Анита Бърг
Алчност (32)

Орегон — 1966—1967

Докато пътуваше с един огромен камион към Уестлейк /за щастие шофьорът се беше съгласил да го качи/, Уолт не чувстваше нищо, сякаш беше под наркоза. Искаше му се да поспи, защото беше смъртно уморен, но щом затвореше очи, мъчителните мисли не му даваха покой. Още не можеше да повярва на случилото се. Смяташе, че познава майка си, вярваше в обичта й, беше сигурен, че тя не харесва съпруга си, макар и да не го мразеше така, както той. Оказа се, че е сгрешил. Убивайки баща си, беше убил любовта на майка си.

Остана затворен в квартирата си цяла седмица. Не посмя да излезе нито веднъж. Поддържаше се с кафе, бисквити и шоколад, които откри в шкафчето си. Трепетно очакваше да го арестуват. Страхуваше се не от Чарити, а от собствената си майка.

Ала вместо полицаите пристигна Чарити. Беше неделя и Уолт се събуди от силно тропане на вратата — чукаше хазайката му, която току-що идваше от литургия.

— Дошло е едно момиче — твърди, че ти е годеница. Не ми е приятно да приемаш жени в дома ми.

— Не се притеснявайте, госпожо Чейзман — отвърна той.

Чарити го чакаше във всекидневната. Когато отиде при нея, младежът я огледа от глава до пети, сякаш я виждаше за пръв път. Беше висока и слаба, но това беше модерно. Рядката й коса беше дълга до раменете, с изрусени кичури. Големите й очи бяха очертани с черен молив и отклоняваха вниманието от масивната й долна челюст. Благодарение на шините, които носеше от малка, зъбите й бяха идеално подредени. Никога нямаше да бъде красива или сексапилна, но поне беше поносима.

— Какво правиш тук, за Бога? — сопна й се, когато забеляза големия й куфар.

— Реших да живея при теб.

— Но ти не можеш… Няма ли да продължиш обучението си?

— Завърших гимназия и не възнамерявам да продължа в колеж. Не виждам смисъл, след като ще се омъжвам. Винаги съм мечтала да бъда само съпруга и майка. — Тя самоуверено се усмихна.

— О, Чарити! Как бих могъл да издържам семейство? Едва на двайсет съм и ми предстоят още четири години в колежа. Невъзможно е.

— Ще стане, сладурче, всичко съм предвидила. Ще си намеря работа и ще ти помагам. Тогава няма да е наложително да се трудиш толкова много.

— Но как ще го приемат родителите ти? — попита Уолт, хващайки се като удавник за сламка. — Баща ти ще се ядоса.

— Грешиш. Винаги те е харесвал, смята, че си много умен и че един ден ще станеш много богат. Ще си наема стая — родителите ми не биха се съгласили да живеем заедно, докато не сме… — Чарити повдигна вежди. — Имат ми пълно доверие — добави, за да предотврати възраженията му.

— Не мога веднага да се оженя за теб…

— Не, разбира се. Най-добре ще е догодина, когато ти ще си на двайсет и една, а аз — на деветнайсет.

— Но когато завърша, ще ме вземат в армията.

— Не е задължително. Не знаеш ли, че мой чичо е голяма клечка в Генералния щаб?

— Но защо Джъби отива във Виетнам?

— Този глупак сам пожела — вероятно, за да избяга от Мери-Лу.

— Не бих могъл да постъпя така. Разбира се, че нямам желание да воювам, но не искам да се измъквам по този начин.

— Ще видим — решително заяви тя. — Ако все пак отидеш, ще те чакам тук и ще ти устроя посрещане като на герой.

— Признах всичко на майка ми — предизвикателно рече Уолт, ядосан от прекомерната й самоувереност.

— Знам, видяхме се с нея. Разговорът не беше приятен, тръпки ме побиват, като си спомня. Искаше да научи всички подробности и сякаш правеше съпоставка между моето и твоето описание на случилото се. — Чарити потръпна. — Изглежда не й се вярваше, че си способен да извършиш подобно нещо.

— Значи си безсилна да ме злепоставиш пред нея.

— Но мога да съобщя в полицията… — Злорадо му се усмихна. — Виж какво, Уолт, защо не се примириш? Ще се оженим, няма друг изход. Знам, че не ме обичаш, обаче някой ден и това ще стане. Красив си и можеш да имаш всяко момиче, което пожелаеш, но смятам, че и аз не съм за изхвърляне.

— Да, разхубавила си се — потвърди той и внезапно изпита съжаление към нея.

— Наистина ли мислиш така? О, колко си мил! — Тя се изкикоти. — Ето, виждаш ли, няма да е толкова лошо. Ще ти помагам, ще бъда добра съпруга. Ожени се за мен, моля те…

 

 

През годината, която предшестваше сватбата им, Уолт не можеше да се оплаче от Чарити. Тя си намери стая близо до квартирата му. През деня работеше в адвокатска кантора, а вечер — като сервитьорка в закусвалня. Прекарваха доста време заедно, но никога не я докосна, нито пък я целуна.

В продължение на цяла година Чарити спестяваше и събра достатъчно пари, за да наемат малкия апартамент, който беше открила. Уолт не го хареса — двете стаи, кухнята и малката баня му се струваха неуютни.

— Ще се простираме според чергата си — заяви тя твърдо.

След като разбра, че сватбата е неизбежна, той също спести малка сума, за да си купят мебели и да посрещнат някои извънредни разходи — „бели пари за черни дни“, както казваше майка му. За меден месец обаче не можеше и да се мисли — нямаха достатъчно средства.

 

 

Въпреки че беше поканена, Розамунд не присъства на сватбата, което даде повод за много сплетни. Семейство Хорнбийм бяха обидени от постъпката й, но добрата госпожа Хорнбийм убеди съпруга си, че странното поведение на майката на Уолт несъмнено се дължи на мъката й по Стийв, която вече три години не стихваше. Но дори и тя не можа да намери задоволителен отговор на въпроса, защо Уолт, винаги толкова привързан към майка си, беше престанал да я посещава. Опита се да изтръгне някакво обяснение от него, но не успя.

За подобна сватба всяко момиче можеше да мечтае. Тя се състоя в местния хотел край езерото. Имаха осем шаферки, четириетажна торта, оркестър и сто и петдесет гости. Нито един от тях не беше от страна на младоженеца. Чарити носеше копринена блуза и дълга пола с четири колосани фусти. В косата й бяха втъкнати бели и розови цветчета и за изненада на всички изглеждаше почти хубава.

През цялото време, докато траеше тържеството, Уолт се чувстваше неловко — усещаше, че зад гърба му шушукат и се споглеждат скришом. Знаеше какво интересуваше всички — защо е престанал да посещава майка си и защо тя не присъства на сватбата?

Затова искрено се зарадва, когато видя стария си приятел Джъби. По изпитото му и бледо лице личеше, че е разбрал какво означава ад.

— Боли ли те? — Уолт посочи десния му крак, който беше раздробен от куршум веднага след пристигането му във Виетнам. Беше прекарал шест месеца в болница и все още се подпираше с бастун.

— Понякога, особено когато ми се пие бира. — Разсмя се, но приятелят му съзнаваше, че лъже — можеше да се обзаложи, че и в момента изпитва болка. — Хей, човече, не се оплаквам, особено когато си помисля за алтернативата — побърза да добави Джъби, сякаш подразбрал, че той схваща истината.

— Каква е тя?

— „Завръщане“ в ковчег. Това сполетя останалите от моята рота, затова раняването беше най-хубавото, което можеше да ми се случи.

— Толкова лошо ли беше?

— По-зле, отколкото можеш да си представиш. Уолт, обещай ми нещо. Не се прави на герой. Ако можеш, спаси се от армията.

— Чарити твърди, че един ваш чичо може да ми помогне. Но не съм решил още… — Изражението му издаваше, че изпитва угризения на съвестта. — Какво възнамеряваш да правиш отсега нататък?

— О, не съм се отказал от старата си мечта да стана адвокат. Създадени са образователни програми за ветераните от войната, но първо трябва да се справя с бюрократите, които създават пречки, за да пестят пари. Когато това безумие приключи, ще забравят, че сме съществували, за да се заличи по-бързо срамът от Виетнам.

— Не може да бъде!

— Искаш ли да се обзаложим? — Джъби се усмихна, но очите му останаха тъжни.

— Чух, че третото ти дете е на път, поздравявам те.

Приятелят му изпитателно го погледна, за да разбере дали му се присмива, и мрачно добави:

— Ако е мое.

— За Бога, какво искаш да кажеш?

— Не си ли чул за моята Мери-Лу… чука се с когото й падне. — Засмя се горчиво и Уолт се запита кое е било по-мъчително за него — войната или завръщането у дома.

— По дяволите, Джъби, не знам какво да кажа.

— По-добре е да си мълчиш. — Сложи ръка върху рамото му. — Виж какво, признавам, че Чарити е досадна, но несъмнено ще бъде добра съпруга. Заедно ще стигнете далеч. Ако спазваш задълженията си по „сделката“, сестра ми ще ти отвърне със същото.

Уолт се стъписа — навярно Чарити беше издала тайната им на брат си. Внезапно осъзна, че не се страхува от приятеля си и дори за момент почувства облекчение.

— Знаеш ли, когато стана богат и прочут, ще ти помогна да завършиш право. Искаш ли да сключим такава сделка?

— Дадено. — Джъби се разсмя и двамата тържествено си стиснаха ръце.

 

 

Докато младоженците пътуваха към Уестлейк с малкия форд, сватбен подарък от семейство Хорнбийм, Уолт си мислеше, че малко жени биха приели да се лишат от меден месец с такова разбиране като Чарити.

— Затвори очи — заповяда тя, докато отваряше вратата на новия им апартамент, после добави: — Хайде, огледай се.

Той се подчини и не повярва на очите си; тъмнокафявата боя беше заменена от снежнобяла; дъските на пода бяха изциклени и лакирани; на прозорците бяха окачени пъстри завеси, а диванът и канапето бяха с нови калъфи.

— За Бога, Чарити, как…

— Мама ми даде шевната си машина.

— Но как се справи с боядисването? Сякаш не е същият апартамент.

— Харесва ли ти? — радостно възкликна тя.

— Много. Как успя? Нали ходеше на работа?

— Намирах време.

— Благодаря ти, великолепно е. — Уолт се извърна и за пръв път я целуна, при това искрено и с благодарност.

През нощта се любиха. Той беше доста неопитен, тъй като беше спал само с едно момиче. Нямаше представа какво трябва да прави, а девствената Чарити беше още по-неумела. Притискаше се към него и простена, щом Уолт твърде бързо проникна в нея. Разплака се от щастие, когато почувства, че съпругът й достигна върховния миг. По-късно, докато лежаха прегърнати, той се срамуваше, че не може да отвърне на любовта й. Съпругата му заслужаваше повече. Искрено съжаляваше, че не може да отвърне на любовта й.