Анита Бърг
Алчност (4)

Германия — есента на 1944 — пролетта на 1945

От терасата на малкия замък южно от Мюнхен се спускаше стълбище, „охранявано“ от наглед добродушни каменни лъвове. По широката морава пред замъка маршируваше момче с преметната през рамо детска пушка. От мястото, където се намираше, детето не можеше да види как войници товарят на камиони мебели и картини. Дотолкова бе погълнато от заниманието си, че не чуваше шума от двигателите, тежките стъпки на войниците, гръмогласните команди и цветистите ругатни. Маршируваше напред-назад, без да отклонява светлосините си очи вляво или вдясно. Косата му беше тъмна и права, а черните му ботуши за езда — лъснати като огледало. „Раз, два, раз, два…“ — броеше наум в едната посока, сетне — кръгом — и обратно. Трябваше да бъде изряден, защото беше сигурен, че папа ще дойде днес.

От шест месеца очакваше пристигането на баща си, когото обожаваше. „Може би ще дойде утре“ — обещаваше неизменно всеки ден красивата му майка.

Когато тази сутрин се появиха камионите с войници, момчето повярва, че най-сетне е настъпило дългоочакваното събитие. Където имаше войници, там трябваше да бъде и папа.

— Ще дойде днес, сигурен съм — обърна се то към майка си. Говореха на френски, както винаги, когато бяха сами.

— Не знам, миличък — отвърна тя и се разплака. Дитер се сърдеше, когато майка му плачеше, но тя често го правеше. Обикновено момчето се преструваше, че не забелязва сълзите й, но днес се опита да я успокои. Ала всеки път щом я прегърнеше, плачът й само се усилваше, ето защо почувства облекчение, когато тя му позволи да играе навън.

Известно време наблюдава войниците, но бързо му доскуча, защото те не вършеха онова, което би трябвало според него; приличаха повече на носачи, които притичваха напред-назад, товарейки на камионите вещи от бащината му къща.

Изтича на горния етаж и съблече светлосиньото плетено костюмче и бяла риза, с които майка му го бе издокарала и които ненавиждаше. Извади от шкафа кутия, в която се намираше най-скъпото му притежание — „детска“ войнишка униформа. Беше подарък от баща му за последната Коледа. Облече я и изтича обратно на терасата.

— Какво правите с вещите на баща ми? — попита той учтиво един от войниците.

— Пръждосвай се — гласеше отговорът.

— Извинявайте, не разбрах добре. Какво означава „пръждосвай се“?

— Разкарай се — поясни ефрейторът.

Дитер знаеше какво означава тази дума — беше я чул от момчетата в конюшнята. Но раздразнението на войника му подсказа, че изразът сигурно има и друго значение.

— Надявам се, че моят папа е разрешил това, което правите — изкрещя от безопасно разстояние и заподскача през две стъпала надолу по стълбата със събрани крачета.

Дитер нямаше нищо против да бъде сам, защото друго и не знаеше. В имението имаше деца, но никога не му разрешаваха да играе с тях. Прислужницата на майка му му бе казала, че баща му е твърде високопоставен, което не позволява на сина му да дружи с децата на обикновените хора. Представата, че е различен, му допадаше.

Не му беше трудно да се забавлява сам. В замъка имаше чудесна библиотека и тъй като от тригодишен умееше да чете, често можеше да бъде открит там, съсредоточен върху четиво, съвършено неподходящо за възрастта му.

Обичаше книгите, но още повече — картините и порцелана. Баща му притежаваше чудесна картина на Брьогел, изобразяваща кънкьори на фона на вятърни мелници, в която Дитер дотолкова се бе вживял, че бе измислил име на всяко от нарисуваните деца. В колекцията имаше и картина от ранния период на Пикасо, която представляваше момче и момиче с обръчи — Стефан и Стефания ги бе нарекъл и често разговаряше с тях като с приятели.

Часове наред се взираше в статуетките и сервизите от дрезденски и майсенски порцелан, в изящните предмети от холандски фаянс. Беше изучил цветовете, пропорциите и линиите на това изкуство до такава степен, че на седемгодишна възраст безпогрешно можеше да определи кой е изработил даден предмет.

— От него ще излезе познавач — чу веднъж баща му с гордост да казва на майка му. — Вече има набито око.

— Жалко, защото тези ценни вещи няма да му принадлежат — отвърна тя много тихо, но баща му я чу, намръщи се и излезе ядосан от стаята. Възможно ли е майка му да бъде толкова глупава, помисли си Дитер. Нали всичко тук е собственост на баща му и следователно и негова.

Седемгодишното момче продължаваше да марширува напред-назад по поляната като хипнотизирано. Сякаш детето се намираше в някакъв друг, собствен свят. Но не беше така. То не забелязваше войниците просто защото не се интересуваше от тях. В същото време се ослушваше напрегнато за човека, когото очакваше.

— Какво, по дяволите, става тук? — дочу най-сетне любимия глас и се огледа.

— Папа, ти си тук! — извика детето и се втурна към високия едър мъж в униформа на полковник, чиито руси коси блестяха на слънцето. Дитер мечтаеше собствената му тъмна коса да се превърне някоя нощ като по магия в руса като на баща му.

— Не сега, синко — обърна на немски полковникът към него и го отблъсна. Сетне кресна към сержанта: — Кой командва тук?

— Товаренето ли? Шмит — войникът кимна към отворената врата на замъка.

— Свалете всичко — нареди полковникът.

— Не мога, господине, изпълнявам заповед.

— Аз пък ти заповядвам да разтовариш камиона, и то веднага — заяви така властно бащата на Дитер, че макар и с недоволство, мъжете се заеха с тежката задача.

— Папа, моля те… — момчето го дръпна за ръкава.

— След малко, Дитер — баща му се освободи нетърпеливо от него и хукна нагоре по стълбите, като взимаше по две стъпала наведнъж. Детето го следваше по петите.

Когато го настигна, баща му ожесточено спореше с фелдфебел Шмит.

— Имам заповед, подписана от райхсмаршала. — Шмит отвори черното си кожено куфарче. — Е, какво ще кажете? — ухили се той, когато граф Хайнрих фон Вайхер грабна документите и набързо ги прегледа.

— Но това е кражба! — извика яростно полковникът.

— Не бих казал, господине. Имуществото ви ще бъде съхранено на сигурно място. Това е предпазна мярка в случай, че замъкът бъде бомбардиран. Без съмнение ще си получите всичко обратно по-късно. Предметите са описани и номерирани — не може да стане грешка. — Говореше машинално, сякаш бе научил речта си наизуст и бе свикнал да я повтаря.

— Ако вярвате на това, тогава сигурно вярвате, че ще спечелим и войната.

— Моля? — промълви младият фелдфебел с каменно лице.

— Хайни, слава Богу, че дойде… — разплакана, майката на Дитер се втурна в салона.

— Защо, по дяволите, не им попречи?

— Как бих могла? С какво? — запита тя с изненадваща смелост.

— Говори на френски — заповяда й графът и сам премина на този език. — Кога дойдоха? Поиска ли им документите?

— Естествено, но подразбрах, че изпълняват нечия заповед, и се уплаших. А другият човек…

Докато разговаряха, Хайнрих наблюдаваше изражението на младия офицер, което подсказваше, че той не разбира френски, и това го накара да се поотпусне.

— Е, няма да позволя на проклетите крадци да отмъкнат скъпоценностите ми…

— Хайни… — Софи протегна ръка, сякаш да го спре.

— Не се тревожи, той не разбира какво говорим. Знам какво става тук. Крадат семейните ми ценности, за да има от какво да живеят онези дебели задници, когато краят на Райха настъпи — а това, слава Богу, ще стане всеки момент.

— По всичко личи, че не сте верен на фюрера, скъпи графе. — Нисък, възпълен мъж в черна униформа на СС се надигна от голямото кресло, обърнато с гръб към тях. — Изрекохте предателски думи, макар и на чужд език, който за ваше нещастие изучавах в Сорбоната през 1930. Мисля, че трябва да поговорим насаме — усмихна се заплашително той и погледна към Дитер и майка му, а момчето потръпна от ужас.

— Не познавам закон, съгласно който можете да се разпореждате с имуществото ми — сопна му се графът.

— Нима? Колко неприятно за вас тогава. Ако нямате нищо против… — кимна към жената и детето.

— По-добре е да се качите в спалнята, Софи.

— Не, Хайни, не… — За ужас на Дитер майка му се разплака, сетне — още по-лошо — се хвърли към баща му, вкопчи се в него и закрещя. Есесовецът кимна на офицера, който отиде до вратата, изръмжа някаква заповед и трима въоръжени войници влязоха. Безцеремонно разделиха Софи от графа и един от войниците я извлече от стаята, докато тя продължаваше да крещи.

— Дитер, погрижи се за майка си.

— Да, папа.

Момчето хукна навън, макар че предпочиташе да остане с баща си.

— Дитер… — Малкият беше хванал дръжката на високата врата с позлатени орнаменти, но се обърна и забеляза, че баща му стои в средата на стаята, обграден от войниците, а неприятният есесовец му предлага цигара. — Не забравяй задълженията си и винаги се грижи за мама, обещаваш ли?

— Разбира се, татко — отговори момчето.

 

 

През следващите месеци замъкът като че ли не беше същият. Най-хубавите мебели, картините и порцеланът бяха отнесени в неизвестна посока. Стъпките на Дитер кънтяха в полупразните стаи. Момчето ненавиждаше петната по стените, останали на мястото на картините, и не поглеждаше към празните шкафове със стъклени витрини, където някога бяха подредени изящните порцеланови статуетки.

Майка му се бе затворила в спалнята си, така че той нямаше възможност да се грижи за нея, както бе обещал. Отначало това задължение се изпълняваше от камериерката, но сетне тя внезапно напусна и готвачката започна да носи храната в стаята на майка му.

Дитер беше чул офицерът да обяснява, че мебелите трябвало да бъдат изнесени, за да не пострадат при евентуална бомбардировка, но такава не последва и той беше разочарован. Струваше му се, че това би било много забавно. Откакто се помнеше, в замъка нямаше многобройна прислуга. От баща си знаеше, че в миналото тук е имало много прислужници, но когато войната започнала, мъжете заминали на фронта, а по-младите жени станали работнички във фабриките. Останали само слугите на средна възраст и старците. Сетне дори и те били призовани да се бият. Дитер изгаряше от желание да ги последва.

Двамата с майка му останаха в замъка само с готвачката Мария и съпруга й Вили, който вършеше всякаква работа, като особено старателно се грижеше за зеленчуковата градина. Макар че беше под петдесет и възрастен само в очите на Дитер, той не бе мобилизиран, тъй като беше инвалид от Първата световна война.

Храната не беше проблем — част от произведените зеленчуци разменяха в селото за зайци, риба и фазани. Само кафето липсваше на трапезата им, което за момчето не бе от значение, но майка му страдаше и отблъскваше с презрение отварата от жълъди и царевица, която Мария и Вили пиеха. Докато се хранеше в кухнята — в трапезарията беше много студено — момчето слушаше разговора на прислужниците, който се въртеше все около напредването на съюзническите армии. Правеха предположения коя от тях ще достигне първа замъка. Надяваха се, че ще имат късмет това да са американците — заради кафето, шегуваха се те. Следващите им предпочитания бяха за англичаните, но от руснаците направо се ужасяваха.

— Не говорете глупости, папа ще се разсърди, ако ви чуе. — Дитер се чувстваше задължен да ги порицае. — Разбира се, че ще спечелим войната и нашият фюрер ще се покрие със слава. Германия не може да се провали. — Говореше убедително като човек, който от люлката е възпитаван, че дългът към отечеството стои над всичко и още, че дългът и честта са неразривно свързани. Беше наблюдавал баща си и знаеше как трябва да се държи един благородник и офицер. Стараеше се да му подражава.

Ядоса се, когато Мария и Вили му се изсмяха. Скочи от стола и гордо излезе от кухнята, последван от бурен смях. Беше разгневен, че се отнасяха толкова непочтително с него.

— Селяни! — промърмори сърдито и грабна шапката и палтото си. Метна на гърба си раница, в която държеше термос, чисти чорапи, хартия за писане и молив. Извади количката от бараката и се отправи към гората да събере съчки. Това беше негово задължение и той го изпълняваше стриктно.

Изминалата нощ бе мразовита и макар че наближаваше пладне, все още бе много студено — по дърветата имаше скреж, а земята беше покрита с тънък лед. Момчето тикаше с усилие количката по разораното поле, а от устата му излизаха бели облачета пара. Нивите бяха останали незасети, тъй като набързо бяха мобилизирани и последните работници. Дитер се отправи към гората на хълма по няколко причини — първо, защото не бе ходил там от доста време и сигурно щеше да открие повече съчки от другаде, освен това се надяваше, че по-дългата разходка ще уталожи гнева му, но най-много желаеше да посети скривалището, което си бе устроил в отдавна изоставената ловна хижа. Не беше ходил там цяла зима.

Обичаше да се усамотява в хижата, така както бе правил и баща му като малък. В действителност той му посочи мястото и дори му даде някои стари мебели, за да го обзаведе.

Чувстваше отсъствието на баща си по особен начин, който не можеше да обясни. Знаеше обаче, че смътната болка, която го измъчваше, ще изчезне, щом папа се завърне. Надяваше се че ще си дойде за Коледа, но остана разочарован. Новата година също отмина без вест от него и сега му оставаше надеждата, че ще го види на Великден.

Вървеше право към хижата. Реши на връщане да събере съчките, за да не бута тежката количка в двете посоки. Спря да почине чак когато достигна полянката, където се намираше старата дървена постройка. С полегатия си покрив, капаци на прозорците и дебели греди на тавана тя му напомняше шоколадовата къщичка от приказката за Хензел и Гретел. Окачените над дъбовата врата еленови рога се бяха наклонили — следващия път трябваше да донесе чук и пирони, за да ги закове.

Прибра количката в бараката. Винаги внимаваше да не оставя знак, че се намира в хижата — страхуваше се, че момчетата от селото ще дойдат и ще му отнемат убежището.

Вътре беше приятно сухо, само прах се стелеше навсякъде, но Дитер ще го избърше, когато се стопли времето. Пролетта не е далече, окуражаваше се той и търкаше ръцете си, за да ги стопли. Може да запали огън, няма кой да види; беше толкова студено, че момчетата от селото навярно си бяха по домовете. Хрумна му идеята да се премести да живее тук — ще се чувства щастлив далеч от глупавите бръщолевения на слугите и от печалното лице на майка му. Ще си готви картофи, зайци — знаеше как да поставя капан… ще… Изведнъж трепна и се ослуша. Дочу бръмченето на мощен двигател. Бързо се изкачи по стълбите, влезе в малката спалня и надникна през прозореца. Пред хижата бе спрял голям черен мерцедес. По черния път откъм шосето идваше друга кола, която спря зад мерцедеса. Вратите се отвориха, шестима офицери изскочиха и започнаха да разтоварват багажника. Скоро полянката се покри със сандъци, платнени чанти и чували.

— Сигурен ли си, че мястото е безопасно, Хелмут? — попита някой.

— Несъмнено. Щом графът го смята за такова, следователно това важи и за нас.

— Наистина ли ти каза, че е заровил онези неща тук?

— Да. Спомена сребърни предмети и семейни реликви. — Мъжът се усмихна презрително.

— Ами ако е съобщил и на другиго?

— Никой не знае, дори семейството му. Доверил се е само на един прислужник, който загинал при Ленинград.

— Научил си всичко това лично от него?

— Графът беше така добър да ми го съобщи. — Когато този път се разсмя, човекът вдигна глава и сърцето на Дитер подскочи, като позна в него есесовецът, заповядал да изведат него и майка му при последната им среща с баща му.

Сниши се зад прозореца, защото офицерите се обърнаха и влязоха в хижата. Безшумно се промъкна до площадката на стълбите, но предпазливостта му се оказа излишна, тъй като мъжете вдигаха голям шум, пренасяйки товара в зимника. Надвеси се над перилото, за да чуе разговора им.

— Господа, графът…

Екна висок смях и Дитер също се усмихна. Колко мило от тяхна страна, помисли си, сигурно вдигат тост за баща му. Може би трябва да се присъедини като негов представител. Може би…

Вратата на зимника се отвори и мъжете се появиха. Всеки носеше чувал. Все още смеейки се, свалиха униформите и облякоха сиви войнишки шинели. С цивилни дрехи рискуваха да бъдат разстреляни като дезертьори. Дитер беше отвратен от начина, по който захвърлиха униформите си на мръсния под — какво неуважение към чиновете им. Баща му никога не би допуснал подобно нещо. Един от тях събра униформите, ботушите и камите и ги хвърли в зимника. Момчето забеляза, че задържаха оръжието си.

Друг се появи с чук и кутия с пирони и сръчно закова вратата. Сетне шестимата вдигнаха голям дъбов бюфет и го поставиха пред нея, така че никой не би предположил съществуването й.

Излязоха от хижата, качиха се на колите и потеглиха в посоката, откъдето бяха дошли.

Момчето потърка очи. Всичко стана толкова бързо, че не беше за вярване. Почака няколко минути, за да се убеди, че няма да се върнат, и изтича по стълбите към кухнята и килера. Повдигна капака на пода и стъпи върху дървена платформа. Хвана с едната ръка въжето, а с другата завъртя дървения лост и се спусна в зимника — бе използвал този асансьор за продукти много пъти в миналото.

В избата бе тъмно, но Дитер имаше свещ и кибрит в джоба. Запали свещта и поизчака, докато очите му свикнат с тъмнината.

Най-интересни му бяха униформите. Внимателно откачи медалите от всяка — железен кръст, кръст с дъбово листо и друг, украсен със скъпоценен камък. Няколко други медала не можа да разпознае. Успя без ножица да откъсне нашивките на СС и значките от фуражките и ги пъхна в джоба си. Сетне огледа сандъците и чувалите. Сандъците бяха заковани — следващия път трябва да донесе клещи. Съдържанието на чувалите се оказа безинтересно. Повечето бяха пълни със сребърни предмети, увити в парчета плат, но нито един не бе така красиво изработен, както собственото им сребро, прибрано на сигурно място. На светлината на свещта проблесна кинжал, чиято дръжка бе украсена със скъпоценни камъни, подобни на онзи върху железния кръст. Откри още три такива кинжала и три, които не бяха така богато украсени, и ги прибра в раницата.

На дъното на единия чувал откри консервена кутия, която лесно отвори и видя, че е пълна с лъскави камъчета. Харесаха му ярките им цветове — зелено, синьо, аквамарин. Кутията не беше голяма и не тежеше, ето защо Дитер я прибра в раницата при кинжалите.

Вдигна свещта високо, за да провери дали има още нещо интересно, и видя баща си.

— Папа! — извика изненадан и сетне повтори разколебано: — Папа?

Защото внезапно му се стори, че се е припознал. Човекът се бе свлякъл до стената, лицето му беше пръстеносиво, очите му бяха широко отворени, но той не му се усмихваше. По лицето и раменете му имаше засъхнала кръв. Дитер пристъпи към него.

— Папа, ти ли си? — Докосна го страхливо, но баща му се свлече напред и детето видя, че задната част на главата му липсва.