Анита Бърг
Алчност (36)

Америка — пролетта на 1992

Уолт спазваше неписано правило — никога не се обвързваше с жена, която работеше при него. Твърдо беше решил да избягва този капан, независимо от това, колко привлекателна е служителката или силно желанието му. Често беше наблюдавал последствията от подобно поведение.

Когато назначи Бет на работа, красивото й лице и фигура отначало го изкушиха, както се случваше с всеки мъж, който я познаваше, но не я докосна. Сега беше доволен, че не го стори — между двамата се създадоха чудесни служебни отношения, почиващи на взаимно уважение. Тя го разбираше, не се страхуваше от него и след Джъби познаваше тайните на империята му по-добре от всеки друг. Сексът би могъл да попречи на всичко това.

В деня, в който Уинтър Съливан влезе в кабинета му за интервю, Уолт стоеше до прозореца на свръхмодерно обзаведения си кабинет и наблюдаваше пълния с камиони и микробуси паркинг, превозващи фармацевтичните продукти на фирмата из цялата страна. Извърна се, погледна Уинтър и сърцето му подскочи.

Всъщност тя не беше ослепителна красавица. Големите й сиви очи бяха доста раздалечени, лицето й беше доста обло, устата — по-малка, отколкото беше модерно, а носът — топчест. И все пак беше извънредно привлекателна. Русата й коса беше права и гладка като повърхност на езеро и на Уолт му се прииска да я докосне, за да почувства копринената й мекота. Не беше нито висока, нито ниска, нито пълна, нито слаба. Ала най-впечатляващо от всичко беше нейната виталност и жизнерадостта, която струеше от лицето й още преди да се усмихне. Усмивката й не беше свенлива или превзета, а широка и искрена.

— Госпожице Съливан, изглежда, вие сте точно онова, което компанията търси. — Уолт й подаде ръка.

— Но вие още не сте разговаряли с мен — разсмя се новодошлата и той осъзна грешката си.

— О, тази среща е просто формалност — колкото да ви поздравя с „добре дошли“ — излъга, питайки се защо го прави и какво, за Бога, става с него. — Моите хора са впечатлени от вас и от автобиографията ви.

— Доста строго ме разпитаха — отново прозвуча напевният й глас и Уолт си каза, че би могъл да го слуша с часове.

— Ще заемете важен пост. Връзките с обществеността са най-важни в нашата работа. Виждам, че през последните пет години сте работили за „Зайгалс“. Защо напуснахте? — Почувства, че вече се владее, но все пак изгаряше от желание да й каже, колко е чаровна и колко се вълнува от присъствието й. — Предполагам, че ако работя в стандартно фармацевтично предприятие, ще мога по-добре да преценя плюсовете и минусите на тази дейност. „Зайгалс“ имаха проблем с правосъдието във връзка с един техен продукт. — Уолт кимна утвърдително.

— Все пак, докато работех там, установих, че хомеопатичните и билковите лечебни средства ме интересуват повече от всичко останало. Привлече ме точно тази страна от вашата дейност.

— Засега те заемат само трийсет процента от продукцията ни — обясни й той и сетне съжали — може би това щеше да я накара да се откаже.

— Трийсет процента за алтернативна медицина не са малко.

— Дядо ми твърдеше, че билколечението не е алтернативна, а истинска медицина — засмя се той. — И не е бил далеч от истината, ако си помислим каква огромна част от съвременните лекарства имат за основа билки. Заведоха ли ви до нашата ферма за лечебни растения в Кънектикът? Трябва да я посетите, много е интересно. — Помисли си, че това ще направят заедно.

— Ще бъде удоволствие за мен. Поставила съм си за цел да посочвам на хората тази тъй наречена „алтернатива“ — не мога да се изразя с по-подходяща дума. — Младата жена се усмихваше и говореше толкова убедително, че на него му се прииска да я целуне. — Разбира се, не бива да се отказваме от традиционната медицина, но двете трябва да вървят ръка за ръка.

— Как искам дядо ми да е жив и да ви чуе. Понякога си мисля, че той би се ужасил от пътя, който поех. Дензил не признаваше традиционните лекарства. — Той погледна часовника си. Изпита желание да й предложи да обядват заедно, но си помисли, че такава стъпка би била твърде прибързана. — Знаете ли, тук имаме чудесно барче, където можете да хапнете. Следобед заминавам за Кънектикът и мога да ви заведа.

— С удоволствие, господин Фийлдинг.

След като Уинтър излезе, той повика секретарката си.

— Бет, нареди някой друг да проведе интервютата с останалите кандидати. Поръчай кола за два часа следобед и уведоми госпожица Съливан да бъде във фоайето по същото време.

— Да, господин Фийлдинг — поусмихна се тя.

— Защо се смееш?

— Значи избрахте госпожица Съливан?

— По-добра не можем да очакваме.

— Разбира се, господин Фийлдинг. — Секретарката се извърна и излезе от кабинета, а Уолт се почувства като малко момче, което бяха заварили с ръка в панталонките.

Това се случи преди девет месеца. През това време Уолт не докосна Уинтър нито веднъж, въпреки че страстно го желаеше. Знаеше защо — не искаше да изгуби чудесното приятелско чувство, с което тя щедро го даряваше. От погледите, които понякога му отправяше и от начина, по който ръката й се плъзгаше върху неговата, беше сигурен, че тя го харесва. Беше толкова лесно и същевременно толкова трудно да се прекрачи границата.

Ако задълбочаха отношенията си, колко дълго би могло да трае това?

Колко време би изминало, преди тя да прояви недоволство и да пожелае нещо повече? Веднага би се развел с Чарити, но съпругата му го държеше в ръцете си.

Несъмнено законът можеше да бъде заобиколен с помощта на някой способен адвокат — оттогава бе изминало твърде много време и показанията й щяха да бъдат сметнати като форма на отмъщение. Но какво биха казали приятелите му, онези високопоставени личности, които така обичаше да има около себе си? Знаеше какво ще си помислят — няма дим без огън.

От момента, в който за пръв път я видя, разбра, че Уинтър е различна от другите, и времето, което прекараха заедно, не промени мнението му. Доказателство не му беше нужно, но и то се появи, когато веднъж тя го придружи до приюта, в който беше настанен Ханк. Двамата трябваше да летят със самолет за някаква конференция в Лондон, сетне Уолт щеше да пътува сам до Индия и Кайро. Обясни й, че първо трябва да се отбие на едно място.

Шофьорът караше бавно през красивата местност.

— Къде отивате? — полюбопитства тя.

— В един приют — кратко й отвърна.

— Кой се намира тук, Уолт? — внимателно попита Уинтър, използвайки малкото му име, както винаги, когато бяха насаме.

— Синът ми.

Младата жена притихна.

— Да дойда ли с теб? — попита, когато колата спря.

— Ако желаеш… Предупреждавам те, че гледката не е приятна — отвърна й и веднага съжали, че се показа толкова безчувствен. — Може да те натъжи — смутено добави, като същевременно съжали, че я покани — предпочиташе да е сам при Ханк.

— Сигурна съм, че няма.

Влязоха в дома, който поради тишината и липсата на болнична миризма приличаше повече на вила, отколкото на здравно заведение. Посрещна ги елегантна секретарка, която, бъбрейки учтиво, ги придружи до стаята на Ханк, пред която ги чакаше медицинска сестра. Помещението беше хубаво, обзаведено със старинни мебели.

— Добър ден, господин Фийлдинг. Ханк има лека настинка, затова днес го задържахме на легло — словоохотливо обясни сестрата. Резкият тон, типичен за професията, липсваше в гласа й.

Уолт застана до леглото на сина си и го погледна. Ханк беше навършил тринайсет, но изглеждаше като шестгодишно дете. Тялото му беше слабо и неоформено, ала най-стъписващо беше лицето му, което изглеждаше недокоснато от живота. Изражението му се беше запазило чисто и невинно, каквото е било в деня, когато мозъкът му беше спрял да функционира. Широко отворените му очи безучастно се взираха в баща му.

— Здравей, Ханк! — Уолт хвана ръката му и я стисна. — Реших да се отбия при теб, преди да замина за Лондон за няколко дни. Какво искаш да ти донеса? Какво ще кажеш за един сак? Ще ти донеса и няколко пощенски картички… — Монологът му продължи около двайсет минути. Говори му за бейзболен мач, на който не беше ходил, за риболов, който не беше се състоял, за попмузика, каквато не беше слушал, и за филми, които не беше гледал. — Е, добре, Ханк, време е да тръгвам. — Наведе се и целуна измършавялото личице на детето. — Довиждане, момчето ми — извика, когато стигна до вратата, а Уинтър, която през цялото време беше стояла до прозореца, се приближи до леглото, наведе се и също целуна момчето.

— Довиждане, Ханк, радвам се, че се запознахме.

Двамата мълчаливо извървяха разстоянието до колата, качиха се и потеглиха. До летището не проговориха. Уолт седеше замислен и неизмеримо тъжен. Тя докосна ръката му.

— Уолт, толкова съжалявам.

— Ужасна история, нали?

— Трудно е, особено за човек като теб, който има на разположение всички възможни лекарства на света и персонал от най-добрите химици и биохимици.

— Така е. — Погледна я нерешително, тъй като не беше сигурен дали ще може да удържи напора на чувствата си.

— Преча ли ти? Навярно не ти се говори.

— Да — прошепна Уолт, изхълца неудържимо и потисканите от години сълзи потекоха. Младата жена го прегърна, докато болката и отчаянието му попреминаха. Сетне той изприказва мъката си така, както не го беше правил дори пред Джъби.

— Само ти ли го посещаваш? — попита тя накрая.

— Да. Чарити не може… не й се сърдя. Тежко е, дяволски тежко. Тя го е изключила от живота си, все едно че не е съществувал. Избрала е този път, за да запази душевното си равновесие.

— А ти не можеш ли да сториш същото?

— В никакъв случай. Още не съм загубил надежда. Уверяват ме, че той не ме познава и че вероятно не разбира нито дума от онова, което му разказвам, но не мога да повярвам. Човек никога не знае…

— Прав си, не можеш да го изоставиш. Сигурна съм, че Ханк те познава и че обичта ти му дава сили.

— Съжалявам, че те обремених с тази история.

— Благодарна съм ти за… доверието.

Докато бяха в Лондон, Уинтър излезе на пазар и се върна в хотела със сак.

— За Ханк е — лаконично обясни.

Това се бе случило преди две седмици. От този момент Уолт знаеше, че не ще може дълго да продължава по този начин.