настанени в големите хотели наоколо. На всеки имаше надпис: „За замъка на Гътри“.

Мнозина от гостите никога не се бяха возили в автобус, а други не си спомняха кога за последен път го бяха правили, затова се вълнуваха като деца. Между тях беше и изисканата нюйоркчанка Уинтър Съливан, облечена в черна копринена рокля, гарнирана с апликации от ситен черно-бял пепит.

— Ах, истински лондонски омнибус! Колко вълнуващо! Какво ще кажеш да пътуваме на горния етаж? — Очите на младата жена блестяха от въодушевление, което радваше Уолт. Беше доволен, че е тук с нея, не с Чарити. Съпругата му никога не би се въодушевила по такъв повод и най-вероятно щеше да откаже да пътува по този начин — щеше да й се стори много просташко.

Отначало гостите послушно се наредиха на опашка, но скоро редът се обърка, тъй като всички се опитваха да се качат в червените английски омнибуси, без да обръщат внимание на няколкото луксозни автобуса с климатична инсталация. Уолт успя да си пробие път и помогна на Уинтър да стъпи на платформата, сетне я последва по стълбичката, възхищавайки се на вълнообразното движение на роклята й.

— Уолт! Уолт! Запазил съм ти място. — Дитер махаше откъм предната част на омнибуса, където беше седнал с Магда.

— Здравей, Дитер. Ах, каква схватка беше! О, и Магда е тук! Напоследък не те виждаме често, мила. — Целуна я по страната и не за пръв път се запита какво намира тази чаровна жена в Дитер. — А това е сътрудничката ми Уинтър Съливан, която отговаря за връзките на компанията с обществеността. — Забеляза лукавата усмивка на немеца и побърза да допълни: — Тя любезно се съгласи да ме придружи; съпругата ми си счупи крака, но въпреки това настоя да дойда — натърти и си прехапа езика, ядосан, че точно на този човек се налага да дава обяснение.

— Дръжте се здраво, моля-я-я! — извика някой, имитиращ лондонски акцент. Звънецът издрънка и голямото червено возило се изтегли от площада, зави по Авеню Фош и се отправи към Булонския лес.

— Билети, моля-я-я! Благодаря ви!

— Джейми! — едновременно възкликнаха Уолт и Дитер. — Ти ли си кондукторът?

— Униформата ми прилича, нали? Вижте това. — Той потупа голямата метална кутия, която висеше окачена на колана му. — Истинска старовремска машинка за билети. Винаги съм мечтал да бъда кондуктор и може би поне в тази професия щях да отбележа успех. — Ухили се, но Уинтър беше сигурна, че наистина го мисли. — Билети, моля.

— Колко? — попита американецът, изваждайки издутия си портфейл. От опит знаеше, че при такива прояви винаги се развива благотворителна дейност.

— Колкото решиш. Парите са за УНИЦЕФ.

„Кондукторът“ сложи петте стодоларови банкноти в голямата кожена чанта, преметната през рамото му, сетне безочливо попита:

— За един пътник, нали, сър?

Уолт се засмя и подаде друго снопче с банкноти. Дитер бързо прецени дарената от другия сума и за да не остане назад, удвои своята.

— За два билета — подчерта, а Джейми докосна козирката на шапката си.

— Благодаря, сър.

— Джейми, писах на Гътри, но освен поканата друг отговор не получих. Знаеш ли дали търсенето на съкровището ще се състои?

— Доколкото знам, да. Все още ли се интересуваш от него?

— Може би — уклончиво отвърна Дитер.

— Аз пък най-решително подкрепям идеята — заяви Уолт. — Предполагам, че ще бъде забавно.

— Ще търсите съкровище? Може ли и други да участват? — поинтересува се Уинтър.

— Малко скъпичко излиза — засмя се Джейми.

— Може само да ни придружиш в пътуването. — Уолт изгледа Джейми, за да види реакцията му.

— Нямам нищо против да дойде и Уинтър. — Той й се усмихна и младата жена, която познаваше изкуствените усмивки на филмовите звезди, беше изненадана от сърдечността му. — Какво ще кажеш, Дитер?

— Много ще се радваме. — Той леко се поклони, но тя не остана очарована от усмивката му.

— И аз бих искала да дойда — намеси се Магда. — Ако е възможно — добави, а на Уинтър се стори, че тази жена е доста потисната.

— Невъзможно е, скъпа. Ами ако се окаже опасно? По-добре е да си останеш вкъщи. — Съпругът й потупа ръката й. Уинтър си помисли, че ако беше омъжена за него, нямаше да му позволи да се държи така покровителствено с нея. Но това нямаше да се случи — този мъж не беше по вкуса й.

— Тогава трябва да съм до теб — отвърна Магда и Уолт завидя на този негодник Дитер, че има такава съпруга.

— Какво представлява това съкровище и къде се намира? — запита Магда.

При този въпрос двамата мъже смутено се спогледаха.

— Не знаем подробности. Гътри смята, че знае къде е скрит Еликсирът на живота и ние трябва да го търсим — обясни Джейми на дамите без сянка от смущение. Говореше така, сякаш да преследваш някаква химера беше най-естественото нещо на света. — Обаче ще трябва да внесем пари като залог, който ще остане за победителя.

— Какво печели този Гътри от цялата работа? — обади се Уинтър.

— Доста тлъста сумичка, ако се провалим — ухили се актьорът и по недоумяващото изражение на младата жена за пръв път осъзна колко невероятно изглеждаше всичко.

— Еликсир на живота! И залог, навярно голям… намирисва ми на измама — заяви тя.

— О, не! Гътри не е мошеник — неубедително изрече Уолт.

— Но всеки, който е открил този… еликсир, ще стане безумно богат. Защо му е да се отказва от него? — настояваше младата жена.

— Гътри не се интересува от пари — има ги достатъчно.

— Не съм срещала някой, който да има толкова много, че да не иска още — упорстваше Уинтър и Уолт си помисли, че тя има право.

— Гътри е различен… — категорично отвърна Джейми, но отново с интерес изгледа привлекателната жена. Запита се дали само парите на приятеля му я интересуват. Беше ли любовница на милионера или пък можеше да си опита късмета с нея? — Гътри не е като другите… — неубедително заключи, изплашен от споходилите го мисли. Последното нещо, от което се нуждаеше в момента, беше нова връзка; сърцето му все още кървеше заради Мика.

— Успя ли да събереш пари за залога, Джейми? — деликатно попита Уолт, но когато получи утвърдителен отговор, не успя да прикрие изненадата си.

— Продадох картина — безгрижно обясни той, сякаш беше прочел мислите му.

— Какво ще правиш, когато продадеш всичките?

— Ще продължа със семейното сребро.

— Изненадан съм, че ти е останало нещо за продаване — изръмжа Дитер.

Уинтър изненадано го погледна — в гласа на иначе сдържания германец прозвуча раздразнение. Англичанинът изглеждаше извънредно мил, каква можеше да бъде причината за напрежението между двамата? Магда побутна съпруга си да престане да се заяжда.

— Не се предаваме лесно, Дитер. Нали знаеш как е при нас, англичаните — винаги се намира по нещо скътано на тавана, което да ни спасява в критичен момент и в същото време да поддържа бизнеса на дребни търговци като теб. — Този път усмивката му беше язвителна. — Стига сме бъбрили, имам работа. Ще се видим на бала.

Уинтър съжали, когато го видя да се отдалечава.

В околностите на Париж шофьорът на омнибуса изгуби посоката в лабиринта от второстепенни шосета, но настроението на пътниците остана приповдигнато. В ролята си на кондуктор Джейми организира малка агитка, която запя на горния етаж на омнибуса.

— Забавно е, нали? Също както някога в Ийст Енд — смееше се той. Личеше, че много се забавлява.

— За какво става въпрос? — запита Уолт.

— Говори за дебелашките забавления на английската работническа класа — побърза да обясни Дитер.

— О, Боже, никога не си ни харесвал, нали? — чистосърдечно запита Джейми.

— Не става въпрос за харесване или нехаресване, но не се занимавам с хора, които разчитат на минала слава. Не ми допадат второстепенни нации. — Докато говореше, студено се усмихваше.

— Нима? Мислех, че си много близък с второстепенни и дори с третостепенни нации. Твой специалитет са банановите републики или по-точно всеки, който се слави с пълна кесия.

— Тази вечер прочутият британски хумор ти изневерява, Джеймс.

— Как позна? Откакто те познавам, не съм те чул да се смееш.

— Не си прав. С удоволствие се смея, когато Германия ви бие на футбол. Представете си великата английска раса, победена в националния си спорт! — Дитер нарочно говореше високо, за да го чуят всички.

— За какъв се мисли този? — прошепна Уинтър.

— Той е английски лорд.

— Не, имам предвид германеца.

— Той пък е граф — отвърна Уолт.

— Не одобрявам маниерите му.

Спирачките изскърцаха и омнибусът отново спря. Пътниците изпъшкаха.

— Безобразие! Отивам да говоря с шофьора — извика Дитер, скочи и хукна по пътеката между седалките.

— Жалък негодник — високо произнесе Уинтър.

Джейми също отиде до шофьорската кабина и видя, че германецът сърдито крещи на шофьора, който беше разгърнал голяма пътна карта върху волана и се взираше в тъмнината, проявявайки завидно търпение. Най-сетне Дитер млъкна.

— Свърши ли, драги? Добре, позволи ми да ти кажа, че да объркам пътя ми е неприятно, колкото и на теб. Щом си толкова умен, оправяй се сам. — При тези думи шофьорът отвори вратата на кабината и равнодушно тръгна към изхода на омнибуса.

— Веднага се връщай! — изкрещя германецът.

— Достатъчно, Дитер, хиляди благодарности за помощта ти! — намеси се Джейми.

Използвайки всичкия си чар и ровейки в кожената си чанта за пари, англичанинът се зае да убеждава шофьора да продължи.

След като получи значителна сума и автограф от Джейми, той се върна в кабината и успя да стигне до замъка.

 

 

— Забележително! — възкликна Уинтър, когато, надвесвайки се над каменната балюстрада, погледна към шумната тълпа, събрана в голямата зала на замъка. Подът беше застлан с големи черни и бели мраморни плочи и когато облечените в едноцветни облекла гости се движеха по него, наподобяваха огромни, оживели шахматни фигури. Цветята бяха бели, поставени в огромни черни вази.

— Същото е и в трапезарията — заяви присъединилият се към тях Джейми. — Направена е като огромна палатка, сякаш се намираш в обширна бирария.

— Толкова е хубаво! Напомня ми за сцена от „Моята прекрасна лейди“ — извърна лице към него младата жена.

— Надявам се, че не сме поканени да оплакваме нещо или някого — заяви Уолт.

— По дяволите, мисля, че петдесет години зад гърба са достатъчна причина за траур — усмихна се Джейми и Уинтър забеляза, че той е много по-красив, отколкото на екрана. А той пък си помисли, че тя има много приятна външност, въпреки някои несъвършени черти на лицето, които се забелязваха само при по-подробен оглед.

— Да се присъединим към останалите. — Уолт хвана под ръка сътрудничката си и побърза да я отдалечи от Джейми.

Стените на балната зала бяха покрити с черно кадифе, което стигаше до тавана, където като далечни звезди блещукаха светлинки.

— Сякаш танцуваш във вселената — прошепна Уинтър, когато той я поведе към дансинга. За пръв път Уолт възневидя модерните танци; копнееше да я притисне в прегръдките си в един старомоден валс. След две оглушителни изпълнения на оркестъра й предложи да починат. Младата жена се подчини, макар и с неохота.

— Да потърсим по-тихо кътче — предложи й и хванати за ръце, двамата влязоха в съседна зала. Ала и тук врявата беше голяма. Смесиха се с тълпата и той започна да я представя на познатите си. Уинтър се почувства неудобно под изпитателните погледи на мъжете. Още по-малко й се понрави пренебрежителното отношение на жените към нея — сякаш искаха да й покажат, че тя няма значение за тях. В същото време усети, че тайно я оглеждат и преценяват фигурата, облеклото и бижутата й. Когато установиха, че не са скъпи, пренебрежението им прерасна в презрение. Уинтър се запита каква ли щеше да бъде реакцията им, ако тоалетът й беше на Версаче и беше отрупана с диаманти.

— Уолт, смятат ме за твоя любовница — прошепна.

— Какво, за Бога, те кара да мислиш така? — престори се на изненадан той.

— Начинът, по който ме оглеждат.

— Въобразяваш си, Уинтър — виновно измънка, тъй като имаше същото усещане. Добре му беше известно, че в това общество всяка млада жена, хванала под ръка по-възрастен мъж, минава за негова любовница.

Най-сетне откриха място за сядане — широките стъпала на мраморното стълбище, което величествено се издигаше към горните етажи.

— Нали не ти е скучно? — загрижено я попита, когато установи, че от дълго време седят, без да продумат.

— Боже мой, не! Забавлявам се, като гледам хората и се старая да отгатвам националността и професията им. Чудя се защо богатите мъже са толкова грозни.

— И аз ли?

— Не. Ти си привлекателен по доста естествен начин.

Уолт се усмихна на двусмисления комплимент.

— Но си изключение. Останалите са или подпухнали, или мускулести и загорели от слънцето като пушени херинги.

Изящна блондинка, облечена в толкова тясна рокля, че изглеждаше невъзможно да седне, се спря да говори с Уолт, демонстративно загърбвайки Уинтър.

— Не всички жени са грозни — отбеляза той, наблюдавайки отдалечаващата се с плавна походка красавица. — Много е богата, омъжена е за един от най-големите американски бизнесмени.

— Значи съпругът й е богат. — Искаше й се да добави, че се съмнява дали тази ослепително красива жена би изглеждала също толкова добре сутрин, преди да се е гримирала. Вместо това се усмихна и продължи: — Мислиш ли, че онези жени някога са изглеждали като нея? — Кимна към група заможни приятелки на Чарити с подмладени чрез козметични операции лица и слаби като скелети. — До богатите мъже можеш да видиш или чирози като тези, или съвсем млади и празноглави кукли, които могат да им бъдат дъщери.

— Голяма циничка си, Уинтър.

— Съвсем не, просто съм реалистка. Всички тук са толкова изкуствени.

Уолт погледна чистото й, негримирано лице и реши, че тя има право.

— Но ти си млада и красива. Какво ще стане, когато остарееш? Няма ли да използваш всевъзможни средства за подмладяване?

— Искаш да кажеш, когато годините започнат да се отразяват? Ще оставя нещата да следват естествения си ход. Възнамерявам да остарявам с достойнство — ако изглеждам като онези там, бих умряла. Майка ми, с бръчките и всичко останало, е далеч по-хубава от тях.

Отдалеч съзряха Дитер и Магда.

— Е, поне този оборва теорията ти, защото е и богат, и красив.

— Не съм съгласна. Студен е като камък. Трябва да притежаваш топлота и човечност, за да си съвършен. От този човек ме побиват тръпки. Добре ли го познаваш?

— Запознахме се преди много години, но не мога да кажа, че го познавам. Не мисля, че някой може да се похвали с подобно нещо, той е истинска загадка.

— Питам се как е успял да задържи милата си съпруга.

— Може би го обича, случва се дори и при богатите — засмя се Уолт.

— С какво се занимава?

— Търговец е на картини и на други предмети на изкуството — отвърна той, предпочитайки да премълчи слуховете за другия бизнес на Дитер — представяше си как щеше да реагира Уинтър на подобна информация.

— О, разбира се, името Вайхер е известно. Четох статия за него, в която се казваше, че личната му колекция струвала милиарди. Струва ми се, че да притежаваш такова огромно състояние е… неприлично. Странно е, че се занимава с изкуство, а изглежда като масов убиец.

— Скъпа моя, внимавай, когато си служиш с подобни епитети. — Уолт се усмихна и се запита дали ако най-после се опита да я съблазни, ще има успех. Обикновено чрез богатството си печелеше когото си поиска. Щеше да бъде жалко, ако точно заради него бъде отхвърлен от онази, която най-много би желал да притежава. Все пак наивната й прямота му допадна; повечето хора раболепничеха пред него заради парите му.

 

 

Джейми почти се беше отказал да идва на бала — чувстваше се много потиснат. На първо място причина за това беше мъката му по Мика и предчувствието, че завинаги я е загубил — негов верен приятел беше сметнал за свой дълг да го уведоми, че съпругата му се намира на яхтата на Деметриус. Надеждата, че вероятно Гътри е поканил и нея, го беше подтикнала да дойде. Въобразяваше си, че ако остане поне за малко насаме с Мика и я помоли да се върне при него, тогава всичко щеше да бъде наред. Другата причина за отчаянието му беше невъзможността да събере пари за новия филм. Хранеше голяма надежда, особено след срещата си с автора на сценария Роджър Маршал, който му довери, че го е писал, представяйки си точно него в главната роля. Няколкото личности, които отначало проявиха интерес, повече не се обадиха. Не можеше да си обясни защо — дали не се бяха изплашили от репутацията му на пияница и гуляйджия? Или пък неучастието му във филм от доста дълго време го беше превърнало в бита карта, от която повече никой не се интересува? Ами ако причина за всичките му неуспехи всъщност беше ужасният Деметриус? Тази мисъл засили негодуванието му. Не беше ли достатъчно злобният грък да притежава съпругата му, ами трябваше да руши и кариерата му?

С нежелание дойде на бала, но вече не съжаляваше, че го стори. Тук вече се носеше мълвата, че филмът ще се снима и че Гътри ще участва не само като консултант, но и като композитор на музиката. Да се намерят спонсори не беше проблем, тъй като името и влиянието на Гътри превъзхождаха онези на Деметриус. Джейми се озова в приятното положение да отблъсква най-нетърпеливите да инвестират в продукцията. Без да е сигурен какво става, той ги съветваше да разговарят с Гътри, обяснявайки им учтиво, че е само актьор. Не пропускаше обаче да създаде впечатлението, че е вътре в нещата.

От доста време не беше се радвал на популярност като филмов идол. Въпреки че титлата винаги му осигуряваше радушен прием в обществото, възможността отново да бъде филмова звезда го правеше изключително щастлив. В тези кръгове почитаха успеха, но ненавиждаха провала и бягаха от него като от заразна болест. С времето Джейми беше помъдрял и знаеше, че ако филмът не сполучи, отново ще го забравят.

В годините на отчаяна борба за роля беше мечтал славата отново да го споходи и искрено съжаляваше, че не я беше ценил достатъчно, докато беше на върха й. Беше очаквал, че ще се зарадва, ако дойде такъв момент. Вместо това откри, че му се иска да избяга и че гледа на почитателите си с презрение.

Най-после се скри зад голяма саксия с бели лилии, чието ухание скоро му причини главоболие. Наблюдаваше тълпата, която се събираше на групи и разпръсваше като огромна амеба, и се питаше какво е намирал в тези хора и защо някога тяхното мнение означаваше толкова много за него.

И все пак желаеше да прави филм. Изпитваше нужда да докаже на себе си, че отново е способен да постигне успех и че този път той няма да му се изплъзне. Ще покаже на Мика… Усмихна се при тази мисъл и поклати глава — не, най-напред трябва да възстанови собственото си самочувствие. И все пак нямаше нищо лошо в това да й покаже какво още може.

Въпреки това нещо не беше наред — чувстваше се отегчен, което беше необичайно за него.

Докато говореше с група банкери и съпругите им, изпита непреодолимо желание да им каже, че не дава пет пари какво мислят за него. Внезапно се почувства преуморен и остарял, което го ужаси. Измъкна се от скривалището си и се запъти към бюфета — този път щеше да си вземе по-силно питие.

 

 

След продължителен разговор с елегантно облечен млад мъж по въпросите на френската политика за свой най-голям ужас Дитер откри, че всъщност е правил компания на водопроводчика на Гътри.

— Наблюдавам такава интересна смесица от хора, Дитер. Запознах се с дърводелец, две медицински сестри и с градинаря на Гътри — възкликна Магда.

— Долна паплач — процеди той през зъби.

— Добре е да се срещаме с хора от различни слоеве.

— За какво ни е, за Бога? — изненадано запита Дитер. — Ако искам да разговарям с градинари, вкъщи ги имам достатъчно.

Магда замълча, както правеше в подобни случаи. Тази вечер Дитер беше много раздразнителен, особено след пътуването с автобуса. Тя недоумяваше защо е такъв. Може би в съзнанието му търсенето на съкровището вече беше започнало и Джейми и Уолт се явяваха като негови съперници. Често го беше виждала в подобно настроение по търговете, когато се бореше да откупи някоя ценна картина.

— Но къде е той? Странен домакин, няма що — още никой не го е видял.

— Ще отида да оправя грима си — извини се Магда. Имаше моменти, когато никой не можеше да угоди на съпруга й и тази вечер той беше нетърпим.

Къде беше Гътри? Всички си задаваха този въпрос. Молбата на домакина да не му носят подаръци и даренията да бъдат само в полза на любимата му организация УНИЦЕФ не беше изпълнена от всички. В един ъгъл на залата имаше дълга маса, върху която стоеше огромен сребърен супник, препълнен с пликове, съдържащи чекове и пари. Ала освен него непрекъснато растеше купчината от пакети, които съобразно инструкцията бяха опаковани в черна, бяла и сребриста хартия.

Всички подскочиха и се засмяха на реакцията си, когато четирима тромпетисти надуха инструментите си, застанали на върха на мраморното стълбище. Появиха се половин дузина млади послушници в дълги черни раса и с черни широкополи шапки, които със сведен поглед изтичаха по стълбите; напомняха студенти по богословие, бързо прекосяващи площада „Св. Петър“ на излизане от семинарията.

В този момент се появи Гътри. Избухнаха аплодисменти, защото беше облечен от глава до пети в яркочервени кардиналски одежди. Той застана на стълбите и грациозно помаха на гостите. Всички запяха „честит рожден ден“.

— Реч, искаме реч — изкрещя някой.

Гътри погледна часовника си, вдигна ръка, сякаш за благословия, и извика:

— Точно след половин минута ще стана на петдесет. — Барабанни удари отброиха секундите, после тромпетистите засвириха, присъстващите заръкопляскаха; върху масичка на колела беше внесена огромна торта и бяха дръпнати завесите пред една ниша, където бликна фонтан от шампанско.

— Реч! — настояваха присъстващите. Той вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Не е време за тържествени слова, милички. Твърде изморително е за всички. Но… — с театрален жест посочи залата. — Забавлявайте се!

После величествено слезе по стълбата и се смеси с гостите, снизходително приемайки поздравленията им.

 

 

Час по-късно Уолт, Дитер и Джейми бяха повикани от един от послушниците и въведени в стая, която за разлика от останалите беше мебелирана. В нея имаше огромно бюро от махагон и диван, върху който се бяха настанили кученцата на Гътри. Черните им мънистени очички стрелнаха новодошлите и отново равнодушно се затвориха — групата не заслужаваше вниманието им. Пред бюрото, наредени в полукръг, стояха три скъпи тапицирани стола с високи облегала. Плътни завеси закриваха прозорците, а тежка дъбова врата не пропускаше шума от залата. В камината гореше огън и само една настолна лампа върху бюрото осветяваше помещението.

— Какво облекчение е да поседнеш! — Уолт доволно се отпусна в един от столовете.

— Би трябвало да мебелира замъка преди бала — изръмжа Дитер.

— Не е в стила на Гътри, защото… — поде Джейми.

— Защото какво? — Гътри се втурна в стаята и кучетата го посрещнаха с истеричен лай. Трябваше му известно време, за да ги успокои. — Защото какво? — повтори, намествайки огромното си туловище в подобния на трон стол зад бюрото.

Тримата изглеждаха смутени; Уолт и Дитер погледнаха Джейми, който минаваше за приятел на домакина.

— Обикновено държиш много на мебелите, затова всички сме озадачени, че няма достатъчно столове — обясни Джейми и веднага съжали за думите си. Да се оплакваш, че няма къде да седнеш, след като си изял такова количество хайвер, сьомга и омари и си изпил безброй чаши шампанско, изглеждаше, меко казано, дребнаво.

— Да, съжалявам за столовете. Колкото до останалата част от мебелировката… Вижте, това място ще има друго предназначение.

— Нима? В какъв смисъл? — попита Джейми.

— Няма да го ползвам аз.

— Така ли?

— Да — отвърна Гътри, без да навлиза в подробности. — Е, господа, всички сме тук. И тримата се явихте, както обещахте. Означава ли това, че държите на думата си? Носите ли чековете? — попита и дяволито се усмихна.

— Предлагам още веднъж да изясним всичко — заяви Дитер. — Доколкото разбирам, залогът ни трябва да бъде два и половина милиона швейцарски франка или техният еквивалент по курса за деня. Победителят или по-точно онзи, който открие еликсира, ще получи и парите, и еликсира. Загубилите облога трябва да прибавят още толкова, което означава, че спечелилият получава допълнително пет милиона.

— Точно така, мое мило момче.

— Кой ще държи парите?

— Мисля, че това трябва да съм аз. Или не ми вярвате? — Гътри ги изгледа със сериозно изражение, въпреки че очите му насмешливо примигваха.

— Разбира се, че ти вярваме — засмя се Уолт, но се почувства неловко, тъй като същата мисъл измъчваше и него.

— А ти, Джейми?

— Съгласен съм — безгрижно отвърна приятелят му, на когото беше безразлично кой ще бъде „банкерът“, тъй като нямаше да даде нито цент — Гътри щеше изцяло да го финансира.

— Съжалявам, но мисля, че не е правилно такава голяма сума да се остави в…

— Никой не те насилва, Дитер. Ако не ти изнася, не участвай.

— Нямам предвид това. — Германецът сърдито изгледа другите двама, които мълчаха и очакваха от него да уточнява подробностите, сякаш всички не бяха еднакво заинтересовани. — Ако ние четиримата започваме бизнес помежду си и при това влагаме значителни суми, ще се нуждаем от гаранция, нали?

— Слушай, трима срещу един сме — прекъсна го Уолт, който вече изгаряше от нетърпение играта да започне. — Нямам нищо против Гътри да държи парите.

— Благодаря ти, Уолт, колко мило от твоя страна — провлечено каза шишкото и той беше сигурен, че му се надсмива.

— Има още едно нещо за уточняване. — Този път всички с раздразнение изгледаха Дитер. — Какъв е твоят интерес? Възможно е да загубиш този вълшебен еликсир. На всичко отгоре ще получиш парите само ако всички се провалим. Струва ми е, че това търсене може да се окаже невъзможна задача и че съкровището е една измислица.

— За Бога, защо не попита за всичко това още в Кан?

— Защото, ако си спомняш, Джейми, този въпрос беше повдигнат в края на една пиянска нощ. Впоследствие размислих.

— Скъпи Дитер, правиш от мухата слон. Отпусни се, момчето ми, и се успокой. Наистина се надявам, че един от вас ще успее — не мога сам да се справя с вълшебния еликсир. Между другото, няма нищо магическо в него, но може би не трябваше да ви съобщавам този факт, защото е ключ към загадката. Лошо момче! — Гътри се плесна по ръката. — Колкото до парите, те не ме интересуват. Ако загубите, ще дам всичко за благотворителни цели, уверявам ви. Това задоволява ли ви?

Дитер неохотно кимна.

— Още нещо: единствената цел на тази малка лудория е шегата — сещаш се, нали, за мъничката дума ш-е-г-а? Тя означава удоволствие, радост, забавление. — Широко се усмихваше, докато поучаваше Дитер, който изглеждаше едновременно ядосан и засрамен. — И така, да продължим. Моля, подайте онова, което стискате във влажните си лапички.

Бързо му беше подаден един доларов чек, последва го чек за английски лири, поставен в плик, защото беше празен, и най-накрая на бюрото му неохотно беше сложено платежно нареждане за швейцарска банка.

Гътри се измъкна от стола си и с леки стъпки приближи до сейф в стената, който никой досега не беше забелязал.

— Ще останат тук до деня, в който стане известен победителят. Ето… — Подаде на всеки по един плик. — Тук е първият ключ към загадката, а втория ще откриете, когато разрешите този. Мисля, че трябва да поставим срок. Предлагам да бъде три месеца от днес, което означава шести април. Ще се срещнем тук в единайсет сутринта. Ако никой от вас не се яви, ще смятам, че мога да правя с парите ви каквото пожелая, и ще очаквам втората ви вноска. Имате ли въпроси?

Тримата седяха с наведени глави като ученици, които не си знаят урока.

— От този момент ли започваме? — попита Джейми само за да наруши мълчанието. Без транспорт щеше да е трудно да отидат където и да било тази нощ.

— Мисля, че ще бъде по-справедливо, ако всички започнете по едно и също време, ето защо предложих да дойдете и да си отидете с един и същи автобус. Така едновременно ще пристигнете в Париж. — Шишкото се усмихна и се надигна. — Е, ако сме се уточнили, да се върна при гостите. Весело прекарване се получи, нали?

— Можем ли вече да ги отворим? — Уолт размаха своя плик.

— Разбира се, скъпи мои. На добър час, на всички ви — заключи Гътри и излезе. Уолт сложи плика в джоба си с намерение да го отвори, когато остане сам. Джейми надникна в своя и също го прибра. Само Дитер се вгледа по-внимателно и се засмя.

— Ако всичко е толкова просто, колкото изглежда, намирането на еликсира ще се окаже само една надпревара с логиката. Господа! — Той тракна токове и се поклони.

— Надуто копеле! — изръмжа американецът.