Анита Бърг
Алчност (33)

Орегон — 1970—1978

Уолт се дипломира с отличие. Докато траеше церемонията по връчване на дипломите, непрекъснато се усмихваше на Чарити. Тя беше успяла да седне на първия ред и по лицето й под сламената шапка, украсена с изкуствени черешки, беше изписана гордост, по-голяма дори от тази на присъстващите родители. Несъмнено имаше право да изпитва задоволство — успехът му се дължеше изцяло на нея. Беше се трудила всеотдайно, за да го освободи от вечерните смени в дрогерията. Беше й признателен, но настояваше да работи в събота, защото не искаше да бъде напълно зависим от нея.

Застанал между другите абсолвенти, Уолт се взираше в лицата на радостните родители и с мъка установи, че се чувства като сирак. Осъзнаваше, че за да оцелее, трябва да скъса с миналото си, но не му беше лесно. Чарити беше поканила майка му на церемонията, ала тя не дойде. Това го беше натъжило, но сега, когато бъдещето се разкриваше пред него, трябваше да забрави всякаква сантименталност и угризения на съвестта. За миг в съзнанието му изплува образът на баща му, но успя да го прогони.

Напразно търсеше с поглед дядо си — ако някой днес трябваше да бъде свидетел на успеха му, това беше той. Едва след церемонията Чарити призна, че старецът се е разболял, което му е попречило да присъства. Не му го беше съобщила, за да не развали тържеството му.

 

 

За близките и познатите двамата изглеждаха щастлива двойка. Приятелките на Чарити се учудваха как е успяла да впримчи такъв привлекателен мъж и накрая решиха, че я бива в леглото.

Всъщност не я биваше много, а Уолт с неудоволствие установи същото за себе си. Когато беше в прегръдките на съпругата си, не изпадаше в екстаз. Да се люби с нея беше чисто физическа необходимост като всички останали телесни нужди. Предполагаше, че същото се отнася и за Чарити, въпреки че тя никога не говореше по този въпрос, нито пък се оплакваше.

Чувстваше се виновен пред нея задето се беше нагърбила с издръжката на семейството. Само ако можеше да я обикне, това донякъде би намалило вината му. Бог му беше свидетел, че се стараеше, но без успех.

Беше убеден, че Чарити заслужава повече от онова, което й предлагаше.

Сериозно се скараха само веднъж, когато Уолт се яви на военна комисия.

— Нали ти казах, че чичо ми… — хленчеше тя.

— Не, трябва да отида.

— Но защо? — тропна с крак Чарити.

— Защото е мой дълг. Как бих могъл да гледам Джъби в очите, ако избягам от военната си повинност?

— Брат ми пръв ще те поздрави, ако покажеш здрав разум. Проклетата война съсипа живота му.

— Може би точно заради него трябва да замина.

— Не говори глупости! Как можеш… след всичко, което направих за теб… мислиш ли, че умирам от желание да получа телеграма, която ми съобщава, че всичко е било напразно?

— Заминавам. Не можеш да ме спреш — решително сложи край на спора той.

— Изобщо не ме обичаш, нали? Ще ти бъде безразлично, ако умра — разрида се тя и изкрещя: — Мразя те, Уолт.

— Нима? Струва ми се, че твърдеше обратното. — Ухили се, доволен, че е надделял в спора.

— О, не… — Чарити се обърна и изтича в спалнята ридаейки.

Когато остана сам, Уолт не се почувства горд от себе си — трябваше по-добре да се справи с положението. Освен това се питаше защо упорства да замине за Виетнам, когато връстниците му правеха всичко възможно, за да се избавят от военната служба. Дали се надяваше да избяга от съпругата си, или пък изпитваше перверзното желание да се сблъска с рисковете на войната?

Така и не замина във Виетнам. Беше изпратен да работи в аптечния пункт на форт Орде и в продължение на две години изпълняваше рецепти, ядосвайки се най-много на себе си за пропиляното време и за отлагането на плановете му.

След уволнението си постъпи на служба в голямо фармацевтично предприятие близо до Уестлейк. Работата му беше скучна, а заплатата му — ниска, поради което се наложи Чарити да продължи да работи; още не можеха да си позволят да имат дете. Решиха Уолт да прегледа рецептите на дядо си, за да прецени кои са подходящи за масово производство. Ала скоро откри, че се уморява до смърт от отегчителната и непродуктивна работа в предприятието, а освен това и амбицията му за забогатяване сякаш беше намаляла. Вечер предпочиташе да седне пред телевизора с чаша бира или пък да си легне рано. Имаше и друг проблем: по Западното крайбрежие много хора се занимаваха с алтернативна медицина и той започна да мисли, че през двете години, прекарани в армията, е изостанал от колегите си. Откри и още нещо, което го изплаши: беше намразил професията си.

След като цяла година наблюдава бездействието на Уолт, Чарити предложи да се преместят в източните щати.

— Може би там природната медицина не е застъпена така широко, както тук — предположи тя.

— О, да, но как ще започнем?

— Е, отначало ще работиш сам и за себе си.

— Каква велика идея! Как си въобразяваш, че ще живеем, докато чудотворните лекарства на дядо се наложат на пазара?

— Не се безпокой. — Тя скочи и отиде до бюрото си. От малкото чекмедже извади спестовна книжка и му я подаде.

— Погледни.

— Десет хиляди долара! Откъде, за Бога, имаш тези пари? — смаяно възкликна Уолт, който имаше само сто долара в банковата си сметка.

— Спестявах, освен това получих няколко хиляди долара след смъртта на леля Пеги и чичо Марк. Колко мило от тяхна страна да ме включат в завещанието си, нали?

— Изглежда, роднините ти рано умират.

— За какво намекваш? Надяваш се преждевременно да хвърля топа, а?

— Не бъди глупава, изобщо не ми е минавало през ума. Но защо не си ми казала за парите?

— Страхувах се, че ще ги пропилеем. Реших да изчакам, докато станат десет хиляди, и тогава да действам.

— Чарити, ти си чудесна.

— Нали? Всичко съм планирала — усмихна се тя и посочи мебелите, които беше накупила благодарение на усилената си работа през последните седем години. — Ще ги продадем и ще върнем колата, като доплатим за по-голяма, с багажник на покрива. В нея ще натоварим дрехите и онова, което ще задържим.

— Няма ли да ти е мъчно за всичко това? — запита Уолт, който беше свидетел как беше икономисвала, за да купи всеки предмет, и колко се бе радвала на всяка придобивка.

— Не. Скоро ще си купим други, по-хубави мебели. Виж, колата е важна, защото с нея ще отпътуваме на изток.

— Чарити, идеята ти е добра и я възприемам, но не бих желал да купуваш нова кола на изплащане.

— По никакъв начин — прекъсна го и потръпна само при мисълта за заем.

— В такъв случай парите няма да ни стигнат. Ню Йорк е скъп град.

— Ще се справим, обещавам ти. Ще наемем евтин апартамент с голяма кухня, която ще ти служи и за лаборатория. Аз също ще работя. Отначало ще започнеш с приготвянето само на два продукта — да кажем мехлем за екзема и отвара против мигрена. Когато са готови, ще изляза на улицата и ще ги продавам направо от колата. Ще раздаваме и безплатни мостри. Виждаш ли колко е просто?

 

 

Така се сложи началото на предприятието УЧФ — идеята да поставят собствените си инициали за име на фирмата беше на Чарити.

— Звучи много професионално, сякаш зад трите букви стои голям фармацевтичен комплекс. Тези инициали ще поставим и върху опаковките. А в рекламните листовки ще използваме като мото онази мисъл на дядо ти, която толкова харесваш: „За всяка болка има билка“.

— Съгласен съм… шефе — усмихна се Уолт, възхитен от ентусиазма й. Съпругата му често го смайваше с идеите си за бъдещето им.

Отначало беше тежко. Наеха едностаен апартамент в сграда без асансьор и без топла вода. Кухнята се оказа малко пространство, отделено от стаята чрез завеса.

Скоро завесата беше премахната и цялото помещение се изпълни с бурканчета и стъкленици. По стените и тавана висяха всевъзможни билки. Горещината беше нетърпима, защото газовата печка почти непрекъснато гореше.

Уолт трябваше да доусъвършенства рецептите на дядо си.

— Разбърквай енергично — беше го учил дядо Дензил. — Какво от това, че има малко плесен, тя е полезна. Разбира се, че вкусът е ужасен, но колкото по-силно горчи едно лекарство, толкова по-добре лекува.

За да се преборят обаче с ожесточената конкуренция на пазара и за да получат одобрението на службата за контрол на лекарствата, тези продукти се нуждаеха от преработка. Кремовете трябваше да са устойчиви, гладки, без примеси, лосионите — също. Сиропите за кашлица трябваше да са приятни на вкус и съставките да не се отделят една от друга. Плесен от всякакъв вид трябваше да бъде отстранена.

Горите на щата Ню Йорк бяха богат източник на билки и през почивните дни, когато Чарити не работеше, двамата бродеха из тях, за да си набавят необходимия материал.

Това беше изморително и поглъщащо много време занимание, но поне отклоняваше Уолт от спомените за майка му и баща му. Пришпорваше ги и обстоятелството, че спестените им пари бързо се топяха.

Той не изпитваше предишното задоволство от работата, но осъзнаваше, че вероятно в нея се намира разковничето на бъдещия му успех.

По въпроса за пакетирането Чарити показа истински професионализъм.

— Добрата опаковка е ключов момент, затова трябва да хваща окото и лесно да се запомня. Наложително е да предвидим пари и за тази цел.

— Какво мислиш за нещо в тъмнокафяво? — предложи Уолт.

— Много е банално. По този начин пакетират хранителни продукти. Мисля, че трябва да предпочетем бял цвят и сребристи надписи — така ще бъде по-внушително. Ще поставим и печат: „Лабораторно проверено“ — добави тя, а той избухна в смях, оглеждайки невероятно разхвърляната стая. Дори Чарити схвана комичността на положението.

 

 

След осемнайсет месеца вече имаха три готови лекарствени средства, преработени, изследвани и одобрени от Федералната служба за контрол на лекарствата. Процедурата по одобряването не се оказа сложна, както се страхуваха, защото съставките на продуктите бяха безвредни. Чарити подреди мострите в черно дипломатическо куфарче и се приготви да излезе. Носеше нов морскосин костюм и лачени обувки.

— Приличаш на медицинска сестра — отбеляза Уолт.

— Точно такова е намерението ми.

— Желая ти успех.

— Не се нуждая от пожелания. Имаме добра стока, вярвам в качествата й и съм сигурна, че ще се продава — самоуверено заяви тя. Съпругът й се намръщи, обезпокоен, че може би й предстоеше разочарование.

Чарити се оказа права. Поръчките заприиждаха и той трябваше да работи денонощно в единствената стая, която имаха, за да им насмогне. Парите започнаха да се трупат, но Уолт плащаше висока цена за неочаквано бързия си успех. Животът му протичаше само между четирите стени и нямаше време за разходка дори до най-близките околности.

Започна да настоява да наемат по-подходящи помещения за работа, твърдейки, че ще полудее, ако не го сторят. Последва дълго и безуспешно търсене, тъй като Чарити отхвърляше всяка възможност под предлог, че наемът е много висок. Накрая, отчаян от нерешителността й и без да се посъветва с нея, нае малка къща; за най-голям ужас на съпругата си беше взел заем от банката, за да плати вноската.

— Мразя дълговете — заяви тя.

— Всеки бизнес започва със заем — нервно й обясни, все още изненадан колко лесно стана всичко — в банката само погледнаха книгата му с поръчки и предложиха два пъти по-голяма сума от онази, която беше поискал. Отначало се изкуши да я приеме, но бързо се опомни и отказа. Малката сума му беше достатъчна. „Засега“ — беше добавил самоуверено.

— Но тук ни е толкова удобно — настояваше жена му, сякаш не можеше да се примири с наложената й промяна. Все още беше изненадана, че Уолт си е позволил да действа сам, след като тя контролираше парите.

— Аз върша основната работа и аз ще решавам къде и как да става това — сопна се той.

— А къде виждаш моето място?

Дребният спор прерасна в истинска война, която двамата водиха дни наред. Битките между тях зачестиха и скоро се превърнаха в ежедневие, въпреки че Уолт не го забелязваше.

Условията му на работа се подобриха, но напрежението продължаваше, тъй като броят на поръчките растеше; Чарити постоянно разширяваше търговския периметър.

— Трябва да помислим за реклама от национален мащаб и тогава ще можем да изпълняваме поръчки по пощата — намекна тя.

Възникна необходимост от помощник, сетне от втори. За да има Уолт възможност да разработи нови продукти, назначиха и трети. След година взе по-голям заем от банката и нае още по-голяма сграда за работа.

През това време дядо му се разболя, но Уолт не намери време да отиде да го види. Сетне старецът умря, но той не можа да напусне работата си, за да присъства на погребението му. Ампутираха крака на Джъби, но и него не посети. Работеше до припадък и единственото, което го интересуваше, бяха цифрите в счетоводните книги; лабораторията се беше превърнала в омразен затвор.

Точно тогава Чарити забременя и всичко се промени.