Анита Бърг
Алчност (28)

Джейми
Кан — есента на 1992

Джейми, потънал удобно в едно от креслата на Гътри в уютния му салон, беше възбуден. Подобно вълнение, което караше сърцето му да бие по-силно и космите по тялото му да настръхват, не беше изпитвал от години.

Погледна подвързания сценарий в скута си и го погали нежно, почти любовно. Усмихна се на сантименталността си. Сценарият беше прекрасен. От години се молеше за такъв. По дяволите, наистина беше необикновен.

В него имаше всичко, което се харесва на публиката от деветдесетте години: смразяваща психологическа драма, която нямаше нищо общо с филмите за Джеймс Бонд и за Питър Аскот — персонифициран от Джейми, въздействащо екологическо послание, неподвластни на силния пол жени, интересен диалог, убедителни герои, а местата за снимките не бяха пръснати по целия свят, така че да се оскъпява продукцията. Сценарият заслужаваше да се осъществи.

Вълнението на Джейми беше искрено и се подклаждаше от убеждението, че ролята на главния герой — Барни Луис — е написана за него. Гътри беше прав, ролята беше идеална. Каза си, че може и трябва да я изпълни. Изправи се, отиде до големия прозорец и погледна към градината, окъпана в лъчите на слънцето. Листата на дърветата и растенията едвам потрепваха от лекия ветрец. Нищо не напомняше за урагана, връхлетял над областта миналата нощ — сякаш ужасната буря беше някакъв сън.

Ако получи ролята, това би било голям подарък. Разчиташе на помощта на шишкото. Беше на подходяща възраст да пресъздаде отегчения до смърт от света и донякъде деформиран от живота и алкохола Барни. Имаше нещо философско в образа му, което напълно липсваше у героите му в миналото. Всички те бяха празноглави полови атлети, които непрекъснато участваха в безсмислени престрелки. Аскот, частният детектив, го беше направил прочут, но Джейми беше готов да признае, че вече е твърде стар за подобни роли.

След сериалите с Аскот участва в няколко треторазредни филма, които не бяха приети добре от почитателите му. Бяха усетили, че е изчерпан, което до голяма степен се дължеше на объркания му личен живот.

Може би не си струва сега да се вълнува толкова. Вероятно провалите му са твърде големи, за да се реши, който и да е продуцент да му повери главна роля. Ала той ще направи всичко възможно, за да я получи — отново ще ипотекира Грантли, ще заложи картините си, ще продаде и душата си, ако се наложи. Жадуваше за тази роля и дори би убил, за да се добере до нея.

— Е, какво ти е мнението, сладурче? — Джейми се извърна по посока на гласа и видя Гътри да се приближава усмихнат към него, облечен в същия широк, бял кафтан. Този път беше сам, ако не се смятат шестте кученца, които подскачаха след него.

— Сценарият е добър, дяволски добър — изрече Джейми без колебание.

— И аз имах такова чувство. — Гътри не седна, а се строполи на голямото канапе, така че пружините изстенаха. Кучетата се разположиха на възглавниците около него и впериха интелигентните си черни очички в Джейми, сякаш също се интересуваха от мнението му.

— Това адаптация на книга ли е? Бих желал да я прочета.

— Не, само сценарий. Познаваш ли автора?

— Роджър Маршал? Да, истински професионалист е. Преди години работихме заедно в „Лъвджой“. Той ли ти изпрати ръкописа?

— Не, някаква продуцентска компания — „Спайръл Филмс“ или нещо подобно. Директорът ми е стар приятел, макар да си мисля, че от него почти нищо не зависи. — Направи жест, сякаш взима чаша. — Попрекалява с удоволствията, нали се сещаш?

— Възнамеряваш ли да финансираш филма, Гътри?

— За Бога, не! Ако сме сгрешили в преценката си — лесно може да се случи — ще хлътна с милиони, а това, скъпи мой, ще накара стария Гътри да изплаче очите си от мъка. Не, ще участвам с малка сума, само за удоволствие.

— Познавам някои личности, които биха се заинтересували.

— Свържи се с тях, сладурче! А сега бъди така добър и позвъни за прислужника. Направо се задъхвам и нямам сили, а ти?

— Само при едно условие… — Джейми го изгледа лукаво.

— И какво е то?

— Ще намеря спонсори при условие, че аз играя ролята на Барни.

— Казах вече, че тя много ти подхожда, но по-добре от мен знаеш как е в бизнеса — последната дума не е моя.

— О, хайде, Гътри, ако се съгласиш да вложиш по-крупна сума при това условие, ролята ми е в кърпа вързана. Времената са тежки и не е лесно да се намерят пари за телевизионни сериали, камо ли за по-значителен филм.

Гътри събра върховете на пухкавите си, дебели пръсти с безупречен маникюр и го погледна изпитателно.

— Знаеш ли какво? Ако откриеш съкровището, ще получиш достатъчно голяма сума, с която да финансираш филма и да диктуваш условията при заснемането му.

— Мислех, че от мен се иска само да шпионирам другите двама.

— Непременно трябва и ти да участваш — иначе ще излезе, че мамим останалите, нали? Не е спортсменско. А, Хосе, донеси шампанско и нещо за хапване — нареди Гътри на появилия се дребен, тъмнокож и с плоско лице прислужник, който заговори на непознат за Джейми език.

Късно следобед Джейми пътуваше със самолет за Лондон. С раздразнение установи, че няма нито един познат — обичаше да си бъбри с някого по време на полета, ала не и с непознати, които понякога бяха много скучни. Ядоса се, задето се излъга и плати за първа класа, вместо за много по-евтината туристическа. Съществува обаче едно правило, към което западащите звезди трябва да се придържат — да не допускат някой да узнае за безпаричието им.

Облегна се назад. Нямаше нищо против да прекара няколко безгрижни дни у Гътри, но проектът с филма беше много по-вълнуващ. Ако се осъществи, ще удари с един куршум два заека — ще възобнови кариерата си на филмова звезда и може би ще успее да задържи Мика. „О, Мика“ — въздъхна той. Самолетът се наклони и Джейми погледна надолу. Кой знае защо му се стори, че вилата, чийто парк се спускаше стръмно към лазурните води на океана, е онази, наета от майка му преди много години…