Анита Бърг
Алчност (42)

Германия — 1965—1967

Дълбоко в съзнанието на Дитер винаги се беше спотайвало желанието да отмъсти на чичо Йоханес. Дълго време не знаеше как би могъл да го осъществи, но постепенно у него назряваше убеждението, че почти всеки човек има някакво петно в миналото си, което се старае да запази в тайна, и което би могло да бъде използвано срещу него. Не възнамеряваше да се втурва неподготвен в атака — знаеше, че за такава операция ще са му нужни средства. Но вече беше богат и очевидно моментът беше настъпил.

С годините си беше изградил мрежа от контакти — хора, с които имаше делови отношения, други, на които беше правил услуги. Беше дошло време да поиска нещо в замяна — необходима му беше информация.

Бързината, с която данните започнаха да се трупат, го изненада и доказа, че чичо му е както глупав, така и арогантен човек — глупав, защото не беше прикривал следите си, и арогантен, защото си беше въобразявал, че може безнаказано да върши престъпления.

Доста неприятни подробности излязоха наяве. Йоханес беше измамил свой партньор в бизнеса с дървен материал, който беше готов да свидетелства срещу него. Беше укривал данъци, можеше да бъде обвинен и в измама при някаква сделка с недвижим имот. А корупцията, свързана със сключването на договора за доставка на строителен материал с местната община се оказа много по-страшна, отколкото Вили предполагаше. Освен съветника се явиха и други разгневени съпрузи, на които Йоханес беше сложил рога. Не остана в тайна и историята с две млади момичета от имението: едното беше изнасилено от него, а другото, повярвало на щедрите му обещания, беше родило дете, на което отказваше да дава издръжка. Бащите на момичетата също желаеха да си разчистят сметките с прелъстителя.

Досега тези хора бяха мислили, че са сами с проблемите си и поради това безпомощни, ала когато разбраха, че могат да се обединят с други като тях, добиха смелост да потърсят правата си. Дитер само трябваше да изчака, докато те се консултират с адвокати и съответните органи се задействат. С чисто сърце можеше да каже, че няма пръст в цялата тази работа. Беше поискал единствено да го уведомят за времето и мястото на задържането на Йоханес.

През следващите три месеца, докато подготвяше удара срещу чичо си, редовно посещаваше замъка — обикновено в четвъртък, когато Йоханес отиваше на любовна среща. При всяко отиване преживяваше силно вълнение. Отдавна знаеше, че обича тази къща, свързана с най-ранните му спомени, но никога не беше предполагал, че привързаността му към нея ще се окаже толкова силна. Изпитваше почти физическа необходимост да я притежава и болезнено желаеше да живее отново в нея. Мисълта, че досега подобно силно чувство към жена не е имал, не го смущаваше; домът съчетаваше в себе си сигурност, постоянство и красота, с каквито качества почти никое човешко същество не можеше да се похвали.

Сега вече знаеше какво се крие зад ненаситната му жажда да трупа пари: желанието, стаено от най-ранно детство в душата му, да стане собственик на замъка, което досега беше смятал за неосъществима мечта. Досега!

Все още не беше казал на никого къде се намират останките на баща му. Изкушаваше го идеята да посети мястото и да прибере сребърните предмети, но реши да не го прави. Ако го заловяха, щяха да го обявят за крадец, а точно това не желаеше.

Беше позволил на Мария да разказва на старата графиня истории от детството му, сетне да й съобщи, че Дитер тайно посещава замъка. Отначало старата дама не откликваше, но по-късно започна да се интересува и да подпитва за него, докато накрая изяви желание да го види. Дитер правилно беше предположил, че любопитството ще надвие гордостта й. Не прие поканата — все още не беше настъпил благоприятният момент.

Най-сетне най-щастливият миг от живота му дойде. Този ден стигна до замъка по главната алея, а не се промъкна крадешком по страничната. Тъкмо паркираше, когато входната врата се отвори и се появи Йоханес, заобиколен от полицаи. За съжаление не му бяха сложили белезници, но си личеше, че е сломен. Облегнат на новото си беемве Дитер го наблюдаваше с усмивка.

— Добро утро, чичо — учтиво поздрави той.

— Кой си ти, по дяволите? — стрелна го с поглед арестуваният.

— Твоят племенник, чичо. Не си ли спомняш за мен, синът на Хайни, когото се опита да изхвърлиш от онзи сутерен в Берлин, заедно с майка ми Софи? Навярно нея помниш добре. Би трябвало, след като си бил толкова разгневен, че е предпочела брат ти пред теб. — Дитер се усмихваше през цялото време, докато говореше с очевидното намерение да разяри Йоханес. Усети, че полицаите наостриха уши, и беше сигурен, че до края на деня новината за самоличността му ще обходи областта.

— О, копелето на французойката. Дошъл си да злорадстваш, нали?

— По-скоро искам да знаеш кой ти скрои този номер.

При тези думи Йоханес се втурна към него с вдигнат юмрук, ала Дитер не трепна. Едър, плещест полицай сграбчи арестувания, чието лице беше изкривено от омраза.

— Трябва да огледам замъка и да реша какви поправки е наложително да се извършат — бавно продължи Дитер.

— Ах, ти малък негодник! Няма да го получиш никога! — изкрещя чичо му.

— Не ти ли е минавало през ума, че ще се наложи да продадеш замъка заради дълговете си? — Младият мъж говореше така спокойно, че той обезумя от ярост.

— Ако това стане, ти ще си последният човек на земята, на когото ще го предложа. Ще получиш замъка само през трупа ми.

— Както искаш — усмихна се Дитер. — На добър час, чичо — извика и изтича нагоре по стълбите. За пръв път от двайсет и две години влезе в бащиния си дом през главния вход. Затръшна вратата и се облегна на нея. Задъхваше се от възторг; имаше нещо вярно в това, че отмъщението доставя удоволствие. Почувства се щастлив като дете.

 

 

Не чака дълго, докато настъпи следващият епизод, свързан с падението на чичо му. Задържането и разпитът в полицията траяха няколко дни, след което Йоханес беше освободен под гаранция.

Адвокатът му го посъветва да се признае за виновен, тъй като фактите бяха налице, и по този начин да се отърве с по-лека присъда. Йоханес го прати по дяволите, излезе, напи се, прекара една бурна нощ с любовницата си, сетне се прибра и се застреля.

— Накрая показа, че е джентълмен — заяви Дитер на Вили, без да изпитва каквито и да било угризения на съвестта.

 

 

Реши, че трябва да предостави на графинята прилично време за траур. Изчака за изминат три месеца и тогава прецени, че вече може да се срещне с баба си.

Според описанията на Мария очакваше да види прегърбена, съсухрена и склерозирала старица. Но се изненада, когато в салона завари изправена, елегантно облечена и очевидно интелигентна дама, която при това беше и много красива за възрастта си. Остана разочарован — такава жена можеше да създаде проблеми.

— Графиньо! — Той тракна токове и се поклони.

— Мария ми каза, че претендираш да си мой внук — започна без предисловие тя, без да обръща внимание на учтивия му поздрав.

— Не претендирам, а съм такъв.

— Застани до прозореца — заповяда тя. Стори му се, че го разглежда цяла вечност. — Приличаш на Хайни, но той беше рус, а ти си тъмнокос.

— Майка ми, французойката, е брюнетка.

— О, разбирам. Хайни предпочиташе брюнетки. Спомням си, че се говореше за някаква французойка, дъщеря на съдържател на бар. Не беше подходяща партия за сина ми.

— Съгласен съм, графиньо. Боя се, че баща ми беше малко романтичен.

— Но не достатъчно, за да се ожени за нея, нали? — Тя пронизително го изгледа с интелигентните си очи, сякаш го изпитваше. Дитер любезно се усмихна, преди да отговори.

— Не, но, както отбелязахте, такъв брак нямаше да е удобен за човек с неговото положение.

— Ако беше преживял войната, какво мислиш, че щеше да направи?

— Често съм се питал, графиньо. Доколкото го познавам, мисля, че щеше да даде богата издръжка на майка ми и вероятно щеше да й предложи да се върне в Париж, а на мен щеше да подсигури образованието и старта в живота.

— Разбирам — безизразно отвърна тя. — А ти нямаше ли да се почувстваш онеправдан?

— Междувременно щях да съм се научил да се примирявам с действителността — предпазливо изрече Дитер, тъй като схващаше, че няма смисъл да се изкарва прекален светец.

— Не си ли недоволен, че… как да кажа… си бил изоставен?

— Напротив, радвам се, че събитията се развиха по този начин. Научих се да се боря. Ако имах закрилата и богатството на баща ми, може би нямаше да постигна сегашния си успех.

— Значи мислиш, че си преуспял — промърмори графинята, без да обръща внимание на Мария, която сервираше чая.

— Да.

— На колко възлиза богатството ти?

Дитер замълча, изчаквайки Мария да излезе. На баба му това се стори забавно.

— Не възразявам да сте осведомена за финансовото ми положение, ала не и прислугата.

— Нима? Защо така? — възкликна старата дама, едва сдържайки смеха си.

— Защото сте моя баба — с достойнство отвърна той и й съобщи размера на част от състоянието си — нямаше никакво намерение напълно да се доверява на когото и да било.

— Справил си се добре.

— Усърдно работих.

— По-малкият ми син знаеше ли за съществуването ти?

— Да. — Беше негов ред да прикрие радостта си.

— Не го харесваше, нали?

— Не. Съжалявам за вас…

Графинята вдигна ръка.

— Няма нужда от съчувствия. И аз не го харесвах. Дойдох тук по принуда. Нямаше къде другаде да отида.

— Разбира се, вашето имение на изток…

— Да, заграбиха го комунистите. Там беше истинският ми дом. За съпруга ми този замък беше само една ловна хижа, но вече се научих да го ценя.

— А къщата в Берлин?

— Йоханес продаде терена. Там сега е построена невероятно грозна сграда, населена с отвратителни хора. Не бих живяла там дори да можех да плащам високия наем.

Сетне графинята промени темата и Дитер я остави да му разказва спомени от младостта си в Берлин, които му се сториха интересни. Беше дошъл с предубеждението, че няма да я хареса, но към края на срещата почувства симпатия към нея, независимо че тя го отпрати набързо. Когато на вратата се извърна, за да се поклони, старата дама вдигна поглед.

— Определено приличаш на Хайни. Но само това, млади момко, не е достатъчно за мен да те приема за внук. Имам нужда от доказателства.

— Имам такива.

— Тогава следващия път ги донеси.

 

 

При следващата визита след формалностите Дитер подаде на графинята томчето от първото издание на Шилер. Тя го пое и погали.

— Аз му го подарих.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Папа ми каза.

— Бях му го надписала. Но ти би могъл да го купиш от антикварна книжарница — библиотеката ни беше разграбена от нацистите.

 

 

При следващото посещение й донесе малък револвер, чиято дръжка беше инкрустирана с перли.

— Предполагам, че е принадлежал на вашата свекърва — отбеляза той, подавайки й оръжието.

— Да, едва ли е бил на свекъра ми — отвърна тя и лукаво се усмихна.

 

 

За последно запази подноса.

— Подарен е на съпруга ви от Втори пруски артилерийски полк.

— Всеки негодник може да фалшифицира надписа.

— Това е всичко, което имам, бабо — тези предмети и спомените ми. Отговорих на всичките ви въпроси. Бяхте изненадана от подробностите, които знам, нали? — Дитер се приведе, този път раздразнен от поведението й. При всяко посещение се чувстваше като на разпит; благославяше добрата си памет и беше сигурен, че постепенно надвива упорството на старицата.

— Рискът е голям. Всеки самозванец може да се сдобие с тези предмети.

Дитер се изправи, пламнал от негодувание.

— Не съм самозванец. Имам още една тайна, но предпочитам да не я споделям с вас, за да не ви разстройвам.

— Господин Кларксън — поде тя, отказвайки както винаги да го нарече фон Вайхер, за което той копнееше. — Двамата ми синове са мъртви, преживях две войни, загубих всичката си собственост. Всичко, което ми е останало, е този замък, който за съжаление ще се наложи да продам, за да се прехранвам. Съмнявам се, че има нещо на света, което би ме разстроило повече.

Дитер продължително я изгледа, преди да отговори.

— Знам къде е трупът на баща ми. Знам как е умрял. Знам къде са скрити най-красивите сребърни предмети на семейството. Мислите ли, че това ще ви остави равнодушна?

— Не, господин Кларксън.

Графинята беше безстрашна жена. Обута във високи ботуши и облечена в дебело палто, тя седна в колата на Дитер, за да бъде откарана в гората. Пътят, който водеше до малката ловна хижа, вече не съществуваше. Това не попречи на старата дама, подкрепяна от едната страна от Вили, а от другата — от Дитер, да се провира между гъстите шубраци.

Когато влязоха в хижата, Дитер потръпна и се огледа, сякаш се страхуваше, че Гестапо може да е по петите им. Освен това беше обезпокоен. Ами ако след войната войниците се бяха върнали и бяха прибрали плячката? Ами ако все пак, решили да сторят нещо достойно, бяха погребали баща му в гората? Как щеше да се оправдава пред баба си тогава? Ами ако при вида на скелета графинята му отправеше обвинение, че той го е скрил там? Беше способна на абсолютно всичко.

Двамата с Вили преместиха тежкия дъбов скрин. Закованата врата се откри и прислужникът започна да я отваря с лост. Колкото и смела да беше баба му, не можеше да очаква, че тя ще се спусне в зимника с кухненския подемник, както правеше той като дете.

Вили носеше фенерче.

— Ще вървя напред, за да проверя дали стълбата не е изгнила — каза Дитер. Сърцето му биеше до пръсване. Ами ако някой беше влязъл през кухнята? Ами ако всичко беше откраднато?

Освен дебелия слой прах и гъстите паяжини, всичко беше така, както го беше оставил през онзи ден през 1944. Очевидно никой не беше влизал. Униформите, от които беше откъснал отличителните знаци, лежаха на пода. Сандъците, съдържащи среброто на семейството, стояха до стената. Ръката му трепереше, когато вдигна фенерчето и освети купчината изгнили дрехи и кости.

Графинята мълчаливо застана пред останките на сина си. Вили изхълца. Тя се извърна и презрително го изгледа, а бедният човек, разтърсван от ридания, изтича нагоре по стълбата.

На връщане старата дама само промълви:

— Нищо ли не знаеше за това, Вили?

— Нищо, мадам. По времето на граф Хайнрих тази ловна хижа не се използваше, тук идваше само малкият Дитер. Графът щеше да я събори, ако не беше момчето. Бях забравил за съществуването й, а и гората добре я крие. Нищо не знаех и за тези сандъци, господарят трябва да ги е донесъл сам. Каза ми да не се тревожа за среброто, защото било на сигурно място. Предположих, че го е оставил в банка.

Графинята повече не продума.

Когато пристигнаха в замъка, Дитер получи покана да остане за вечеря, а ако желае, и да пренощува. Естествено прие — подобно нещо не беше се случвало досега.

Едва след вечеря, когато останаха сами на чаша коняк, старата дама внезапно каза, сякаш на себе си:

— Обичах го.

Дитер видя, че очите й бяха насълзени.

— Значи той наистина е мъртъв.

Едва сега осъзна, че през цялото време баба му беше живяла с надежда. Като много други тя беше успяла да убеди сама себе си, че синът й е жив и е пленник някъде из степите на Русия. Днес беше убил тази надежда.

— Съжалявам, че научихте истината по толкова жесток начин.

— Не, по-добре е да знам. Разкажи ми всичко, което знаеш.

Той сподели за офицерите от Гестапо и за откъслечните разговори, които беше дочул. Беше ги съпоставил и заключил, че след като баща му така непредпазливо беше говорил на френски с майка му за войната и близкото поражение на Германия, навярно е бил изтезаван да издаде къде е скрил среброто, след което гестаповците го бяха убили. Графинята дълго мълча, сякаш искаше да осмисли чутото, сетне промълви:

— Дитер, трябва да разрешим някои проблеми с теб. — Той се усмихна — тя за пръв път се обръщаше към него на малко име. — Но първо исках да съм сигурна, нали разбираш? Получих това имение от Йоханес. Нямам пари, нямам роднини и се нуждая от наследник. Бих могла да те осиновя и всичко това ще бъде твое, включително и титлата на баща ти. Съгласен си, нали?

Дитер помисли, че сърцето му ще престане да бие. Едва сдържа вълнението си и предпазливо отвърна:

— Да.

— Ако го направя, как ще ми се отплатиш?

— Нямам представа.

— Тогава аз ще ти кажа. Условията ми са прости: бих искала да разполагам с апартамент и прислужница тук, а също да имам вила в Южна Франция. Надявам се и на добра издръжка до края на живота си.

— Може да се уреди.

— Освен това очаквам да получа пари в брой — да кажем, колкото е стойността на имението. За всеки случай, Дитер.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да се осигуря, ако банкрутираш.

Той се засмя.

— Умееш да се пазариш, бабо.

— А ти си много… странен. Баща ти беше сърдечен човек, а ти си студен.

— Така ли? Не го знаех. Може би защото животът се отнесе по различен начин с мен. Трудно е да си доверчив, когато си изхвърлен на улицата в един опустошен от войната град и се бориш да оцелееш.

— Жалко. Ала трябва да се научиш да се доверяваш на хората.

— Като теб ли? — засмя се той.

— Touche. — Тя също се усмихна.