Анита Бърг
Алчност (17)

Орегон — лятото на 1964

Тъй като в колежа Уолт имаше отлични оценки по всички предмети, не му беше трудно да пренасочи усилията си към химията. Дипломира се като първенец на випуска и като такъв му се падна честта да произнесе прощалното слово. Малко преди да навърши осемнайсет, вече беше студент във фармацевтичния факултет на Калифорнийския университет, където възнамеряваше да вземе две специалности — химия и бизнес. Таксата за следването му щеше да бъде висока, тъй като беше от друг щат и местните власти не му отпуснаха стипендия, но дядо му разсея всичките му безпокойства. Уолт беше щастлив — приет бе в най-доброто от трите фармацевтични висши училища в Калифорния, макар и да беше най-отдалеченото от дома му.

Върна се вкъщи за лятната ваканция и още с влизането си усети, че нещо не е наред. В очите на майка му се четеше предишната тъга, изглеждаше смутена и този път не се заинтересува от новините, които той изгаряше от желание да сподели.

— Добре ли си, мамо? — попита я, седнал до кухненската маса пред парче чудесна домашна торта и чаша с кафе.

— Аз ли? Никога не съм се чувствала по-добре — отвърна весело майка му, но не се обърна — стоеше до печката, където приготвяше вечеря в негова чест.

— Сигурна ли си?

— Какъв е този разпит, за Бога? — Тя престана да бърка с дървената лъжица, отметна глава и напрегнато зачака отговора му.

— Изглеждаш унила. Да не би татко отново…

— Колко си глупав. Добре съм, никога не съм била по-щастлива. — Засмя се, но смехът й не му хареса — стори му се престорен.

— Нали ще ми кажеш, ако… — заекна той, чувствайки неудобство да се изрази по-точно.

— Разбира се, макар че това няма да се случи и е глупаво да ти обещавам. — Розамунд усърдно продължи да разбърква любимото му ястие — супа от риба с много зеленчуци. Уолт отпи от кафето си, опитвайки се да овладее гнева си. Беше сигурен, че е прав — защо иначе майка му ще избягва да го погледне?

— Къде е татко? — запита той престорено равнодушно.

— Предполагам, че ще закъснее… Намислил е да купи нов камион и има среща с някакъв продавач.

— Не знаеше ли, че пристигам?

— Да, разбира се… но му се обадиха спешно за камиона — „Додж“ — моделът, който отдавна търси… не искаше да го изпусне… — майка му говореше бързо, сякаш беше репетирала думите си.

— Ясно… — Уолт се намръщи, но тя не забеляза, защото продължаваше да стои с гръб към него.

— Ще се отбия при Джъби.

— Чудесна идея! И поздрави майка му от мен.

Гласът й прозвуча особено и Уолт беше сигурен, че майка му плаче. Искаше му се да я прегърне, да я успокои, като й каже, че всичко е наред, след като той си е вкъщи, но не го стори — уважи гордостта й, пък и нямаха навик да се разнежват.

Отиде в гаража зад къщата и между натрупаните вехтории успя да открие стария си велосипед. Гумите бяха спаднали и той ги напомпа с надеждата, че не са спукани. Помпаше яростно, изливайки гнева си по този начин. Потегли с бясна скорост през гората, профуча край къщата на Джъби и продължи към града. Когато минаваше по главната улица, много хора му махнаха за поздрав, но той не ги забеляза, сякаш имаше наочници. Беше се устремил към бара на Хайки. Когато пристигна, спря така рязко, че вдигна облак прах около себе си. Не се наложи да влиза вътре, защото чу високия смях на баща си още от тротоара. Лицето му пребледня от гняв. Обърна велосипеда и този път по-бавно потегли към Джъби.

Когато почука, на прага се появи госпожа Хорнбийм и любезно му се усмихна. Уолт често се питаше защо тази едра, силна и винаги весела жена позволява на съпруга си да бие сина й. Защо се примирява с това насилие, след като не е безпомощна като дребната и нежна Розамунд? Никога нямаше да разбере тези странни същества — жените.

— Каква приятна изненада, Уолт! Прибрал си се за ваканцията, нали? Влез, тъкмо изпекох бисквити… — Симпатичната жена отвори широко вратата и го въведе в безупречно чистата кухня.

— Джъби вкъщи ли е, госпожо Хорнбийм?

— Изпратих го до магазина. Предполагам, че скоро ще се върне, освен ако не срещне онази вятърничава Мери-Лу. — Тя се засмя, накара го да седне и настоя, въпреки протестите му, да опита още топлите бисквити и да изпие чаша мляко.

— Джъби и Мери-Лу? — Не можеше да повярва на ушите си.

— Ами да, ходят от няколко месеца. Джъби не ти ли е писал?

— Не, съобщи ми само, че има кола.

— Ах, тази кола! Да ти призная, Уолт, толкова я обича, че ако може, би си легнал с нея. Още една бисквита?

— Не, благодаря. Току-що изядох огромно парче торта вкъщи.

— Никой не може да прави такива хубави торти като майка ти, нали? Ала ти си голямо момче, освен това си отслабнал в училището, затова трябва да се храниш повече.

Уолт се усмихна и взе още една бисквита, за да не я обиди.

— Как е майка ти? Отдавна не съм я виждала.

— Нима? — възкликна той разтревожен.

— Ами да. За последен път я видях на Великден, когато и ти беше тук. След като си замина, тя се затвори в себе си, ако мога така да се изразя. Обаждах й се няколко пъти, но Розамунд винаги се извиняваше, че е много заета. — Госпожа Хорнбийм се засуети из кухнята, а Уолт се запита да не би да е подложен на разпит или го предупреждават.

Дали да не й довери страховете, които изпитваше за майка си? Кой друг би бил по-подходящ за тази цел? Тя също познаваше насилието и положително щеше да му съчувства, а може би и да му даде някакъв съвет.

— Госпожо Хорнбийм…

Жената се обърна, но точно тогава вратата се отвори и Чарити влезе в кухнята.

— О, Уолт, каква изненада… — момичето се задъха от вълнение.

— Здравей, Чарити — промърмори и се вторачи в чинията с бисквитите.

— Ще останеш ли по-дълго? — Момичето се настани на масата срещу него.

Уолт захапа друга бисквита, само и само да не й отговори.

— Тази вечер има танцова забава, ще дойдеш ли?

— Съжалявам, не мога — отвърна той с пълна уста.

— Това е абитуриентският бал — обясни госпожа Хорнбийм. — Чарити няма кавалер.

— Съжалявам — повтори той, като се чудеше как да се измъкне.

— Ще ме заведеш ли? — попита Чарити, настъпателна както винаги.

— Нямам смокинг.

— Можеш да вземеш татковия, еднакви сте на ръст, нали, мамо?

— Съжалявам. — Младежът се загледа в широките си длани, като напрегнато се опитваше да измисли друго извинение.

— Разбира се, че може — шерифът не ще има нищо против. — Госпожа Хорнбийм го гледаше напрегнато като майка, осъзнаваща, че грозничката й дъщеря няма шансове.

— Съжалявам, Чарити, но не мога да дойда. Майка ми приготвя специална вечеря в моя чест и не бива да я разочаровам, нали? — Въздъхна с облекчение, че най-сетне му хрумна сериозно оправдание.

— Ще й се обадя и ще я помоля да те пусне — настоя Чарити.

— Не, мила, не трябва да го правиш. Уолт е прав, не бива да разочарова майка си. Много добър син си, момчето ми. — Госпожа Хорнбийм му се усмихна насърчително. — О, струва ми се, че Джъби пристига с мечтата на живота си.

Наистина беше така, защото всички чуха дрънкането и скърцането на старата таратайка.

— Уолт!

— Джъби! — Уолт скочи на крака да посрещне приятеля си, който влезе, натоварен с покупки от магазина. Джъби хвърли пакетите на масата и двамата вдигнаха ръце, удариха длани и, спазвайки ритуала докрай, нададоха боен вик.

— Ела да видиш…

— Какво? — ухили се Уолт.

— Колата ми, разбира се.

Той се възхити от светлосиния кадилак, модел 1950, с подвижен покрив и с бяла кожена тапицерия. Възхищението му беше непресторено, защото колата наистина беше хубава. Разгледа я обстойно — отвън, отвътре, багажника, двигателя — и възкликна съвсем искрено:

— Хубава е.

— Движи се като ракета — обясни гордият собственик. — Искаш ли да направим едно кръгче?

— Защо не, скъпи приятелю? — Без да усети, заговори така, както се говореше във висшето общество по Източното крайбрежие. Скочи на мястото до шофьора, без да отваря вратата.

Джъби включи стартера и колата се понесе по улицата.

— Не вдига ли голям шум? — запита Уолт, загрижен от ужасния рев, който издаваше двигателят. Не разбираше много от коли — нямаше автомобил и беше решил да си купи едва когато сам заработи достатъчно пари, но дори и той разбираше, че нещо не е наред.

— Точно заради този шум я взех смешно евтино. Като поработя върху нея, ще стане като нова.

Джъби лавираше умело сред движението, което както винаги не беше особено натоварено, и насочи колата към океанския бряг. Уолт се отпусна върху меката кожа и остави на вятъра да роши косата му и на слънцето да грее лицето му. Удоволствието беше толкова голямо, че за момент забрави майка си.

— Включи радиото.

— Повредено е, но ще го поправя — усмихна се приятелят му. — Знаеш ли, откакто имам кола, в любовта ми върви повече.

— О, разбрах вече за Мери-Лу. Как успя да я свалиш?

— Изглежда, че ме харесва — изчерви се той.

— Сигурен съм, че не е заради колата — засмя се Уолт.

Приятелят му го плесна шеговито и намали скоростта, защото наближиха края на пътя. Пред тях се простираше океанът. Двамата запалиха цигари и останаха в колата, загледани в безкрайната водна шир.

— Никога не съм бил по-щастлив. Тя представлява всичко, за което някога съм мечтал. По дяволите, наистина е чудесно — заяви Джъби.

Уолт се размърда неспокойно.

— Да не искаш да кажеш, че… го правиш? — попита развълнувано, а приятелят му така се изчерви, че цветът на кожата му заприлича на този на косата. — Кажи ми какво изпитваш?

— Не може да се сравни с нищо друго на света. Като че ли изкачваш планина и когато стигнеш на върха, ти се струва, че си велик, че можеш да направиш всичко, каквото пожелаеш. Тогава настъпва експлозията в тялото и главата ти и започваш бързо да се търкаляш надолу по другия склон. Имаш чувството, че изчезваш в нищото, сякаш умираш.

— Всеки път ли е еднакво?

— Да.

— А Мери-Лу… беше ли трудно… е, нали знаеш? — запита колебливо.

— Не, никакъв проблем. На нея също й харесва да го прави.

Уолт замълча. Не познаваше добре Мери-Лу, но беше чул някои клюки за нея, което го тревожеше.

— Ще се женим — престорено небрежно подхвърли приятелят му.

— О, не може да бъде! Кога?

— Ами, през следващия месец — ще останеш ли дотогава?

— Да, но… искам да кажа… не е ли много прибързано? Майка ти не спомена подобно нещо.

— Защото не го знае, както и никой друг, освен теб. Виж, работата е там, че… Мери-Лу е… бременна. — Отново се изчерви.

— От теб? — неволно изтърси Уолт.

— Че от кого, за Бога? — сопна се приятелят му.

— Извинявай, говоря глупости.

— Извинен си — утихна Джъби и му предложи цигара.

— Ами колежа?

— Отказах се.

— Но нали искаше да станеш адвокат?

— О, това бяха празни приказки. Намерих си работа — при Макинън.

— Какво ще правиш?

— Ще работя като монтьор.

— Ти, монтьор? Но това е лудост, Джъби. Ще ти втръсне до смърт и ще се намразиш.

— Харесва ми да се занимавам с автомобили.

— Добре, но това не е кариера. Ще си вързан тук до края на живота си. Мислех, че двамата ще отидем в Ню Йорк и ще покорим света.

— Детски приказки, Уолт — мечти и нищо повече. Тук съм си добре. Струва ми се, че никога не съм искал да напускам родния град.

— Не го вярвам, просто не мога.

— Истина е. Защо да заминавам, като имам Мери-Лу и бебето? Невероятно е, че ще ставам баща, нали?

— Къде ще живеете?

— Засега във фургон в специалното селище край Мейсън. Ще се преместим там в началото на месеца.

— И родителите ти не знаят още нищо?

— Не — изсмя се нервно той.

— Какво ще каже баща ти?

— О, не му пука. Ще се отърве с радост от мен — една отговорност по-малко. Предполагам, че мама ще се натъжи, но ще я посещавам и когато разбере, че ще става баба… тя обича бебета, нали знаеш?

— О, Джъби, надявам се, че постъпваш правилно.

— Никога не съм бил по-сигурен в себе си, Уолт.

Двамата замълчаха. Джъби се унесе в мечти за щастливото си бъдеще във фургона, а той се замисли с тревога за приятеля си. Знаеше, че Джъби е твърде интелигентен, за да се задоволи завинаги с монтьорската професия, с Мери-Лу и със скучния живот в градчето. Беше сигурен, че той го заблуждава, опитвайки се да му представи една катастрофална ситуация като щастлива перспектива. Подобно нещо не можеше да се случи със самия него, не би го допуснал. Ще си наложи да живее без секс, ще мастурбира, но няма да провали бъдещето си заради някоя фуста. Би било истинска лудост.

— Джъби, кажи ми честно, баща ми пак ли започна да пие?

Слабото, чувствително лице на приятеля му се изкриви в тревожна гримаса.

— Да.

— От кога?

— От почти цяла година.

— Не пиеше, когато бях тук за Великден.

— Така беше. Признал пред баща ми, че се е отказал заради съпругата си.

Уолт сви ръцете си в юмруци.

— Майка ми се тревожи за нея. Трябва да го знаеш, в случай че…

— Струва ми се, че тя се опитваше да ми каже нещо.

— Добре е, че отново си вкъщи.

— Да, наистина. — Загледа се в океана. Питаше се какво ще стане като си замине и дали съвестта ще му позволи да изостави майка си.

 

 

Баща му не беше пиян, когато се върна вкъщи за вечеря. Изглеждаше искрено зарадван, че вижда сина си, и го щипна закачливо, по бащински. Беше в добро настроение, вероятно поради изпитите една-две чашки. Уолт се запита дали е прав да му се сърди, че посещава бара, и дали Джъби все пак не схваща погрешно положението.

— Хареса ли ти камионът? — попита той, отпивайки кока—кола направо от бутилката.

— Какво? — Баща му го погледна изненадано и се обърна бързо към съпругата си, която изглеждаше като хваната в капан.

— Мама каза, че си отишъл да огледаш някакъв додж, тъй като си щял да сменяш стария — продължи, преструвайки се, че не забелязва смущението му. Реши да не се издава, че го е видял в бара, но все пак му се прииска да го постави натясно.

Баща му обаче бързо се овладя.

— Нищо не струва — карбураторът му е скапан.

Вечерта Стийв беше в отлично настроение — шегуваше се и подхвърляше хапливи реплики, но Уолт откри, че вече може да се брани от злобните му подмятания. С всяка изминала година му се струваше, че все повече заприличва на баща си, и тази мисъл започваше да го радва. Опитваше се да си внуши, че го обича, макар ужасните спомени от детството да не му даваха покой.

— Изпий още една бира, синко. — Стийв извади запотена бутилка от хладилника и я сложи на масата пред него.

— Благодаря, татко, не мога повече. — Поклати глава и отиде до хладилника да си вземе кока-кола.

— Не можеш повече? Какво означава това? Мислех те за мъж, а ти си бил баба.

— Трябва да бъда във форма, за да ме приемат в студентския футболен отбор — обясни Уолт. Това беше само отчасти вярно. По-скоро се тревожеше, че започне ли да пие много, напълно ще заприлича на баща си. Никога не се беше напивал и се страхуваше, че ако някога му се случи подобно нещо, ще се намрази.

— Аз съм във форма, макар че не съм спрял да пия. — Баща му напрегна мускулите на ръката си. — Пипни ги, за да усетиш колко са твърди. Обзалагам се, че съм по-силен от теб.

— Сигурно — съгласи се синът му, защото не желаеше да спори.

— Дай да ти видя мускулите, момче.

— Май че лекарят ти беше забранил да пиеш? — Уолт отвори колата и отпи направо от бутилката, опитвайки се да промени темата.

— О, глупости! Проклетите доктори не разбират нищо. Знаеш ли къде е онзи, дето ми нареди да зарежа пиячката?

— Не.

Стийв посочи с палец надолу.

— Шест стъпки под земята — засмя се, като отметна назад главата си така, че се видяха развалените му зъби. Макар че беше едър и силен, той изпитваше ужас от зъболекаря. — При това беше по-млад от мен. Не ме е еня за съветите му — изсумтя и се ухили самодоволно. — Още не си ми показал, навярно те е срам. — Разсмя се високо и удари с юмрук по масата така, че чиниите издрънчаха и подскочиха, а Розамунд се втурна да ги събира.

— Моля? — Уолт знаеше много добре какво има предвид баща му. Не бързаше да се подчини, защото усети, че в гласа на Стийв се прокрадва предизвикателна нотка. Майка му изглеждаше напрегната, а атмосферата в стаята като че започваше да се нажежава.

— Казах да ми покажеш мускулите си! Срамуваш се, че не са така яки като на стария ти баща, нали? — Той отвори с пръсти друга бутилка с бира, погледна сина си право в очите и хвърли металната капачка, която се изтърколи по пода. Розамунд се наведе да я вземе.

— Донеси уиски, скъпа — заповяда съпругът й.

— Стийв, трябва ли… — обади се тя плахо.

— По дяволите, разбира се, че трябва. Искам да пия със сина си. „Не можел повече“, никога не съм чувал по-голяма глупост. Мой син ли си или не? — прогърмя гласът му.

Уолт, облегнат на хладилника, наблюдаваше ту баща си, ту майка си, която, застанала до умивалника, сгъваше и разгъваше без нужда кърпата за съдове.

— Да, твой син съм — заяви той и се запъти от тъмния ъгъл на стаята към ярко осветената маса.

— Тогава ще пиеш с мен, нали?

— Щом се налага…

Стийв наля уиски и отвори нова бутилка бира. Уолт вдигна чашата и я пресуши, сетне отпи жадно бира направо от бутилката. Баща му отново напълни чашите, този път догоре, и заповяда:

— Покажи ми мускулите си.

Младежът бавно свали карираната си риза и седна. Лампата освети силно окосмените му гърди. Той сгъна дясната си ръка, напрегна я и мускулите му изпъкнаха.

— Не е лошо, но не е достатъчно, съгласен ли си? — Стийв напомпа своя мускул. На Уолт му се стори, че е по-малък, но не каза нищо — какъв смисъл имаше? — Какво ще кажеш, Рози?

— И двамата сте чудесни мъже — отвърна дипломатично съпругата му, която беше престанала да сгъва кърпата за съдове и съсредоточено бършеше една чаша. Въртеше я в ръцете си, оглеждаше я срещу светлината и недоволна от резултата, започваше отново да я лъска.

— Пий, синко — посочи пълната чаша на сина си. Уолт послушно я пресуши, сетне пи бира. Баща му веднага я напълни отново и извади друга бутилка бира от хладилника, сетне Стийв предложи да премерят силите си. Разчистиха масата, опряха лакти на нея, вкопчиха длани и състезанието започна. Уолт моментално разбра, че е по-силен от баща си, но му позволи да го надвие, като се преструваше, че се съпротивлява.

— Видя ли! — възкликна възбудено Стийв и отново напълни чашите. — Може да си порасъл на бой, но още не си достатъчно силен.

Младежът се остави да бъде победен четири пъти, сетне играта взе да му омръзва — беше пил твърде много и искаше да си легне. За да приключи комедията, при поредното изпробване на силите натисна силно ръката на баща си и я изви без усилие.

— Изненада ме, не бях подготвен — разсърди се Стийв.

Уолт сви рамене, двамата отново се вкопчиха и синът за втори път излезе победител.

Баща му тръсна глава, сякаш да пропъди унижението.

— Мамиш ме! — изруга, а Уолт забеляза, че майка му му прави знак да престанат.

— Не е вярно — ядоса се младежът.

— Невъзможно е да ме надвиеш.

— Както виждаш, татко, мога.

— Затваряй си устата. — Стийв го погледна заплашително. — Въобразяваш си, че си по-силен от мен, така ли?

Розамунд обгърна тялото си с ръце, сякаш й беше студено, и излезе от стаята.

Бащата настоя да изпият още по две чаши уиски, сетне състезанието продължи. Уолт победи отново — веднъж с дясната и два пъти с лявата ръка, след което се изправи.

— Достатъчно, татко, лягам си.

— Не, не преди да сме изпили това — едрият мъж се изправи, размаха почти празната бутилка пред лицето на сина си, а очите му така заиграха, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Не мислиш ли, че пи достатъчно, татко.

— Ах, негоднико… — не можа да довърши, защото се разплака — сякаш с последната забележка на сина му чашата беше преляла. — Да не мислиш, че можеш да се подиграваш с мен — изхълца той, направи крачка напред, понечи да удари Уолт, не успя и се строполи на пода, стиснал бутилката като биберон.

Младежът се приближи и го побутна с крак, но баща му не помръдна. Наведе се и завъртя главата му настрана, така че ако повърне, да не се задави. Грабна палтото на майка си от закачалката зад вратата и го покри. Сетне загаси лампите, изкачи с усилие стълбите до стаята си и без да се съблича, се просна на леглото.

Потъна бързо в дълбок сън. Събуди се само веднъж през нощта, стреснат от пронизителен писък. Седна в леглото и се ослуша, но писъкът не се повтори. „Вероятно е било някое животно в гората“ — помисли си, отпусна натежалата си от алкохола глава върху възглавницата и моментално заспа още по-дълбоко.

Събуди се късно на другата сутрин, когато слънцето вече се беше вдигнало високо. Учуди се, като видя, че е спал с дрехите, скочи и хукна по чорапи надолу по стълбите. Дочу тихо хълцане. Отвори предпазливо вратата на кухнята и видя майка си, надвесена над умивалника. Раменете й се тресяха от плач.

— Мамо?

— О, вече си станал. Оставих те да поспиш. Искаш ли да закусиш? — тя говореше, без да се обръща.

— Мамо, погледни ме — прошепна нежно Уолт.

— Искаш ли бекон? Как да ти приготвя яйцата?

Забеляза, че тя се държи за умивалника, за да не се строполи на пода.

— Мамо… — Приближи се до нея, хвана я нежно за раменете и я извърна. Над едното й око имаше тъмносиня подутина, а другото беше кървавочервено. Устните й бяха подпухнали и по шията й личаха червени петна, които се беше опитала да прикрие с шалче. — Господи!

— Добре съм, синко.

— Не си, мамо, погледни се. Ще повикам лекар. — Уолт се задушаваше от гняв.

— Моля те, недей. Срам ме е. — Розамунд силно стисна ръката му.

— О, мамо, никой няма да узнае — само ние двамата и лекарят. Моля те, позволи ми да го повикам.

— Не, Уолт, забранявам. Не е толкова страшно, колкото изглежда. — Майка му напрегна силите си, за да стои изправена без помощта му.

— Господи, ако не бях пил толкова много, щях да те чуя — простена той, сетне удари с юмрук по челото си. — Дочух нещо, но помислих, че е животно в гората.

— Сигурно е било така. Не издадох нито звук — не исках да чуеш и да разбереш.

— Погледни се. Какво трябваше да си помисля? Че си се блъснала във вратата? За Бога, мамо, той ще те убие.

— О, не, няма. Обикновено не е толкова лошо… и никога не ме удря по лицето. Снощи беше различен…

— Какво значи „обикновено“? Че отново те бие, така ли? — Майка му кимна. — През цялата година? — Тя отново кимна. — Казваш, че бил различен? О, Господи, не! — Младежът се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш, Уолт, остани. Не му казвай нищо, моля те!

— Трябва да остана сам и да размисля, мамо. Няма да го търся, защото в противен случай ще го убия.