Анита Бърг
Алчност (38)

Дитер
На път към Германия — есента на 1992

Сделката на Дитер с негово превъзходителство приключи успешно. Голяма сума, представляваща само част от комисионата, вече беше прехвърлена по сметката му в швейцарска банка, а останалата сума щеше да получи след доставката на стоката. Странно, но този път успехът не му достави удоволствие.

Докато наблюдаваше как негово превъзходителство се взира в спецификациите на стрелковите и ракетните оръжия, Дитер се изкушаваше да му изкрещи: „За Бога, решавай по-бързо, защото въобще не ме интересува резултатът!“ Тази мисъл го шокира — никога не беше постъпвал така. Винаги се беше вълнувал при сключването на сделка. Ала сега го беше завладяла неприсъща апатия.

Докато разстоянието между Испания и дома му в Германия се скъсяваше, лошото му предчувствие се усилваше. Усещането беше толкова необичайно, че не спря да пренощува в Кан, както възнамеряваше, а продължи пътя си.

Зазоряваше се, когато мощният мерцедес навлезе в познатите тесни улички на селцето. На минаване покрай сънените полицаи, които охраняваха огромната желязна порта, намали скоростта. На завоя, откъдето се откриваше изглед към любимия му дом, почти спря, погледна го и въздъхна с облекчение — предчувствието, свивало сърцето му през последните стотина километра, че нещо лошо е сполетяло замъка, неговата най-голяма гордост, не се оправда. Сградата стоеше непокътната сред големия парк. Потръпна от задоволство при мисълта, че той е собственикът на великолепния замък. Зарадва се, че поне това чувство не го е напуснало, включи на скорост и потегли по стръмнината.

Щом чу шума от двигателя, Магда се появи на стълбите. Дитер знаеше, че съпругата му ще е вкъщи и ще го посрещне. Дори и да не беше уведомена за точния час на пристигането му, тя винаги го чакаше. През всичките години на брачния им живот Дитер никога не беше заварвал дома си пуст.

— Libeling… — Той я целуна по бузата. Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си и да обсипе лицето й с целувки, но не го направи — би било несправедливо, след като не може да отиде по-далеч. Винаги поддържаше известна официалност в отношенията си с нея, което в крайна сметка се оказа добра тактика.

— Дитер, мъчно ми беше за теб — както винаги възкликна Магда. Предвид обстоятелствата можеше да се заключи, че само се преструва на учтива, ала не беше така — тя беше искрен човек.

— Ще закусиш ли или ще си легнеш?

— Ще закуся. Ако заспя, няма да се събудя до утре сутринта, а имам среща в Мюнхен.

Тя тръгна към малката трапезария, през чийто прозорец се виждаше моравата. Както винаги масата беше красиво подредена. Магда отиде в малката кухня, която бяха устроили до трапезарията.

— Съжалявам за онзи ден — извика Дитер след нея. Вече се беше извинил, но искаше да го направи и лично, като за това подбра момента, в който не я гледа в очите — мразеше извиненията и така му беше по-лесно.

— О, това ли… Нали вече ми се извини. Съвсем го бях забравила — отвърна Магда точно както се беше надявал. Твърде често му се налагаше да се извинява за внезапните си изблици на гняв и тя винаги му прощаваше. Но кавгата беше едно, а насилието съвсем друго нещо. Причината беше известна и на двамата и въпреки това поведението му беше непростимо — един благородник никога не би ударил дама. А може би той не беше такъв? Тръсна глава, за да отпъди неприятната мисъл. Понякога желаеше Магда да не е толкова сговорчива; може би ако и тя крещеше или изразяваше недоволството си от него, щеше да се чувства по-малко виновен, че не може да я задоволява в леглото.

— През целия път до вкъщи имах странното усещане, че се е случило нещо лошо. Очаквах замъкът да е изгорял…

— Нима? Колко странно.

Магда се появи с поднос, върху който беше поставена сребърна кана с кафе, и усмихнато подхвана:

— Изглеждаш уморен, скъпи.

— А ти си красива както винаги. Не любезничеше, а казваше самата истина. Тъмнокосата Магда, с големите сиви очи и овално лице с гладка кожа, беше красавица, въпреки че наближаваше четирийсетте. Когато той се влюби в нея, остана изненадан — мислеше, че ще ожени за блондинка и че ще има светлокоси деца, каквито се полагат на един германец. Вместо това избра брюнетката Магда, деца не му се родиха и вече беше сигурно, че ще остане бездетен. Намръщи се; тази мисъл често разваляше настроението му.

Изпи кафето и изяде две препечени филийки с мармалад.

Магда седеше срещу него и го чакаше да привърши със закуската, за да запали цигара. Дитер не одобряваше пушенето й, ала не можеше да я спре, защото осъзнаваше, че най-вероятно той самият е причината за това пристрастяване.

— Още малко кафе? — Тя взе каната и едва тогава той забеляза, че ръката й трепери.

— Скъпа, какво има?

Съпругата му шумно постави каната върху подноса.

— Не знам как да ти го кажа.

— Какво се е случило? — разтревожи се Дитер. Значи предчувствието не го беше излъгало.

— Много съжалявам, че трябва да ти го кажа, но майка ти е починала в съня си миналата нощ.

— Майка ми ли? — объркано повтори Дитер. — Майка ми е мъртва. — Поклати глава, сякаш не можеше да схване смисъла на думите.

— Съжалявам, но е вярно. Телефонира вторият ти баща.

— Но името ми не фигурира в указателя.

— Какво значение има това? Все пак трябва да те уведомят, нали?

— Така е. — Дитер се съсредоточи, за да открие какви чувства предизвиква у него тази новина. — Знаеш ли, струва ми се, че все пак се нуждая от малко почивка. Ще отида да полегна.

— Чудесна идея. Позволих си да отложа срещите ти за днес. Естествено е и всеки ще го разбере.

— Благодаря ти, Магда, за всичко си помислила.

Докато се изкачваше по високото мраморно стълбище, имаше усещането, че носи тежки гумени ботуши — толкова голяма беше умората му. Бързо се съблече, дръпна завесите, за да се скрие от слабото зимно слънце, и се отпусна в леглото. Ала въпреки че клепачите му бяха натежали за сън, очите му останаха широко отворени, вперени в тавана.

— Софи, бедна Софи… — простена и гласът му отекна в празната стая.