Анита Бърг
Алчност (39)

Кембридж — 1957

Дитер застана пред тухлената къща с еркерни прозорци. Грозотата й го накара да потръпне. Провери дали е заключил вратата на фургона, сетне бутна разнебитената порта и тръгна по късата пътечка. Позвъни и се загърна още по-плътно в палтото си, докато чакаше да му отворят. Не възнамеряваше да стои пред вратата повече от десет секунди. Всъщност не знаеше защо беше дошъл. Навярно от любопитство.

Вратата се отвори и на прага застана момче, облечено в грозната сива униформа на английските основни училища — три четвърти сиви чорапи, които се бяха смъкнали до глезените му, и въздълги сиви шорти. То не продума, само подозрително се взираше в Дитер със сивите си очички.

— Госпожа Кларксън вкъщи ли е?

— Ти не си англичанин, нали? — отвърна на въпроса с въпрос детето.

— Не, не съм.

— Познах по говора ти.

— Колко си наблюдателен! — поусмихна се Дитер. — Попитах…

— Мамо! — извика момчето. — Търси те някакъв човек.

Той смаяно изгледа, питайки се това ли е природеният му брат.

В дъното на тесния коридор се появи жена, която бършеше ръцете си в пешкир и късогледо се взираше към входната врата.

— Да? — обади се несигурно тя, тръгвайки към тях.

„Не може да е майка ми“ — възмутено си помисли, когато видя приближаващата се ниска жена с побелели коси.

— Дитер, ти ли си? Наистина ли си ти? — Тя го прегърна и се надигна на пръсти, опитвайки се да го целуне. Синът й стоеше по войнишки вдървено и чакаше радостният й изблик да стихне. — Дитер, скъпи, ти дойде, винаги съм твърдяла, че това някога ще стане. Влез, много е студено. — Софи го дръпна в коридора. Майка и син продължиха неловко да се взират един в друг, докато детето, облегнато на стената, ги наблюдаваше с интерес. — Много си пораснал — възкликна Софи.

— Децата растат, мамо — раздразнено заяви Дитер.

— Колко съм глупава! Разбира се, че вече си мъж. Не мога да повярвам, че имам двайсетгодишен син. Дарън, това е големият ти брат, за когото толкова често съм ти говорила. Нарекохме го така, за да прилича името му на твоето. — Тя се изсмя по начин, който му беше познат. — Е, да отидем в дневната, там гори камината. — Майка му го въведе в малка стая, която беше така претъпкана с мебели, че изглеждаше още по-малка. — Ще направя чай. Дарън, ела да ми помогнеш. — Тя избута детето навън.

Дитер се огледа. Вкусът на майка му си личеше — сиво-сини кадифени завеси и тапети на райета. Усилията да се разкраси грозната стая бяха трогателни, но безплодни.

Софи се появи с поднос, а той скочи и затвори вратата след нея.

— Винаги си се отличавал с добри маниери — замислено отбеляза тя. — Боб скоро ще се прибере и много ще се зарадва. Ще останеш ли за вечеря? Трябва да ми разкажеш всичко, което си правил… — Майка му говореше бързо и нервно.

Дитер със съжаление я изгледа. Какво би могъл да й разкаже за последните осем години и как би могла да го разбере?

— Нямаш представа колко се разтревожих, когато избяга. Търсихме те дни наред. Къде се скри?

Дитер се усмихна — често се беше питал дали майка му се е поинтересувала за него; искаше му се да вярва, че е било така.

— Отначало живях в горска хижа, а когато настъпи зимата, се преместих при един приятел в града.

— Още ли живееш в Берлин?

— Не, в Мюнхен. Прехвърлих се там преди три години. Исках да съм в западната част на Германия. Английският паспорт ми помогна да се измъкна от Берлин.

— Значи все пак си имал някаква полза от Боб? А беше толкова сърдит, когато те осинови.

— Да, научих се да съм благодарен — меко отвърна той, без да я уведомява, че сега има два паспорта — английски, който беше жизненоважен за бизнеса му, и немски, с бащиното му име, придобит чрез подправени документи и голям подкуп.

— С какво се занимаваш?

— С търговия — купувам, продавам…

— Какво? — попита детето.

— Всичко, което има цена — лаконично отвърна той и това беше самата истина. Не обясни, че е търгувал с храна, цигари и алкохол, които купуваше на безценица от един корумпиран сержант, шеф на военен склад, и продаваше на инфлационни цени. Нито пък й каза, че за кратко време беше въртял бизнес със старо желязо, от който натрупа доста пари. Страхуваше се, че такива подробности биха навредили на образа му, който се стараеше да си изгради. Ала й разказа за почтените си сделки с мебели, картини и сребро, които се намираха в изобилие в следвоенна Европа. Накара я да повярва, че само благодарение на находчивостта си, а не на диамантите, е успял да купи голям магазин и да го напълни със стока.

— Започвам голям бизнес с антики. Хората отново забогатяха.

— Не и тук.

— Да, виждам, че положението е доста нерадостно. Как издържаш?

— Много съм щастлива — твърдо заяви майка му, сякаш се отбраняваше.

— Къде работи Боб? Още ли е при военните?

— Не, напусна веднага, щом му се удаде случай. Портиер е в колеж и си обича работата — вяло добави.

Дитер замълча — чувстваше се неловко. Да живееш в замък с човек като баща му и сетне да изпаднеш до това положение… Наистина не знаеше дали да й се възхищава, или да я съжалява.

И двамата трепнаха, когато чуха изщракването на ключалката.

— О, кого виждам…

Боб Кларксън застана на прага — носеше евтин костюм, огромният му корем висеше над колана, а зачервеното му лице излъчваше вулгарност. Сега Дитер разбра, че майка му заслужаваше само съжаление.

 

 

Посещението при семейството му беше изпитание за него. Винаги беше презирал Боб, но сега вече го ненавиждаше заради нерадостния живот, на който бе осъдил майка му.

Вечерята му се стори безкрайно дълга, а храната — непоносима.

Хранеха се мълчаливо, по едно време Софи се обади:

— Дитер се справя добре, Боб. Ще отваря антикварен магазин.

— О, това е добре, синко. Изненадан съм, че такива неща се търсят. Мислех, че след удара, който им нанесохме, германците дълго няма да се сетят за подобен лукс.

— Напротив, моите сънародници желаят да нормализират живота си колкото е възможно по-бързо — което и правим — натърти Дитер.

— Твоите сънародници? Мислех, че си французин.

— Не, Дарън, германец съм — студено заяви брат му.

— Ако съм на твое място, приятел, не бих се хвалил с подобно нещо — изкикоти се Дарън, скочи от стола и избяга от стаята.

Боб се извини, че трябвало да отиде в клуба — там щяло да има някакво състезание, което не искал да пропусне.

— Ще останеш ли за по-дълго? — попита той, навличайки палтото си.

— Боя се, че няма да мога.

— О, Дитер, надявах се, че поне ще пренощуваш у нас — обади се Софи.

— Съжалявам, мамо, утре рано сутринта имам среща в Норфолк — ще купувам картини. А за следобед имам запазено място във ферибота, който ще отплава от Харуич.

— Трябва да има закон срещу изнасянето на националните ни богатства в чужбина, особено за Германия — изръмжа Боб.

— Но нали спечелихте войната, не можете да имате всичко на този свят — студено се усмихна Дитер. Боб продължително и сурово го изгледа и за момент не беше сигурен, дали вторият му баща иска да го удари, или пък търси и не може да намери думи, за да му отговори.

Сетне излезе и затръшна вратата след себе си.

— Дитер, не биваше така да го оскърбяваш, не е справедливо. Той не е умен като теб — смъмри го Софи, когато най-сетне останаха сами.

— Подразни ме глупавата му английска гордост. По мое мнение тази страна завинаги се е разделила с величието си. За разлика от Германия… О, мамо, ако можеш само да видиш какво е постигнато. Ако знаеш с каква гордост работят германците. Трябва да се върнеш.

— Защо, тук ми е много добре — усмихна се тя.

— Как е възможно? С това семейство, в такава къща и в тази страна…

— Съгласна съм, че не сме богати, но имаме достатъчно храна. Колкото до другите неща, които мислех за важни… те вече не ме интересуват. Нямам сребърни прибори, но и не се налага да ги лъскам. Гардеробът ми е малък, което означава, че по-малко дрехи пера, гладя и поправям. Мога да почистя тази къща от зимника до тавана за един ден, така че не съм принудена да наемам прислуга, която да недоволства и да ме шпионира.

— Но мислех, че Англия…

— Англия се отнесе добре с мен. Харесвам хората й, те скоро ще се съвземат, ще видиш — убедително заяви Софи, а синът й поклати недоверчиво глава. — За пръв път от години се чувствам в безопасност. И знаеш ли защо — заради Боб. Той ми дава тази сигурност. Знам, че е малко простоват, но е мил, добър и ме обича повече от всеки друг досега.

— Но след баща ми… — смутено прошепна младежът.

— О, баща ти… — Сведе поглед и лицето й придоби замечтано изражение. Значи Дитер беше прав, като си мислеше, че никой не е в състояние да се сравни с баща му. — Вярно е, че никога повече не бих обичала някого така, както баща ти. Той беше красив, очарователен, сърдечен, а аз бях толкова млада. Ала Хайни не ме обикна и с него никога не почувствах сигурността, която Боб ми даде.

— Не го вярвам, мамо.

— Тогава защо той не се ожени за мен? — тъжно се усмихна Софи.

— Щеше да го направи след войната.

— Не, миличък, лъжеш се. Аз също си въобразявах, че ще го стори, но дълбоко в себе си знаех, че това е неосъществима мечта. Бях само негова любовница и несъмнено, когато ми се наситеше, щеше да ме замести с друга.

— Никога нямаше да се случи подобно нещо — продължаваше да упорства Дитер.

— Милото ми момче, лоялен си както винаги. Представи си, че не бяха убили баща ти и че той се беше завърнал жив и здрав след войната като брат си. Наистина ли мислиш, че високомерният граф, научавайки, че съм станала проститутка, за да оцелеем, щеше да ме приеме обратно в леглото си? — При тези думи Дитер примигна. Софи настойчиво се втренчи в сина си, който отклони поглед. — Никога! Ала Боб го направи — прошепна тя.

— Променила си се, мамо.

— Да, разбира се, в противен случай щях да загина.

— Не мога да забравя, мамо — задавен от вълнение промълви той.

— Искаш да кажеш, че не можеш да ми простиш? Боя се, че това е твой проблем, не мой. Не се срамувам от миналото си, но дори и то да не ми харесва, не мога да го променя. А ти или го приемаш такова, каквото е, или не.

Дитер се втренчи в майка си. Как е възможно толкова много да се промени един човек? Къде беше лекомислената, кокетна Софи?

— Защо дойде, Дитер? Защо… след толкова много години?

— Исках да те видя.

— Само затова ли?

— Донякъде и от любопитство.

— Струва ми се, че причината е друга.

— Не, съвсем не — излъга той. Наистина имаше съществено основание да дойде. Следващата седмица щеше да отплава с малко корабче, натоварено с оръжие, за африканска държава, където беше избухнала революция. Досега беше изпълнявал дребни оръжейни поръчки, но знаеше, че благодарение на дискретността си ще бъде натоварен да извърши нещо по-голямо. Този момент беше настъпил. Имаше голяма опасност да бъде заловен и хвърлен в някой вонящ африкански затвор. А може би и да загине… Беше дошъл да се сбогува — за всеки случай.