Анита Бърг
Алчност (11)

Берлин — 1947—1949

Софи реши да се справи с новия проблем — изпъждането им от къщата — като се омъжи.

Дитер не хареса втория си баща от пръв поглед — беше стар, пълен, тромав и отгоре на всичко — англичанин.

Подготовката на сватбата изискваше време. На „побратимяване“ от този род между враждебните нации все още не се гледаше с добро око. Софи беше французойка — ако беше германка, щяха да чакат цяла вечност, шегуваше се бъдещият й съпруг — но нямаше редовни документи. В бързината си да напусне замъка беше сложила в багажа каквото й попадне, забравяйки най-важното. Но французите проявиха съчувствие към годениците и направиха всичко, за да я снабдят бързо с необходимото.

Английските власти не бяха толкова благоразположени. Разпитваха дълго и подробно Софи за връзката й с Хайнрих и защо е прекарала военните години в Германия. Съмняваха се, че е шпионирала, но не знаеха в чия полза. Накрая разумът надделя — избраникът й, сержант Боб Кларксън, служеше в интендантството и малко вероятно беше да има достъп до някакви военни тайни.

Тя предпочиташе да се омъжи за един от елегантните млади офицери, които се отнасяха приятелски с нея, но не беше наивна — поведението й през последните две години беше добре известно. Младите мъже с удоволствие вечеряха, танцуваха и спяха с нея, но за брак въобще не можеше и да се мисли.

С Боб Кларксън нещата стояха другояче. Беше четирийсет и четири годишен вдовец и не можа да повярва, когато тази весела, млада, елегантна и красива французойка прояви интерес към него. Учудването му нарасна, когато тя заяви, че не желае нищо друго, освен самия него, компанията му, приятелството и любовта му. Софи, неговата Софи се оказа различна от останалите госпожици, с които се бе запознавал — онези искаха не само пари, но също и храна, цигари, найлонови чорапи и всякакви други дефицитни стоки.

Струваше му се, че всичко е сън, който ще отлети, щом й предложи брак. Стори го на петия ден от запознанството им и не можа да повярва на ушите си, когато тя прие.

Софи му разказа за проблема си с жилището и за намерението на девера й да изхвърли нея и сина й на улицата — спести истината, която не би изглеждала така драматична. Трябваше само да се поговори с офицера, който отговаряше за настаняването на бездомните и тя щеше да остане в къщата.

Когато Боб влезе за пръв път в сутерена, му се доплака — помещението беше тъмно, влажно, оскъдно мебелирано, макар че личеше старание от страна на обитателите му. Настоя да намери по-хигиенично жилище, но Софи така упорито държеше да останат в сегашното, че той отстъпи. След женитбата това щеше да му създаде затруднения — къщата беше отдалечена от казармата, а началниците му не разрешаваха военният състав да е пръснат из града. Тлеещото недоволство у германците представляваше опасност — все още влизането в някои райони на града беше забранено. Но сержантът беше близък с някои висшестоящи офицери и се надяваше с помощта на една-две каси уиски от склада да уреди въпроса.

Ако наистина имаше проблем, то той беше свързан с момчето. Боб обикновено умееше да се справя с деца, но, изглежда, този път беше ударил на камък. Не искаше да повярва, че детето го мрази, но понякога, когато погледите им се срещаха, в очите на Дитер се четеше нещо много близо до омраза.

— Съжалявам, Боб, толкова си внимателен към него, а той е направо невъзпитан — ядосваше се един ден Софи, когато двамата разглеждаха чудесното влакче, което съпругът й беше купил от някакъв войник, за да зарадва Дитер, а той не го и погледна.

— Да не избързваме, мила. Не забравяй, че след смъртта на баща си е бил единственият мъж вкъщи — оправдано е да ме ненавижда. Ще мине време и ще се промени.

Но това не стана. Двамата така и не осъзнаха, че Дитер повече не се интересуваше какво прави майка му, а с кого го прави, и оттам идваше отчаянието му.

Повечето вечери прекарваше в дома на семейство Шрам, където жадно попиваше знания. Вкъщи предпочиташе да бъде сам, да разглежда книгите си, да брои диамантите, разбира се, скрито от Боб. Знаеше вече истинската им стойност и беше започнал да търгува с тях насериозно. Можеше да си го позволи, защото вкъщи имаха винаги повече, отколкото други можеха да мечтаят — уиски, цигари, консерви. Не продаваше диамантите за пари, а ги разменяше срещу военни реликви — униформи, значки, пистолети. Господин Шрам имаше колекция от такива предмети от френско-пруската и Първата световна война и често с гордост изтъкваше голямата им стойност. Дитер реши, че е логично символите на тази война също да струват скъпо един ден. Криеше ги в едно от избените помещения. В бележник вписваше акуратно придобивките си и колко е платил за тях.

Имаше три големи амбиции — да разори чичо си, да стане богат и да откупи замъка на баща си. Не можеше да си представи как ще постигне всичко това, знаеше само, че трябва да го направи.

Малко преди единадесетия си рожден ден започна да посещава истинско училище. Обзавеждането беше оскъдно, но известна организация беше постигната. Повечето деца, тичали няколко години на воля из града, негодуваха от ограниченията на училищния правилник, но не и Дитер, който беше олицетворение на съзнание и доволство от реда.

Вторият му баща престана да прави опити за сближаване и между двамата беше сключен студен, но учтив мир. Казваха си „добро утро“ и „лека нощ“. През останалата част от деня единият беше на работа, другият — на училище, а в почивните дни се избягваха.

За най-голямо учудване на Дитер майка му изглеждаше щастлива със съпруга си, което му беше необяснимо; с този човек почти не можеше да се говори за друго освен за работата му във военния склад. Мляскаше противно, когато се хранеше, оригваше се и пърдеше без да се стеснява и извинява и пиеше, за да се напие. Единствената полза, която момчето имаше от него, беше, че вече говореше английски свободно.

Но Софи цъфтеше. Напълня и това, макар че я притесняваше, й отиваше. Тъгата беше изчезнала от очите й. Носеше елегантни дрехи и използваше най-скъпи козметични средства, които Боб набавяше чрез многобройните си контакти. Постепенно се превръщаше в красавицата, каквато беше преди войната.

Бяха изминали две години от съвместния им живот, когато една вечер Боб се прибра с новината, че го местят в Англия. Дитер онемя, а майка му възкликна радостно:

— Прекрасно! Нямам търпение да видя Бонд Стрийт, „Хародс“ и да пазарувам там.

— Почакай, момичето ми, там ще бъдем на купони, което няма да ти позволи да си купуваш всичко, което пожелаеш — усмихна й се нежно съпругът й.

— Но ти ще се справиш, мили, винаги си го правил. Толкова си умен… — Софи го погали по лицето и се изкикоти, а синът й се извърна с отвращение.

— Какво ще кажеш, Дитер? Представяш ли си, ще ходиш в английско училище — истинско?

— Не, благодаря.

— О, Дитер, не бъди глупав.

— Не съм глупав, мамо, просто не желая да отивам в Англия. Искам да остана тук.

— Едва дванайсетгодишен си и е невъзможно да се справиш сам. Освен това вече си англичанин, след като Боб те осинови, и можеш да израснеш там като истински джентълмен. Ще се запознаеш с Роби — сина на Боб — и ще се сприятелите.

— Да, мамо — отвърна машинално момчето.

— Ето, знаех си, че ще се съгласиш — засмя се радостно майка му.

Той се извини и излезе.

— Изглежда, не се радва — заяви Боб навъсено.

— Ще се примири. Обсебен е от глупавата идея, че е германец. Веднъж да отидем в Англия, ще забрави всичко. — Тя прекара приятна вечер, съставяйки планове за бъдещето. Стигна дори до там, че намекна за бебе. „Едно сладко бебе за Боб“ — просълзен прошепна съпругът й.

На следващия ден Дитер не отиде на училище. Оправда се, че не се чувства добре. Издържа някак загриженото суетене на майка си и изчака двамата с Боб да отидат на работа; Софи работеше половин ден като преводачка в казармите.

Скочи от леглото, взе кашон и два големи куфара и грижливо нареди в тях военните реликви, които досега криеше в избата. Претърси бюфета и взе всички консерви. Нави на руло дюшека и завивките от леглото си. Взе от чекмеджето в стаята на майка си всички необходими документи, включително омразното свидетелство за осиновяване и английския паспорт — ненавиждаше ги, но предчувстваше, че ще имат значение за сигурността му в големия град. Накрая се върна в стаята си и от „сейфа“ в стената взе кутийката с диамантите, пистолетите, книгата на баща си и табличката.

Преди известно време около някакъв строеж беше намерил малка ръчна количка и понеже беше развил инстинкт да прибира всичко, което може да потрябва, я беше докарал вкъщи и скрил под няколко чувала. Натовари багажа си в нея и я изкара на улицата. Преди да напусне жилището, се върна за последен път във всекидневната и взе големия портрет на баща си, който стоеше до грамофона, донесен от Боб.

Знаеше къде отива — винаги беше очаквал, че това ще се случи някой ден. Преди години, когато се разхождаше из онази част от гората, оцеляла като по чудо от бомбардировките, беше открил колибка, използвана някога от дървари. Беше скрита в шубраците и така оплетена в папрат и бръшлян, че едва я забеляза. Запомни мястото — предположи, че някога може да се върне отново тук. Събра листа и клони и ги струпа около колибата, за да я скрие от чужди погледи.

И ето, че денят, който очакваше със страх, настъпи. Отсега нататък колибата щеше да бъде негов дом. Още нямаше дванайсет години, но на тази възраст децата в Берлин вече бяха зрели хора. Знаеше, че ще се справи.

След няколко часа бутане и дърпане на количката се озова пред колибката. Разтовари багажа си, скри количката навътре в гората и се залови да подрежда новия си дом. Портретът на баща му беше първото, което разопакова и закачи на пирон, забит в стената.

— Не искам да напусна отечеството си, татко, трябва да остана — прошепна момчето на усмихващия се образ от портрета.