Анита Бърг
Алчност (18)

Орегон — лятото на 1964

Уолт беше тичал повече от три километра покрай езерото, когато се подхлъзна върху една канара и падна задъхан на пясъка. Седна и се втренчи невиждащо в синевата на тихите езерни води с трепкащи по повърхността им слънчеви отблясъци. Не забелязваше птиците, които кръжаха над скалите. Обгърна коленете си, сведе глава и раменете му се разтърсиха от ридания. Силният осемнайсетгодишен мъж, пред когото стоеше целият свят, се превърна изведнъж в малкото, изплашено момче, задушаващо се от безсилието си.

Този път беше объркан. Като дете мразеше баща си, ала сега, когато беше мъж, го беше обикнал — смяташе го за проява на слабост от своя страна. Трябваше да се вслуша в предупрежденията на дядо си, че хората никога не се променят.

Грешката беше изцяло негова — вероятно това нямаше да се случи, ако беше попречил на баща си да пие толкова много. Стийв се беше преструвал, докато синът му се прибере в стаята си, и сетне беше пребил окаяната клетница, за която беше женен.

Уолт се почувства виновен и за това, че го е предизвикал и посрамил. Нищо нямаше да му струва, ако се беше престорил на победен в премерването на мускули, докато гордостта, която означаваше всичко за баща му, щеше да бъде спасена. Не можеше да си прости, че е дал воля на раздразнението и смешното си, мъжко високомерие и е пренебрегнал всякаква предпазливост. До известна степен беше виновен почти колкото Стийв.

Изправи се и тръгна обратно към дома. Изкачваше се вече по стръмната скала, когато чу, че някой го вика по име откъм езерото. Заслони очите си с длан и погледна към ослепително ярката водна повърхност. Беше баща му, който му махаше от рибарската си лодка. Инстинктивното желание на младежа беше да продължи пътя си, без да му обърне внимание, но не му се поддаде и спря. Стийв, който гребеше към брега, извика:

— Уолт, искам да говоря с теб.

Младежът нагази в студената вода, изчака, докато лодката се приближи, и скочи в нея, стъпвайки върху нахвърляната по дъното уловена риба. Седна на пейката срещу баща си и го изгледа с отвращение. Без да продума, Стийв натисна веслата и лодката се отдалечи от брега. Двамата мълчаха, чуваше се само ритмичното скърцане на греблата и плискането на водата. Бяха навлезли доста навътре в езерото, когато баща му престана да гребе и се обади:

— Видя ли майка си?

— Да.

— Уолт, не знам какво да кажа. Няма смисъл да се извинявам, нали?

— Да.

— Не знам какво ми стана.

— Изпи много уиски.

— Вероятно е така, на… — За голямо неудоволствие на сина си Стийв се разплака.

— О, за Бога, татко! — Уолт извърна глава, за да не го гледа.

— Живеехме си много щастливо, синко. Ала трябваше да се срещам с приятелите… и нали знаеш… това става само в бара. Започнах отново да пия — умерено, повярвай ми. Белята е, че когато го правя, ставам друг човек. Сякаш някакъв зъл дух се вселява в мен и ме подтиква да върша онези ужасни неща.

— Не знам какво да ти отговоря, татко. — Беше объркан и отвратен от този гигант, който плачеше като бебе.

— Обичам я. Никога не съм поглеждал друга жена, никога. Боготворя я и все пак…

— И все пак, татко, това повече не може да продължава.

— Знам, прав си. Ще престана, обещавам ти. Няма да се случи повече.

Синът му извърна глава — този рефрен му беше известен. И майка му го беше чувала много пъти. Лодката се залюля. Погледна към баща си, който се беше изправил и пристъпваше към него.

— Уолт, ще ми помогнеш, нали? Остани, не заминавай. Ако си тук… — Стийв докосна главата си и по лицето му пробягна сянка на недоумение. — По дяволите… тази болка… — Олюля се, направи още една крачка към сина си и… падна в езерото.

Уолт скочи, взря се във водата, извика, но от баща му нямаше и следа. Поколеба се дали да се гмурне да го търси, но се отказа и седна. Усети, че го залива вълна на облекчение — свършиха мъките на майка му.

— Уолт, помощ…

Младежът рязко се извърна и видя, че баща му е изплувал — лицето му беше синкаво, пръстите му се вкопчваха в ръба на лодката и той отчаяно се мъчеше да се качи в нея.

— Помогни ми… сине…

Чувството на облекчение напусна Уолт и беше заместено от страх и паника. Той се наведе и грабна веслото.

— Не мога, татко, не искам! — извика, вдигна греблото високо и с всички сили го стовари върху главата на баща си. Стийв го погледна изненадано и бавно, почти грациозно потъна в сините води на езерото.

Настъпи тишина, чуваше се само крясъкът на прелитащите птици; ветрецът погали лицето на Уолт, който продължаваше да стои наведен, стиснал греблото, в очакване баща му да изплува отново. Ала нищо не наруши спокойствието на водната повърхност.

Той нямаше време да разсъждава, да съжалява, трябваше да помисли за собствената си безопасност. Изправи се с разтворени крака и заклати лодката все по-силно и по-силно, докато в един момент тя се наклони толкова силно, че водата нахлу в нея и я преобърна. Младежът се оттласна навреме и заплува енергично към брега.

Излезе от водата, легна за малко на мокрия пясък, сетне стана и се заизкачва по стръмните скали, обграждащи езерото. Когато стигна на върха, се огледа и тръгна бързо по пътеката към дома.

Не беше изминал и километър, когато видя, че някой тича към него.

— Хей, Уолт, не беше хубаво онова, което стори на баща си — каза жената, когато се изравни с него.

— Не разбирам за какво говориш. — Той спря и я погледна. Сърцето му се разтуптя силно, и то не поради физическото усилие.

— О, я не ме баламосвай! Току-що уби баща си. Удари го с греблото по главата, сетне преобърна лодката. Бях горе на скалата и видях всичко.

Той се свлече на тревата и опря глава на колената си. „Свърши се с мечтите ми“ — беше първата му мисъл.

— Не те обвинявам. Харесвам майка ти — истинска дама. Много бих искала същото да се случи и на татко.

— Какво ще направиш сега, Чарити?

— Ами зависи от теб, Уолт. Имам едно предложение.

Когато съобщиха на Розамунд за смъртта на съпруга й, тя изпадна в толкова дълбока скръб, че изненада всички в околността. Съседите не отминаха без коментар синините по лицето й и никой не повярва на обясненията й, че се е спънала в килима, паднала и се ударила в ръба на гардероба. Но независимо от това всички й съчувстваха и предлагаха помощта си.

Под ръководството на шерифа Хорнбийм започна незабавно търсене, но местните хора, които познаваха добре подмолните течения в езерото, се съмняваха, че тялото на Стийв ще бъде открито по-рано от седмица. „Отначало трупът потъва надълбоко, сетне газовете в него го изтласкват на повърхността“ — обясняваха по-опитните. Все пак, като знаеха къде точно е станало произшествието, можеха приблизително да посочат и мястото, където тялото би трябвало да изплува.

Всички бяха единодушни по един въпрос: колко добре е, че Уолт си е вкъщи в тези тъжни за семейството дни, в които майка му най-много се нуждае от подкрепа. Дори лекарят и пасторът счетоха за свой дълг да дадат някои съвети на младежа.

Дядо Дензил пристигна заедно с Доли, която незабавно пое цялата домакинска работа, така че Розамунд всецяло да се отдаде на скръбта. Когато откриха трупа, двамата все още не бяха заминали. Гледката не беше приятна — тялото на удавника беше послужило за храна на рибите, след което било запратено от прибоя върху назъбените скали, обкръжаващи езерото, и обезобразено до неузнаваемост.

Дядо Дензил придружи внука си при идентифицирането на трупа и му помогна да преодолее травмата. Двамата бяха заедно и когато Уолт даде показания пред следствието, което се водеше от възможно най-голям брой служебни лица — необичайни събития като смъртта на Стийв не се случваха често по тези места.

Лекарят свидетелства, че още предшественикът му е посъветвал Стийв да не пие, че покойният е имал високо кръвно налягане, че е отказвал да взима лекарства и че той самият напоследък го е виждал няколко пъти пиян. От онова, което Уолт му беше разказал, можеше да се заключи, че най-вероятно мъжът е получил удар.

Ако изобщо имаше някакво съмнение около случилото се, то беше разсеяно напълно от показанията на малката Чарити Хорнбийм, която точно в този момент се била изкачила на скалите да наблюдава птиците и видяла всичко: как господин Фийлдинг се изправил в лодката, хванал се за главата, залитнал и паднал във водата, преобръщайки лодката, и как Уолт се гмуркал много пъти, за да търси баща си, докато накрая, изтощен, заплувал към брега.

Младежът стана героят на деня.

 

 

В деня след погребението дядото и внукът се разхождаха в гората — Уолт вече отбягваше езерото. Слънцето залязваше и въздухът захладня, но двамата негласно се споразумяха да не бързат с прибирането вкъщи; чувстваха, че Доли ще се справи по-добре с положението.

— Надявам се, че това няма да попречи на плановете ти, Уолт.

— Трудно ми е да реша, питам се какво ще стане с мама…

Старецът спря.

— Виж какво, синко, в момента едва ли ще ми повярваш, но тя ще се справи. Предложих й да дойде да живее при мен и Доли смята, че тя ще узрее за тази идея. Най-добре е да я откъснем от спомените. Това се отнася и за теб.

— Дядо, има нещо… — Той се втренчи надалеч, в стволовете на огромните дървета, които толкова обичаше, сякаш можеха да му подскажат как да продължи. Дядо му чакаше търпеливо.

— Какво има? — попита накрая, когато продължителното мълчание го накара да мисли, че Уолт няма да каже нищо повече.

— Аз го убих, дядо — прошепна младежът.

— О, разбирам. — Старецът седна на земята и се облегна на голямо кедрово дърво. — Беше започнал да я бие отново, нали?

— Да. Видях я… лицето й… беше ужасно. Омразата ми се върна и макар че… го обичах… че го съжалявах, все пак… го убих.

— Не виждам какво друго си могъл да направиш.

— Какво искаш да кажеш? — Изгледа го изненадан.

— О, баща ти беше негодник, който не можеше дълго да удържа на обещанията си да се поправи. Светът се отърва от него, момчето ми, не се терзай повече. — Замисли се и след малко добави: — Виж какво, Уолт, не казвай никому за случилото се… може да се разчуе. Майка ти също не трябва да го научи… никога.

— Няма ли да бъде по-щастлива без него?

— Розамунд ли? Не. Тя изглупя покрай съпруга си. Обичаше го до полуда и никога няма да го забрави, нито пък ще ти прости.

— Дядо, има човек, който знае…

— Чарити ли?

— Как разбра?

— Даде показанията си без колебание, сякаш бяха обмислени предварително, и през цялото време не сваляше очи от теб. Учудвам се как никой не го забеляза и слава Богу, че беше така.

— Чарити обеща да мълчи, освен ако… — Уолт се наведе, грабна шепа пръст и я остави да изтече между пръстите му. — Освен ако откажа да се оженя за нея до две години. Тогава ще каже на баща си.

— Както виждам, нямаш голям избор, момчето ми. Най-добре е да се ожениш за нея, пък после, когато пожелаеш, ще кръшкаш. — Старецът се разсмя.