Анита Бърг
Алчност (30)

Уолт
Ню Йорк — есента на 1992

Уолт напълно осъзнаваше, че безплодните му пътешествия по света в търсене на чудодейни лекове предизвикват загрижеността на счетоводителите му; подчинените му също се подиграваха зад гърба му, защото намираха експедициите му абсурдни като търсенето на Свещения Граал.

Той обаче смяташе, че ако образованите хора бяха обръщали повече внимание на народната медицина, пеницилинът, дигиталисът и много други лекарства щяха да бъдат открити преди столетия. Краят на съвременната цивилизация би настъпил бързо, ако хора като него не инвестират значителни суми за изследвания и експерименти.

Пътуванията му толкова често завършваха с разочарование — като последното в Бомбай и Кайро, че се питаше дали си струва следващия път да прекосява света, за да открие, че друг шарлатанин се опитва да го измами. Почти едновременно с въпроса дойде и отговорът — разбира се, че няма да се откаже. Преследването на тази цел беше като наркотик за него. Това беше и начин да поддържа жива паметта на дядо си.

Безкрайно съжаляваше, че той не доживя да види разрастването и успеха на компанията — фабриките, лабораториите, изследователските екипи, веригата от магазини из цяла Америка. В началото Уолт беше толкова зает да изгради всичко това, че не успяваше да му пише по-често от един път месечно, и то винаги във връзка с работата. Сега, когато старецът беше мъртъв, съжаляваше, че не му беше писал по-сърдечни писма, че не го беше посещавал по-често. Дори не беше стъпил на гроба му. „Ще трябва да отиде там някой ден“ — каза си, докато отключваше входната врата на жилището си на Парк Авеню.

Закачи палтото си в огромния гардероб в коридора, замаскиран с тапет, изобразяващ гледка от Версай. Извади от джоба си малък бележник, подвързан с черна кожа, и записа времето на пристигането си вкъщи, както правеше винаги. Често го питаха защо си отбелязва всеки час от деня. Не даваше обяснения — казваше, че обича да си води отчет на времето. Служеше си с код, за да се спаси от любопитството на Чарити.

— Ти ли си, Уолт? — извика тя от всекидневната, която предпочиташе да нарича салон.

Съпругата му седеше до френско бюро от осемнадесети век и пишеше нещо. Вдигна глава от списъка, който правеше, и запита:

— Провървя ли ти?

— Не. Може би ще продължа да изследвам оплешивяването — въпреки всичко е интересно. Ще опитам с екстракт от манго. Но във връзка с импотентността претърпях поредния неуспех и доста грешни пари отидоха на вятъра. — Уолт седна на позлатен, елегантен, но не и удобен стол до камината. Възнамеряваше да поговори с нея около пет минути, сетне да се оттегли в стаята си, където да се излегне в удобното старо канапе, което толкова обичаше, а тя ненавиждаше. — Какъв е този списък? — попита, въпреки че изобщо не го беше грижа.

— Организирам обед с благотворителна цел. Ще съберем пари за бебетата, заразени със СПИН.

— Много похвална инициатива.

— Подиграваш ли се?

— Не. Трябва да се направи нещо за бедните същества.

— Навярно няма да се съгласиш да изнесеш лекция пред дамите за изследванията, които правиш?

— Не, но мога да помоля Уинтър Съливан да го стори вместо мен, ако нямаш нищо против.

— О, тя ли… — Чарити се усмихна подигравателно. — Много е млада и няма необходимия авторитет.

— Освен това е и хубава. — Уолт със задоволство си представи как ще реагират слабите като скелети приятелки на съпругата му, с каменни лица вследствие многобройни козметични операции, когато видят прелестната, млада и добре закръглена Уинтър.

— Красотата й не е проблем, но не желая да рискувам с някаква си секретарка.

— Уинтър е най-добрата ни сътрудничка. Ако помоля някого от химиците, той ще ви отегчи с подробности — не винаги професионалистите са добри оратори.

— Името й е много глупаво.^[1]

— На мен ми харесва. Обясни ми, че е родена през януари и точно тогава майка й четяла „Ребека“. — Той се усмихна, а жена му се намръщи още повече. Дори не подозираше, че има основание да ревнува, защото не знаеше колко много съпругът й харесва Уинтър. Уолт си помисли, че я боготвори като ученик, усмихна се почти незабележимо и въздъхна — съмняваше се, че в отношенията си с нея ще стигне по-далеч.

— Поканени сме на бал в Париж през януари.

— Вероятно няма да отидем. — Чарити сложи позлатената си писалка на писалището с категоричен жест. — Обещахме на семейство Колридж да отидем на ски в Аспен.

— Поканата е от Гътри Евриман.

— Видял си се с Гътри, така ли? — Тя се извърна и лицето й пламна от вълнение и интерес. — Но нали той страни от обществото?

— Не и когато се отнася за петдесетгодишен юбилей.

— Ще се обадя на Джили Колридж и ще й обясня. Тя ще разбере… Гътри Евриман не е случаен човек. Елитът на обществото ще бъде там. — Чарити радостно плесна с ръце. Уолт я погледна и не за пръв път се учуди как скъпите дрехи, фризьорите, бижутата и пластичният хирург могат да преобразят една жена.

— Какво ще му подарим?

— Нещо скромно, той притежава всичко, което човек може да си пожелае. — Изправи се. — Имам малко работа. Ще се видим по-късно. — Прекоси елегантния салон с римски колони и позлатена мебелировка и с облекчение се отправи към уютната си стая, обзаведена с мебели от кожа и махагон.

Наля си малко уиски — никога не пиеше много, защото имаше опит с алкохола. Избра един компактдиск с песни на Ела Фицджералд и се отпусна на канапето, за да си почине пет минути, преди да се захване с писмена работа, която винаги се натрупваше в негово отсъствие.

С новината, че са поканени от Гътри, беше успял да зарадва Чарити, което не винаги му се удаваше. Трябваше да признае, че е сноб също като нея — все още се вълнуваше при мисълта, че познава подобна високопоставена личност.

Това беше слабост, която признаваше само пред себе си. Струваше му се, че знае причината — това беше един от начините да покаже какъв успех е постигнало момчето от низините. Имаше и още една, по-важна причина, която не споделяше с никого — само така ТЯ щеше да разбере. Като се движеше в тези кръгове, името и снимката му често се появяваха в лъскавите списания и светската хроника. Така майка му със сигурност научаваше за високото му положение в обществото и за големия му успех. Облегна глава на възглавницата и внезапно се почувства смъртно уморен. Затвори очи и си каза, че ще отдъхне само пет минути.

Въпреки нежеланието си да мисли за майка си, често, много често го правеше. Питаше се как е тя, как ли изглежда — в паметта му беше останал образът й от последната им среща.