Анита Бърг
Алчност (23)

Англия — 1955—1963

Джейми не получи никакво обяснение за уволнението на бавачката си. Това не беше необичайно — на родителите му никога не минаваше през ум да го питат какво иска да прави, къде и с кого предпочита да бъде. Те решаваха всичко, свързано с него. В йерархията на домакинството мястото, заемано от Джейми, беше едно от последните — по значение той се нареждаше преди прислужниците и лакеите, но след домакина, готвача, иконома и… конете.

През тъжната седмица след напускането на Лу, когато му се струваше, че никога няма да престане да плаче, родителите му непрекъснато се караха. Врявата беше толкова силна, че я чуваше не само той, а и прислугата в апартамента, живеещите в останалата част от сградата и дори минувачите по улицата. Баща му викаше, майка му крещеше и хвърляше различни предмети.

Когато една сутрин баща му го събуди и му нареди да се измие и облече бързо, за да замине с него за Грантли, Джейми почувства огромно облекчение.

Меган щеше да пътува с тях — след напускането на Лу тя се грижеше за него. Девойката беше симпатична и добродушна и нямаше нищо против нея, но все пак тя не беше неговата нани и момчето си отмъщаваше като се държеше лошо — цупеше се, не й се подчиняваше и дори си позволяваше да й се плези.

Младата жена търпеливо понасяше лошото му поведение, от което не му ставаше по-леко, а обратно — осъзнаваше по-ясно вината си.

„Горкото дете, тъгува за Лу и затова не мога да му се сърдя“ — Джейми я чу, че казва на прислужницата, която идваше да й помага всяка сутрин. Тактичността на Меган го накара да се засрами и да й се извини.

— Истински малък джентълмен си, нали? — Усмихна му се тя, приемайки извинението, и продължи да стяга багажа му.

— Есмънд също ли ще дойде с нас? — попита той само от любопитство, тъй като бебето — братче никак не го интересуваше. Дори обратно, появата му го беше раздразнила, защото Лу вече нямаше да му принадлежи изцяло.

— Не, той остава в Лондон с майка ти.

Джейми се намръщи.

— Значи мама няма да дойде с нас? — Доплака му се, но се опита да се овладее — не искаше да изглежда като разглезено мамино синче, пък и много плач му се насъбра напоследък.

— Не. — Меган бързо извърна поглед и се престори, че търси нещо в бюфета, който току-що беше подредила.

— Странно — замислено прошепна детето.

— Така е, миличък, разводът наистина е странно нещо.

— Какво значи „развод“?

— По-добре попитай татко си, скъпи — каза тя и притисна с длан устните си, също както правеше Джейми, когато не искаше да издаде някоя тайна.

— Той много не говори с мен и затова нямам желание да го питам за каквото и да е. — Забеляза, че Меган струпа всичките му кадифени костюмчета на леглото, а не ги подреди в куфара.

— Защо не ги прибираш?

— Така нареди негова светлост. Ще трябва да оставя тук тези хубави дрешки — колко жалко.

— Господи, ако знаеш само колко ги мразя! — възкликна радостно детето — очевидно положението не беше толкова трагично. Отначало беше ужасен при мисълта, че ще се отдели от майка си — обичаше я, въпреки студенината й към него. Ала ако трябваше да избира между липсата на кадифените костюмчета и майка си, веднага щеше да избере първото. — Лу ще бъде ли там?

— Не съм чула да си е намерила ново място. Очаквам да е при родителите си, които живеят в имението.

— Чудесно… — Детето се втурна да помага, за да ускори събирането на багажа.

 

 

След шест месеца, прекарани в Грантли, Джейми беше убеден, че се намира в рая. Апартаментът в Лондон, кадифените костюмчета и скучните разходки в парка бяха далечен спомен. Есмънд също изчезна от съзнанието му и само понякога, когато вечер си лягаше, си мислеше с тъга за времето, когато майка му, облечена в прекрасни дрехи, се отбиваше да го завие и целуне, преди да отиде на вечеря или на някакво увеселение.

Не му оставаше време да съжалява за нещо или за някого. Имаше гувернантка, госпожица Тимпсън, която беше много добра учителка, макар че на него му се искаше да е по-млада и с не толкова кисела физиономия. Той яздеше и се грижеше ежедневно за понито си Том, а в лицето на коняря Джим беше открил мъдър и верен приятел. На негово разположение бяха огромен парк, заемащ няколко хиляди акра, гори и ниви, из които бродеше и наблюдаваше природата. Но най-много го радваше обстоятелството, че съвсем наблизо, в къщата на горския, живее Лу.

Струваше му се още по-красива, отколкото в Лондон. Нежната й кожа, която докосваше с удоволствие, излъчваше здраве. Сините й очи сияеха, русата й, къдрава коса блестеше. И в Лондон тя винаги беше весела и жизнерадостна, но тук въобще не преставаше да се смее.

В следобедните часове, когато нямаше уроци, Джейми отиваше при нея. Двамата правеха дълги излети, сетне, изгладнели, се връщаха в дома на семейство Ботрел, където пълничката и симпатична майка на Лу ги очакваше с току-що опечен сусамов кейк и кифлички, обилно гарнирани с конфитюр и сметана. Ако времето беше студено или валеше дъжд, играеха карти или бъбреха пред огъня във всекидневната, запалван в чест на Джейми.

— Защо не дойдеш да живееш при нас в замъка? — попита веднъж детето, когато си тръгваше.

— За какво му е бавачка на такъв голям мъж като теб? — Лу разроши закачливо косата му. — Сега имаш госпожа Тимпсън. Вече не си бебе.

— Но тя не се грижи за дрехите ми и за още много други неща. Ти можеш да го правиш, Лу — възрази Джейми, наричайки я по име — беше престанал да използва обръщението „нани“.

— Сега това е задължение на Меган, няма достатъчно работа за двете ни. Освен това… харесва ми да съм свободна. — Тя се разсмя гърлено и го погледна изпод око, сякаш се колебаеше дали да му се довери. — Скоро ще се местя.

— О, Лу, не може да бъде. Къде? — Джейми изглеждаше натъжен и когато Лу отново се изсмя, дори обиден.

— В друга къща наблизо.

— О, как ме изплаши. Помислих, че заминаваш някъде надалеч — въздъхна детето с облекчение.

— Аз? Да напусна Грантли? Веднъж го сторих, но никога няма да го повторя. Освен това баща ти ми каза, че мога да живея в хубавата къщичка, докогато пожелая. — При тези думи на дъщеря си госпожа Ботрел измърмори нещо под нос и излезе от стаята, като затръшна вратата.

— Майка ти не иска ли да се местиш?

— Не.

— Може би ще й липсваш.

— Да, нещо подобно. — Тя прихна, което пък накара Джейми да си помисли колко странни са понякога възрастните и че дори любимата му Лу не прави изключение.

През първата година, след като го разделиха с майка му, той не я видя нито веднъж. Сега вече знаеше какво означава развод и от разговорите, които дочуваше, преди събеседниците да усетят присъствието му, научи, че родителите му се бяха разделили ожесточени един към друг. Разбра, че майка му създавала проблеми, а баща му бил безкомпромисен.

Накрая отношенията им поулегнаха и на него му беше разрешено да посети майка си. Тя не живееше вече в предишния апартамент — баща му отсядаше там, когато идваше в града. Беше се преместила в красива и елегантна къща в квартал зад Найтсбридж.

Попи го посрещна сърдечно, обсипа го с целувки и се зае да го забавлява. Заведе го в „Хародс“ и от детския щанд му купи всевъзможни играчки, отидоха на кино, в сладкарница и с това интересът й към него сякаш се изчерпа. Настани го в едно от помещенията на последния етаж и с неохота му заяви, че може да смята стаята за своя. Джейми прекара по-голяма част от престоя си в Лондон в нея. В съседство се намираше стаята на братчето му, но то беше само на две години, следователно не представляваше интерес за млад мъж на почти осем години.

Почти веднага реши, че тук не му харесва. Въпреки изобилието от играчки той скучаеше и мечтаеше да се върне в Грантли. Непрекъснато беше уморен, защото не можеше да се наспива — два етажа по-долу шумните забавления като че никога не преставаха. За негова радост гостува само три пъти на майка си, след това не стъпи повече в дома й.

Отначало се страхуваше да живее с баща си, но скоро разбра, че няма основание — виждаше го много рядко. Той обитаваше своя етаж, а Джейми — неговия. Понякога се срещаха на стълбите и официално се поздравяваха. Няколко пъти беше извикван в салона, когато на баща му гостуваха приятели. След представянето му той имаше задължението да поднася закуските на гостите, заети с питиетата си, сетне напускаше. В присъствие на други хора не се чувстваше неловко пред баща си, но изпитваше истински страх да остава насаме с него. Това се случи само няколко пъти и тогава и двамата се почувстваха неудобно, тъй като нямаше какво да си кажат.

Вече не изпитваше безумна обич към майка си, но за сметка на това се привързваше все повече и повече към Лу. Освен това откри, че е влюбен в Грантли.

Това стана постепенно и измина доста време, докато го осъзнае, тъй като не можеше да предположи, че човек може да е влюбен в едно имение. Осъзна го една лятна привечер, когато се прибираше, след като беше прекарал следобеда при Лу. Меките лъчи на залязващото слънце обливаха голямата стара къща; съграждащите я камъни не изглеждаха студени и сиви както друг път, а топли и златисти. Застана на малко възвишение и погледна надолу към замъка, сгушен в подножието на стръмни хълмове, които през пролетта се обагряха в пурпурночервено от цъфтящите рододендрони. Дългата редица прозорци, разделени с отвесни каменни колони сякаш му намигаха като разноцветни очи. От комините се издигаха тънки струйки дим, което означаваше, че камините вече са запалени и обещават уют в хладната вечер. Голямата дъбова входна врата стоеше гостоприемно отворена. Запленено от гледката, момчето с гордост си помисли, че това е неговият дом, че никога не би пожелал да живее другаде и че където и да отиде, ще носи в сърцето си спомена за него. Внезапно осъзна нещо много важно, за което преди не се беше замислял — че един ден всичко това ще му принадлежи. В този момент разбра, че е влюбен в Грантли и че ще го обича винаги.

 

 

Трябваше да се раздели с този детски рай, когато навърши осем години. Тъй като рядко разговаряше с баща си, последвалите събития го изненадаха. Една сутрин го повикаха в кабинета на баща му, който му съобщи, че на другата сутрин двамата заминават за Лондон, за да му купят ученическа униформа и че следващата седмица ще отпътува с влак към Линкълншър и към… неизвестното.

Джейми изтича при Лу да се сбогува. Не заплака, макар че много му се искаше, защото знаеше, че осемгодишните момчета не хленчат.

Но тя не можа да се сдържи и се разрида. Сълзите й измокриха лицето и косата й. Сърцераздирателният й плач само подсили стоицизма му.

— Все пак, мишленце, успях да ти спестя две години страдания в пансиона.

— Нима?

— Ами да, нима не си го разбрал? Аз бях тази, която убеди баща ти да не позволява на съпругата си да те изхвърли от родния дом, когато беше шестгодишен. Не ще мога да направя същото за малкия Есмънд.

— Никога няма да го забравя, Лу.

— Няма значение. Обзалагам се, че няма да ми пишеш.

— Обзалагам се за обратното.

— На колко?

— На половин крона… че ще ти пиша всяка седмица.

— Дадено!

Двамата си стиснаха здраво ръцете.

 

 

Следващите пет години за Джейми бяха изпълнени със страх, самотност и понякога с истински ужас. Училището в Линкълншър беше изолирано, сякаш директорът се страхуваше от контакти с останалия свят. Беше представител на старата школа и се отличаваше с жестокостта си, поощрявайки по-големите момчета към садизъм.

Джейми се трудеше неуморно, гледаше да не се набива на очи и мечтаеше за ваканциите и сигурността на Грантли.

Когато навърши тринайсет, го изпратиха в най-старото и най-престижно учебно заведение в областта. Щом влезе през Старинната порта в двора на училището и видя тълпите бавно разхождащи се, самоуверени ученици от горните класове, усети, че му прималява. Предварително знаеше, че не трябва да стъпва върху тревните площи, които бяха запазен периметър за „мъжете“, както наричаха по-големите момчета, отговарящи за дисциплината. Не беше единственият, който стоеше отстрани и наблюдаваше със страхопочитание тези недосегаеми същества, сновящи нагоре-надолу по тревата; те носеха пъстри жилетки под жакетите и ослепително бели гамаши — и двете бяха белег на старшинство.

Наблюдаваше ги със страх, защото знаеше, че ще бъде личен прислужник на някого от тях. Историите, които беше чувал за жестокото третиране на малките от страна на големите ученици, можеха да накарат и най-коравото сърце да се свие от ужас. Питаше се към кого ли ще го зачислят.

— Прислужник! — извика някой от горния етаж.

— За теб се отнася, Грантли — побутна го един от първокурсниците, с когото седяха, изнервени и нещастни, в помещението за „слуги“ и чакаха разпореждания. — Запомни, за една минута трябва да стигнеш дотам, иначе ще те бият.

Джейми се втурна нагоре по стълбите към етажа, където се намираха стаите на шестокласниците. Предварително му бяха обяснили, че всички врати ще бъдат затворени, освен една, където го очакват. Там през цялата година щеше да изпълнява длъжността на безплатен слуга, на любовница — ако се наложи — и да търпи наказания, щом не изпълни задълженията си.

Почука три пъти и извика, както беше инструктиран:

— Разрешете да вляза, сър!

— Влез, нещастнико! Защо си толкова изплашен?… „Страхуваме се, че не знаем какви трябва да бъдем и къде трябва да бъдем.“ Не ме зяпай така, сладурче, че може да налапаш някоя муха. Не се плаши, няма да те изям. И така — знаем къде сме, но не знаем защо, как и докога. Аз съм Гътри Евриман, твоят господар и повелител през следващите два срока. Седни!

— Благодаря, сър. — Момчето седна на кресло, тапицирано с избеляла тъмнозелена дамаска, и сам се сети да си затвори устата, тъй като несъзнателно беше зейнала отново. Гътри Евриман беше много едро момче — беше висок над метър и осемдесет и имаше силно развита мускулатура, като на състезател по ръгби, което му се струваше забавно, тъй като не беше стъпвал на игрище. „Играта на зарове ми подхожда повече“ — обичаше да казва той. На Джейми му се стори, че стаята се стеснява от присъствието му. Огледа се: стените бяха украсени с копринени драперии, една чудесна картина на Бърн-Джоунс беше окачена над камината, на прозореца беше поставен глинен съд, в който тлееха ароматни треви, пердетата бяха изискани и се съчетаваха с дамаската на креслата. Това беше стая на естет, не на ученик. Липсваха типичните атрибути: бухалки за бейзбол, фотографии и флагове.

— Искаш ли чай? „Ърл Грей“, великолепен е. — Гътри се настани на креслото срещу него и се залови да налива чай от сребърната кана в чаши от фин костен порцелан. Върху масата имаше поднос с много тънки сандвичи с кисели краставички и друг с шоколадови еклери. — Отсега нататък, скъпи приятелю, това ще бъде твое задължение. Показвам ти как искам да го правиш.

— Да, сър.

— Точно по правилата, нали разбираш? Не мога да понасям лошо приготвени сандвичи. Вредят ми на храносмилането.

— Да, сър.

— Наричай ме Гътри, когато сме насаме.

— Да, Гътри — отвърна Джейми унило, защото подобна интимност го плашеше. Беше решил да се противопостави на всякакъв сексуален натиск, макар че другият беше толкова едър и силен, че положително щеше да наложи желанията си.

— Как беше в първоначалното училище?

Джейми сви рамене.

— Ужасно; нали? Не се тревожи, нещата тук ще вървят по-добре.

Не трябва, не мисли за утрешния час:

приятелю, живей под слънчевата власт.

Когато ний умрем, веднага ще догоним

избягалите векове пред нас.

Гътри издекламира стиха, докато слагаше захар в чая си и го разбъркваше.

— Много подходящо за случая, макар че поетът е искал да каже друго. „Рубаят“, чувал ли си за „Рубаят“? Не? Трябва да опознаеш Омар Хаям. В творчеството му има по нещо, подходящо за всеки случай. Имаш късмет, че Гътри ще ти обясни всичко. Скъпо момче, онова, което трябва да разбереш, е, че първоначалното училище има за цел да ти вдъхне увереност, че можеш да се справиш с всичко в живота. Несъмнено са те научили да понасяш бой и дори със стон да не показваш колко много страдаш. Прав ли съм? Когато около теб са се увъртали със сексуални предложения персоналът и по-големите момчета, ти не си продумал никому. Чувствал си се самотен сред тълпата и никой не го е узнал. Научил си се да цениш приятелството, но също така и да не се доверяваш на другари, които ще побързат да те предадат. Сигурен съм, че можеш да се съсредоточаваш и сред най-голяма врява, че можеш да си напълниш стомаха с ужасна храна и да не я повърнеш. Обзалагам се, че ти се струва невъзможно да закъснееш за някъде. И че си се научил да пушиш. Виждаш ли? Прав съм по всички точки. Това училище ти е направило услуга; ако избухне някоя нова война, ще я преживееш — война или затвор, няма значение. — Той се изсмя високо. — Скъпи Грантли, ти си готов за живота — или така е поне на теория.

Джейми бързо осъзна колко благодарен трябва да бъде на съдбата, която го изпрати при Гътри.

Другите момчета в неговото положение понасяха побоища, ругатни, сексуален тормоз, но той — никога. Гътри се отнасяше към него вежливо, беше загрижен, когато лягаше болен, даваше му щедри възнаграждения и никога не го докосна по начин, който би могъл да се изтълкува като провокативен. Забавляваше се да го учи на изкуство, музика и литература. Момчето го обожаваше и когато Гътри напусна, за да продължи учението си в Кеймбридж, Джейми се заключи в тоалетната и плака безутешно — училището никога повече нямаше да е същото без Гътри.