Анита Бърг
Алчност (26)

Англия — 1966

Седмица по-късно седеше на леглото в малката си, подобна на клетка стая и държеше в треперещите си ръце писмо, на чието съдържание не можеше да повярва, колкото и да го препрочиташе.

Беше неизказано щастлив, когато видя плика с грозния й, почти детски почерк. Лу рядко му пишеше — намираше го досадно, както му беше обяснила; когато го правеше, обикновено беше, за да му съобщи, че няма да може да се срещнат.

Но този път беше различно. Писмото му съобщаваше, че между тях всичко е свършено; че съжалява, че не е редно (в думата „редно“ имаше правописна грешка) да поддържа тази връзка предвид голямата разлика във възрастта им и че решението й е окончателно.

Сълзи премрежиха очите му, докато четеше. Скъпата му Лу винаги мислеше повече за него, отколкото за себе си. Бързо надраска отговор, с който й обясняваше, че намира причините за неоснователни, че любовта им е твърде силна, за да бъде отхвърлена с такава лекота. Прибави подходящ стих от един от метафизичните поети и се почувства по-добре, след като изпрати писмото.

Последва кратък и жесток отговор: „Не желая повече да те виждам! Никога!“

Засегнат от жестоките думи, изпълнен с неразбиране, болка и страх, той нахвърли няколко вещи в чантата си и без да мисли за предстоящите изпити, отново избяга от училището.

По здрач застана пред вратата на Лу, измъчван от страх и мрачни предчувствия.

— Нали ти изпратих писмо — заяви тя вместо поздрав.

— Получих го и затова съм тук.

— Казах, че не искам повече да те виждам.

— Мисля, че ми дължиш обяснение.

Тя го изгледа, сякаш го виждаше за пръв път.

— Влез, но само за минута…

Джейми застана прав в малката всекидневна, където отново се почувства тромав и непохватен както някога.

— Какво се е случило, Лу?

— Не съм длъжна да ти обяснявам — сопна се тя; лицето й беше изкривено от гняв и вече не изглеждаше красиво.

— Но ти… ние бяхме толкова щастливи. Лу, не можеш така да се отнасяш с мен. Моля те, трябва да знам. Какво има? Направил ли съм нещо? Обичам те, Лу, винаги ще…

— Бременна съм — прекъсна го и се тръшна на канапето.

— Бременна? — глуповато повтори Джейми, тъй като не можа веднага да схване смисъла на думите й.

— Оглуша ли?

— Скъпа, това е чудесно. Господи, никога не съм си представял… о, скъпа моя…

— Няма да го родя.

— Но, Лу, трябва… — Коленичи пред нея. — Няма да ти позволя да го махнеш. Ще се оженим, ще си намеря работа… — Думите му възбудено се лееха като порой.

— Ако бях на твое място, нямаше да го направя. Детето не е твое. — Облечена в светла рокля на цветя, тя седеше със събрани колене като някоя стара мома. Беше скръстила ръце в скута си, но позата й очевидно беше принудена.

Джейми седна на пода. Прималя му, не можеше да повярва на ушите си.

— Не, не е възможно. Нали твърдеше, че много ме обичаш, и аз ти вярвах! — Гласът му трепереше от мъка.

— Така беше, не съм те лъгала. Обичах те… може би повече, отколкото можеш да си представиш. Но сега си върви, за Бога!

— Значи има някой друг?

— Да, има! Аз!

Джейми се извърна по посока на неочаквания глас и скочи на крака.

— Татко! — извика изненадан и очите му се помрачиха от ревност и гняв. — Ти? — Все още не можеше да повярва.

— Откога стоиш тук? — Лу се изправи разтреперана.

— Достатъчно дълго, за да чуя всичко. Отдавна ли ме мамиш, Лу? — попита лорд Грантли с характерната си сдържаност.

— Влюбени сме от година — вместо нея отговори синът му.

— Ти не се меси.

— Но всичко това ме засяга не по-малко от теб.

— Така ли мислиш?

— Да. Обичам Лу…

— Млъквай!

— Няма!

— Джейми, моля те. Защо не си отидеш?

— И да те оставя с него? Лу, как бих могъл? Моят собствен баща… откога?

— От последните седемнайсет години — беше отговорът на баща му.

— Не, не е вярно.

— Кажи му, Лу!

— Вярно е, Джейми. Влюбих се в баща ти, когато за пръв път дойдох да работя за семейството ви.

Джейми го погледна невиждащо. Тази къща, хубавото вино, което никога не липсваше, елегантните дрехи, многобройните пътувания — всичко вече имаше обяснение. Извърна се към нея.

— Не говори така. Как можеш да го обичаш, когато няма взаимност? Той не обича никого на този свят… — усети, че гласът му трепери и се помъчи да се овладее.

— Не разбираш баща си… Никой не го познава така добре, както аз… Той е добър, нежен и внимателен. — Лу заплака.

— Чудесно, щом толкова го обичаш, защо ме прие в леглото си? — изкрещя младежът.

— Джейми, позволи си прекалено много — произнесе заплашително Хари Грантли.

— Все още не съм казал всичко, което…

— Изключен си от училище. Телефонираха ми…

— Не давам пукната пара за училището. Мястото ми е тук, при Лу, а ти си излишен. Обичам я и ще се оженя за нея. Тя ще роди нашето бебе…

— Твоето бебе? Сигурен ли си?

Пред очите му сякаш падна тъмночервена мъгла.

— Напълно. — Той се обърна към баща си. — Трябва да е мое. Знаеш ли колко пъти сме го правили? Тя още не ми се е наситила, нали, Лу?

Баща му замахна толкова бързо, че Джейми дори не видя юмрука, който се стовари върху лицето му.