Анита Бърг
Алчност (2)

Кан — есента на 1992

Средиземно море изглеждаше оловносиво под намръщеното небе. Вълните лениво се плискаха по безлюдните плажове и крайбрежните скали, сякаш бяха изтощени след нощната буря. Пясъчната ивица беше покрита с отломки от разбитите лодки. По улиците бяха пръснати хартии, изпочупени клони и използвани презервативи, сякаш някой бе изсипал огромно кошче за боклук. Разкъсаните от ураганния вятър листа на палмите висяха безжизнено. Боядисана в синьо и бяло общинска кола за смет се движеше бавно по Кроазет, а около нея подтичваха чистачи, облечени в сини престилки, които събираха боклука. Валеше дъжд и улиците бяха почти безлюдни. Пред ресторантите, разположени покрай морето, стояха разтревожени собственици и се взираха в застрашително притъмнялото небе, пресмятайки каква част от дневното меню трябва да се съкрати, за да се предотвратят допълнителни загуби, тъй като едва ли щеше да има много клиенти.

Някаква потиснатост витаеше над курорта и тя не се дължеше само на метеорологичните условия, но и на меланхолията, която в началото на зимата обзема населението на крайбрежните градове, особено на тези в Англия. Кан обикновено се радваше на благосклонно слънце и по-високи температури през този сезон от годината. Днес обаче тук не бе много по-различно от Моркам — туристите си бяха заминали, слънцето не се показваше, белите сгради изглеждаха занемарени, а бизнесът беше напълно е замрял. На местните жители не им оставаше нищо друго, освен да потънат в зимна меланхолия и да чакат лятото и туристите да се завърнат.

От прозореца на апартамента си в хотел „Карлтън“ Дитер наблюдаваше как някаква възрастна жена упорито върви под дъжда, вдигнала яката на шлифера си и омотала се с топлия си шал. Тя водеше два йоркширски териера с изцапани червени панделки, предпазващи дългите, къдрави косми да паднат в очите им; кучетата изглеждаха така, сякаш предпочитат да бъдат на всяко друго място, но не и на разходка в дъжда.

„Сигурно е англичанка“ — реши той и една от редките искрени усмивки озари лицето му при вида на мократа стара дама, бореща се с кучетата и лошото време, но плахо почукване на вратата го накара да се обърне. Камериерът, когото беше повикал, влезе боязливо в стаята. Всеки мускул по тялото му трептеше в страхопочитание — Дитер вдъхваше такова чувство в подчинените си. Даде нарежданията си, без да употреби думите „моля“ и „благодаря“, докато телефонираше.

— Ето там — промърмори той раздразнено и махна заповеднически с ръка по посока на багажа си. Пътните чанти бяха от най-фина черна кожа и върху тях стояха инициалите му.

— Обажда се Дитер фон Вайхер — заговори най-сетне по телефона. — Ти ли си, Тото? Как си? Как са красивата ти съпруга и децата?

Угодническата му усмивка подхождаше на тона му. Говореше безупречен английски с лек акцент, който караше дори най-почтените англичанки да потръпват от възбуда и във въображението им да се редуват сцени на садомазохизъм.

— Ще ти бъда много задължен, ако предадеш на негово превъзходителство, че ще пристигна късно вечерта утре.

Дитер притискаше слушалката между ухото и рамото си и говореше тихо. Трябваше да бъде учтив и внимателен, защото Тото беше всесилната дясна ръка на неговия клиент. Негово превъзходителство го слушаше и се срещаше само с онези, които помощникът му одобряваше. Тото беше брънка в сделка, която трябваше да донесе на Дитер няколко милиона долара и макар че парите не бяха „чисти“, покупателната им стойност си оставаше непроменена. Дитер подразни Тото, намеквайки за подаръка, който му беше приготвил — златен часовник „Патек Филип“. Асистентът на негово превъзходителство беше като дете, щом станеше дума за подаръци. Беше получил безброй златни часовници от тази марка, но винаги с радост приемаше последния модел, както и внушителната комисиона.

Дитер беше наясно какъв мръсен занаят е търговията с „играчки“. Стараеше се по възможност да не мисли за това, а още повече за невинните хора, заличавани от лицето на земята благодарение на неговата дейност. Предпочиташе да се наслаждава на парите, които много по-лесно печелеше по този начин, отколкото с легитимни сделки.

След приключване на телефонните разговори той се съблече и се спря пред огледалото, за да се полюбува на тялото си — стегнато, мускулесто, със слънчев загар. Липсата на бръчки по лицето го правеше да изглежда с десет години по-млад от действителните му четиридесет и пет. Имаше красиви, светлосини очи, наследени от тевтонските му предци, но косата му беше кестенява, леко прошарена по слепоочията, а не руса, както можеше да се очаква. Имаше един дефект, който Дитер понасяше болезнено и за който нямаше лек — ниският му ръст. Стараеше се да го компенсира с винаги изпъната по войнишки стойка.

Застана под душа и отвъртя крана на студената вода докрай. Дишането му секна за миг, когато ледените иглички се впиха в тялото му. Отначало почувства болка, сетне потръпна от удоволствие. Погледна надолу към отпуснатия си пенис, повдигна го с ръка и го удари силно с дланта на другата. Опря чело на плочките и зарида от отчаяние поради втория си проблем, за който също нямаше лек.

 

 

Уолт Фийлдинг беше вбесен. Изкрещя на пилота на собствения си самолет, сякаш негова бе вината, че неизправност в командното табло ги принуди да се отправят към летището в Ница, вместо да летят с пълна скорост към Кайро.

— Не провери ли тази проклетия още в Ню Йорк?

— Да, господин Фийлдинг. — Джош Найтингейл говореше тихо, като гледаше работодателя си спокойно в очите. Някога Уолт беше най-справедливият и уравновесен шеф, но неотдавна у него настъпи промяна и стана твърде избухлив. Повечето от служителите му се свиваха от страх при внезапните му изблици на гняв. Не и Джош — един от двамата служители в щаба на Уолт, които не се страхуваха от него.

— Кой извърши проверката? Фирмата, която наехме?

— Да, за пръв път се случва нещо по…

— Тогава уволни ги. Намери по-надежден сервиз.

— Да, господин Фийлдинг — съгласи се Джош, но за себе си реши да не го прави.

— Сигурен ли си, че не можем да продължим? Не си ли прекалено предпазлив?

— Не, господин Фийлдинг, не съм. Смущава ме термометърът.

— Винаги мога да те заместя с друг, нали знаеш? — Уолт го изгледа гневно изпод гъстите си, руси вежди.

— Разбира се, господин Фийлдинг. Ако възнамерявате да продължите полета, съветвам ви да сторите точно това, защото аз няма да излетя, докато повредата не бъде отстранена.

— Какво ще стане, ако ти заповядам?

— Тогава вероятно ще загинете без мен. — Джош сви рамене. Носеше елегантно синьо сако със златни ширити, от което тайно се срамуваше.

— Ти си вироглаво копеле, знаеш ли?

— Не, сър, имам опит — усмихна се пилотът.

Гневът на Уолт се усили, когато при пристигането си в малкия луксозен хотел, където винаги отсядаше, откри, че неговият апартамент е даден на друг гост. Никакви заплахи и скандали не успяха да накарат управителя да премести в друг апартамент прочутата с лошия си характер холивудска звезда, която със сигурност би се възпротивила на подобно предложение.

— Карай към „Карлтън“ — нареди Уолт на шофьора си.

Загледа се навъсено през стъклото към дъжда, който плющеше по паважа. „Ама че ужасно място за прекарване на такава отвратителна нощ — помисли си той. — Сигурен съм, че в «Карлтън» не е отседнала нито една важна клечка, която да ми бъде от полза.“

Управата и персоналът на хотела бяха извънредно зарадвани от неочакваното появяване на Уолт Фийлдинг — един от най-богатите хора на света, прочут с щедрите си бакшиши. Такива клиенти се посрещаха винаги възторжено, защото ако претенциите им биваха задоволени, оставаха постоянни гости на хотела, а освен това го препоръчваха на своите близки и приятели.

В апартамента с изглед към Кроазет, Уолт провери всяка подробност — удобството на леглото, размерите на банята, на хавлиените кърпи и на гардероба, както осветлението и чистотата.

— Добре — обърна се накрая към подскачащия около него управител, който щракна с пръсти към носачите във фоайето, подканвайки ги да внесат куфарите на госта. Заедно с тях тръгнаха камериер и камериерка, за да разопаковат и подредят багажа. Уолт поръча бутилка „Джак Даниелс“, която незабавно бе донесена, и то за сметка на хотела. Едва когато пое пълната чаша, в която звънтяха парчета лед, и се отпусна в креслото, а секретарката му застана до него, той се усмихна.

— Така е добре — произнесе за облекчение на всички и разпореди на дългогодишната си секретарка Бет Ловъл: — Обади се на баронеса Контейл, че съм тук.

— Тя навярно е в Париж.

— Питам ли те къде се намира? Просто й телефонирай.

— Тук или в Париж?

— Не знам, за Бога, само се обади.

Но баронесата отсъстваше и на двете места, а също така и Цецилия Щерн — прочута в миналото филмова звезда, а сега скъпо платена компаньонка. Бет опита да се свърже с още няколко дами, но без резултат.

— Да телефонирам ли на мадам Бартели?

— Никога не съм заплащал за подобни услуги и не възнамерявам тепърва да започвам.

— Разбира се, господин Фийлдинг — съгласи се учтиво Бет и се поусмихна на наглата лъжа. — Какво още мога да направя за вас?

— Нищо — сопна се шефът й.

— Да, господин Фийлдинг. — Тя взе служебното си куфарче.

Уолт наблюдаваше стройната фигура на секретарката, докато тя прибираше бележника си.

— Може би трябва да те уволня и да назнача друга, която ще бъде услужлива в такава нощ.

— Чудесна идея, господин Фийлдинг. Колко по-удобно ще бъде за вас. Това ли е всичко за днес? — попита втората личност от неговия „щаб“, която не се страхуваше от него.

— Май си доста дръзка, а?

— Не мисля така, господин Фийлдинг. Свободна ли съм за днес?

— След като телефонираш в Кайро и им обясниш защо сме закъснели.

— Разбира се, господин Фийлдинг. Ще вечерям в стаята си.

— Естествено, по дяволите. Да не би да си въобразяваш, че ще разточителстваш за моя сметка?

— Разбира се, че не, господин Фийлдинг. — Секретарката си тръгна.

Когато стигна до вратата, Уолт се провикна:

— Бет, съжалявам, че избухнах.

— Това е привилегията на шефовете, господин Фийлдинг — засмя се тя и излезе.

Секретарката работеше при него близо дванайсет години и го познаваше по-добре от всички останали. Тези дни шефът й беше необяснимо раздразнителен. Но иначе беше справедлив и когато избухваше без повод, неизменно се извиняваше и несъмнено щеше да й поднесе малък подарък.

След като най-накрая остана сам, той събу едната от ръчно изработените си мокасини, раздвижи пръстите на крака си и разтърка глезените си. Странно колко подути ги усещаше след всеки по-дълъг полет напоследък — нещо, което никога не го безпокоеше в миналото. Стана и се отправи към банята, понесъл чашата със себе си. Дали да вземе душ или вана? „Вана, разбира се, по-освежаващо е“ — реши. Завъртя крановете и се съблече, като захвърли дрехите си на мраморния под. Протегна се и видя отражението си в тройното огледало. „Проклето шкембе“ — промърмори. Опита се да го прибере, но не успя напълно. Какво друго да очаква? По цял ден пред бюрото, никакво движение, пътуване с лимузина, нередовен секс. Взря се в лицето си. Не можеше да се похвали, че някога се е гордял с него, но грубоватите черти му подхождаха повече сега, когато наближаваше четиридесетте. Това беше една от добрите страни на приближаващата старост, но и единствената, по дяволите, за която можеше да се досети. Въздъхна и се потопи в огромната вана. Донякъде бе доволен, че няма жена до него. Хубаво беше да се отпусне и да си почине. Дори се учуди на първоначалното си намерение да потърси компания — най-вероятно беше по навик. Странно как все повече и повече губеше интерес към секса. „Навярно остарявам“ — помисли си и се потопи още по-дълбоко във водата.

 

 

Джеймс Грантли беше пристигнал в „Карлтън“ предишния ден и трябваше вече да си е тръгнал. Погледна мрачно навън, където се трупаха буреносни облаци и се опита да се обнадежди с мисълта, че утрешният полет не ще бъде отложен като днешния. Намръщи се не от раздразнение, а от загриженост; не бе предвидил в бюджета си извънредния разход за днес. Усмихна се подигравателно. Едва ли можеше да се говори за „бюджет“ при неговото финансово положение, но предполагаше, че с новия план ще му потръгне.

Когато вчера се обади по телефона да си ангажира стая, го попитаха дали желае апартамента, в който обикновено отсяда. Отначало си помисли да откаже и да поиска обикновена стая с баня, сетне си спомни съвета, който му бе дал чичо Фредерик преди години. „Слушай, момче. Ако някога закъсаш материално, не допускай някой да го научи. Колкото си по-притеснен парично, толкова повече се преструвай, че тънеш в охолство. Не вярвам, разбира се, че този ценен съвет изобщо ще ти бъде необходим.“ — Чичо Фредерик се бе разсмял на собствената си абсурдна идея.

Джеймс чувстваше добрия, стар Фред много по-близък от собствения си студен, педантичен и порядъчен баща. С начина си на живот чичото бе оказал по-голямо влияние върху него, отколкото можеше да се очаква. Но той прекалено много вярваше в Джейми и не можа да предположи колко лесно племенникът му ще пропилее цяло състояние.

И така Джейми все пак ангажира апартамента. Но сега трябваше да плати за две нощи вместо за една. Поне прояви известна доза разум и не се възползва от специалното обслужване по стаите. Ако събитията се бяха развили според плана му, не би трябвало да се тревожи за пари. Но напоследък всичко се обърка. Когато братовчедът му Анди се обади тази сутрин и му съобщи, че е загубил на комар парите му, той почти не се учуди. Прие спокойно случилото се, което обаче не променяше факта, че положението изглеждаше по-трагично от когато и да било.

Извади бележник от джоба си и го проучи внимателно. Системата беше почти сто процента сигурна, какво се бе объркало? От месеци заедно с верния си приятел Апъл Мак разработваха безпогрешна система, която трябваше да им осигури големи печалби на рулетка. Навярно Анди е сбъркал някъде — сигурно не е запомнил правилно числата. Проклет глупак, беше го предупредил да не опитва, докато не е напълно сигурен. Мързеливият педераст навярно не си бе дал труда да внимава. Джейми трябваше сам да провери системата.

Радваше се, че чичо Фред вече не е между живите. „Рулетката не е за глупци, момче — поучаваше го старецът. — Банката винаги печели. Играй на chemin de fer — използвай ума си, момчето ми.“

Смъртта на леля Томасина му се бе сторила Божи дар, избавление в последния момент. Но тя бе последната му роднина, от която очакваше наследство. Нямаше да има повече подаяния. И какво бе направил с наследството? Прахоса го. Погаси най-неотложните си дългове, което не се хареса на останалите му кредитори, купи нова кола за Мика и няколко костюма за себе си. Снощи Анди бе стопил остатъка от парите. И все пак — Джейми удари отчаяно с юмрук в дланта си — планът трябваше да проработи. Само ако можеше да отиде в казиното, може би всичко щеше да се промени. Все още дължеше известна сума на любимото си лондонско казино. Сумата не беше голяма, но го поставяше в неловко положение. Притесняваше го и онази неприятна история в Лас Вегас, където отиде за пръв и последен път. Но най-много го безпокоеше чека без покритие, който даде на Бъсти Мортимър в клуба, след като загуби на табла. Не, изключено беше Джейми да се появи в казино или друго игрално заведение в този момент. Положението щеше да е различно, ако планът бе проработил.

— По дяволите! — измърмори и извади портфейла си. Преброи банкнотите веднъж, сетне още веднъж, с надежда, че е сбъркал. Може би ще успее да си намери партньор за табла и да изкара някой и друг долар… Господи, поне да бе получил сносна роля. Напоследък му предлагаха само второстепенни. Съвсем различно бе в миналото, когато играеше Питър Аскот, частния детектив, в серийните филми на стария Форест Елингам. Великолепният продуцент загина при нелепа автомобилна катастрофа, която можеше да бъде избегната, ако богатият като Крез Форест не бе дотолкова луд, че да кара с изтъркани гуми. Пет филма бяха направили заедно и парите тогава течаха като река, но Джейми не успя да ги задържи. Сега можеше само да си представя какво би било, ако инвестираше като другите актьори в ресторанти, магазини и жилищно строителство. „Все пак — усмихна се замечтано Джейми — прахосничеството е голямо удоволствие.“

Застана пред огледалото в банята и разгледа изпитателно лицето си — най-голямото му богатство. Всичко си бе на мястото — момчешкият чар, саркастичната усмивка, иронично повдигнатата вежда. Все още бе във форма. Ако временно откаже алкохола, ще бъде в отлично състояние и стига да получи добра роля, жените ще припадат по него.

Отдръпна се от огледалото и си помисли: „На кукуво лято!“ В момента английската филмова индустрия бе в упадък, а телевизионните сериали бяха „окупирани“ от клика актьори така, че на човек му се струваше, че гледа един и същ филм.

Помисли си, че не бива да се отчайва. Беше само на четиридесет и четири, по дяволите, а това дори в неговата професия означаваше, че все още е в разцвета на силите си. За щастие беше мъж — едно допълнително предимство.

Взе набързо душ и се преоблече. Днес няма да вечеря навън. Ще отиде в бара и ако има късмет, ще срещне някого, който ще го покани на вечеря. И ако късметът не му изневери, може и да се включи в някоя хазартна игра.

 

 

Бурята, която бе заплашвала цял ден хората от Прованса, набра сила, премина с тътен над долината Вар със скоростта на експресен влак, като изкорени дървета, предизвика свличане на земни маси, преобърна коли и каравани като играчки, отнесе комини и покриви и връхлетя върху Лазурния бряг, където обедини сили с нестабилното време над Средиземноморието. В осем часа вечерта Кан бе пометен от ураганни ветрове, проблясваха мълнии, които озаряваха небето в кобалтовосиньо, разнасяше се оглушителен, зловещ тътен на гръмотевици.

Откъм морето се надигнаха яростни вълни, които заляха улиците, запратиха камъни и отломки към разкошните сгради и унищожиха грижливо поддържаните обществени паркове. Улиците бяха безлюдни. Щорите на домовете бяха спуснати, прозорците — плътно затворени, вратите — залостени.

Тази вечер никой не би дръзнал да излезе навън.

Или пък смелчаци все пак се намираха? Сгушена между хълмовете зад Лазурния бряг се издигаше голяма луксозна вила. Пищната и екзотична растителност в градината бе повалена и смазана от урагана. Под светлината на мълниите покритият с червени керемиди покрив изглеждаше почти черен. Един от капаците се бе откачил и ритмично се удряше в стената. В една от стаите на вилата, подредена като кабинет със семпли, но скъпи мебели, иззвъня телефон.

— Искахте сведения за някои господа? — запита някой, който пропусна да се представи, но бе веднага разпознат от собственика на вилата, побързал да вдигне слушалката.

— Да.

— Отседнали са в „Карлтън“.

— Кой?

— И двамата.

— За Бога, не се шегувате, нали?

— Господин Фийлдинг и граф Вайхер се регистрираха днес късно следобед и както ви съобщих снощи, Джейми Грант или ако предпочитате лорд Грантли, също е тук.

— Какъв късмет! Поръчаха ли таксита или маси в ресторант?

— Не, господине, но това никак не е чудно. В нощ като тази едва ли някой би излязъл, нали?

— Прав си, добри ми приятелю.

Гътри Евриман приключи разговора и нареди на шофьора си да приготви колата за след час. Надигна се от специално подсиления стол и тромаво се отправи към спалнята, доволно потривайки ръце.

„Какъв късмет! И тримата са отседнали в «Карлтън». Настъпи дългоочакваният момент, Гътри, стари приятелю — промърмори той и възбудено се изкикоти. — Време е да задействаш плана си.“

Клатушкайки се, влезе във великолепната си спалня и плесна с пухкавите си длани.

— Чико, бъди така добър и ми приготви банята — обърна се на сносен португалски към дребния човек с плоско лице и широк нос, който се озова на повикването.

 

 

Уолт погледна навън, където бурята продължаваше да бушува, и реши да си поръча вечеря в стаята, но когато вдигна слушалката, промени намерението си. Бурята очевидно бе хванала в капан не само него, но и всички, отседнали в хотела. Все пак може би има някоя интересна личност, но за да провери това, по-добре да слезе в ресторанта. Телефонира на Бет, за да й съобщи за промяната в намеренията си, но не я покани да вечеря с него.

Дитер се питаше дали да се обади отново на Тото и да му съобщи, че ще се забави още повече, сетне се отказа. Какво ще си помисли негово превъзходителство, ако днес му се обади и съобщи, че ще закъснее, а утре — че пристига? Не, по-добре да не прави нищо. И утре е ден. Но непременно ще вечеря в ресторанта, не се знае кого може да срещне там.

 

 

В бара затворените капаци и тежките завеси заглушаваха страхотния шум, който идваше отвън. Салонът не бе пълен, както впрочем и хотелът, но все пак имаше доста посетители.

Уолт и Дитер влязоха почти едновременно.

— Граф Дитер фон Вайхер, каква приятна изненада! — провикна се Уолт, удостоявайки го с пълната му титла, което съвсем не бе необходимо, тъй като двамата бяха стари познати.

— Фийлдинг, стари приятелю — усмихна се Дитер и тракна с токове за поздрав.

— А това там не е ли лорд Грантли? — продължи Уолт, като посочи към мястото, където Джейми седеше сам, бодеше унило маслините в чинията си с мрачното предчувствие, че това ще му бъде вечерята. Той не бе богат колкото Уолт, но и не бе необходимо. Като английски лорд и с репутацията си на прочута филмова звезда, имаше достъп до всички слоеве на обществото. — Да го поканим при нас, Дитер. Харесвам Грантли, той е един от малкото забавни англичани.

Тримата се познаваха бегло. Принадлежаха към привилегирована група хора, които пътуваха непрестанно по света и където и да се озовяха, общуваха с подобни.

Членуването в тази „клика“ изискваше някои задължителни условия. Едно от тях беше да си богат, много богат. Аристократичният произход беше другото изискване, което осигуряваше веднага членство в групата дори и да си загубил по някакъв начин парите си. С това се обясняваше доброжелателното отношение към Джейми. Ако благородното потекло липсваше, богатството трябваше да е достатъчно голямо, за да го компенсира. Жените бяха на втори план, но дори и там присъстваха само като съпруги или любовници. Повечето от тях бяха ослепително красиви, защото мъжете от този кръг сменяха любовниците си като носни кърпи, когато красотата им повехнеше.

На заден план присъстваха хора, които забавляваха членовете на елитната група — актьори, певци, попзвезди. Но щом славата им помръкнеше, поканите бързо секваха. Джейми се радваше на внимание повече заради титлата си, отколкото заради професията.

Привилегированите обядваха и вечеряха заедно, изтрезняваха заедно, играеха комар заедно, разменяха си жени и сведения за борсата. Възхищаваха се един на друг, което не означаваше, че се обичат, и никой не се доверяваше на останалите за нищо на света.

— С удоволствие ще вечерям с теб, Уолт — обяви Джейми и погледна часовника си. — Вероятно приятелите ми ще закъснеят поради бурята — излъга той, защото знаеше, че в това общество не ценят хората, които търсят чужда компания.

— Разумен човек не би дръзнал да излезе в такова време, освен ако не е крайно наложително — мъдро отбеляза Дитер. — Научих, че и телефонните линии са прекъснати.

— Мислех си, че ми предстои скучна вечер, но, изглежда, съм се лъгал — усмихна им се Уолт и щракна с пръсти заповеднически, което не бе необходимо, тъй като на почтително разстояние вече стоеше сервитьор, готов да вземе поръчката им.

След като питиетата пристигнаха, тримата огледаха присъстващите в бара. Уолт беше разочарован от липсата на знаменитости; той „колекционираше“ прочути имена така, както други колекционираха произведения на изкуството. Не го правеше за забавление — странно защо, познанството с известни хора го караше да се чувства по-уверен.

— Не виждам интересни личности — заяви той.

— Без съмнение бурята е причина, а също и сезонът. А ти самият какво правиш тук? — попита Джейми.

— На път съм за Кайро, а след това ще продължа за Индия.

— Ще търсиш нови билки? — засмя се Дитер, защото всички познаваха навика на Уолт да обикаля света, за да търси лечебни растения за фармацевтичното си предприятие, чиято продукция съперничеше на повечето традиционни медикаменти. Беше наел стотици способни химици, но изследователската работа вършеше сам.

— Да, против косопад. Виждали ли сте някога плешив индиец?

— Е, не сме — обади се Дитер.

— Точно така.

— Ами Бен Кингсли? — намеси се Джейми.

— Той е англичанин от индийски произход и не се брои — махна с ръка Уолт.

— Какво ще кажеш за Ганди? — ухили се актьорът.

— Той във всичко се различава от сънародниците си. Слушайте, онзи, който открие лек за плешиви мъже, ще стане най-богатият човек на света.

— Освен ако някой друг не открие средство, което лекува импотентност или пък такова, което да го държи в ерекция часове наред. О, този човек наистина ще стане богат — засмя се Джейми. Дитер го изгледа изпод око, за да разбере дали намеква нещо, но видя, че младият мъж се забавлява от собствената си идея.

— Кой знае? — Уолт потупваше носа си.

— В Кайро ли ще търсиш новото лекарство? — Джейми се приведе с интерес.

— Може би.

— Съобщи ни резултатите от експедицията — с престорена незаинтересованост подхвърли Дитер.

— И ти ли, Дитер, пътуваш по работа? — попита любезно Грантли, като умело прикриваше истинските си чувства. Злите езици говореха, че под прикритието на фирмата си за търговия с произведения на изкуството Дитер се занимава с търговия с оръжие. По принцип Джейми презираше хора, за които смъртта и разрушенията са начин на препитание и които, сякаш за да скрият истината от самите себе си, наричаха стоката си „играчки“. Но подобно на мнозина други предпочиташе да не вярва на слуховете. Дитер беше твърде богат и с толкова добри връзки в обществото, че приятелството му не беше за пренебрегване.

— Предстоят ми делови срещи — немецът умело заобиколи въпроса. — А ти, Джейми, какво те води насам по това време на годината?

— Сделка.

— Вероятно доходна?

— Много — излъга Джейми и се ухили, макар че изпитваше желание да го зашлеви.

— Радвам се за тебе — заяви Уолт. Смяташе актьора за глупак, а според него нямаше по-голям глупак от комарджията. Всички бяха научили за последната му глупост, и то не с кого да е, а с Бъсти, най-големия клюкар от компанията. Очевидно Джейми беше на път да загуби всичко и тогава какво щеше да го задържи в тяхното общество? Може би титлата щеше да го спаси и Уолт се надяваше, че това ще стане, тъй като англичанинът все пак му харесваше. Помисли си, че трябва да провери какво е истинското финансово състояние на младия лорд. Дори би му помогнал, но само ако глезльото се откаже от хазарта.

— О, това не е ли Гътри Евриман? — възкликна внезапно той.

Всички погледнаха към вратата, където стоеше висок, много дебел мъж, наметнат с подплатена с червен атлаз пелерина, и с лека усмивка оглеждаше бара, сякаш току-що бе чул особено остроумна шега. Очевидно бе поласкан от интереса, предизвикан от внезапното му появяване.

Гътри Евриман беше милиардер, наследил богатството от баща си — производител на стомана, но бе станал световна знаменитост благодарение на собствения си талант. Беше автор на двайсет великолепни пиеси и почти всеки месец някоя от тях се играеше едновременно в Лондон и Ню Йорк. Пишеше романи, които хвърляха мост над бездънната пропаст, разделяща елитарната от популярната литература, и които неизменно заемаха първото място в класациите веднага след публикуването им. Беше любител музикант и песните, които отдавна бе съчинил и забравил, продължаваха да се излъчват по световните радиостанции. Хонорари се стичаха отвред.

Рядко го виждаха на публични места — с това се обясняваше интересът, предизвикан от появата му в бара тази вечер. Притежаваше къщи тук и в Париж, където предпочиташе да пребивава извън сезоните, когато хайлайфът се намираше някъде другаде.

Не му се налагаше да работи и когато го питаха защо все пак го прави, отговорът му неизменно беше един и същ:

— За да не скучая, приятелю.

Заобиколен от ласкатели, които възхваляваха многобройните му таланти, Гътри сякаш винаги се изненадваше от оказваното му внимание. Беше хомосексуалист и не криеше наклонностите си дори когато нарушаваше някои обществени норми и поради това изпадаше в неловко положение. Носеше се слух, че заради увлечението му по млади мъже не е получил Нобелова награда и рицарско звание, за които не даваше пукната пара.

— Та това е Гътри Евриман! — възкликна Уолт. Тъй като шишкото рядко се появяваше на публични места и предпочиташе определени среди, мнозина мечтаеха да бъдат в неговата компания. — Някой от вас познава ли го?

— Разбира се — усмихна се Джейми и се провикна: — Гътри, стари приятелю, заповядай при нас.

— Грантли, сладурчето ми, как си? — гръмогласно изрече шишкото и се заклатушка като паток към тях. — Най-симпатичния „ординарец“, който съм имал някога — заяви той и залепи влажна целувка върху челото на Джейми.

— Не предполагах… — изръмжа Уолт, който не обичаше хомосексуалистите, освен ако не бяха мегазвезди.

— Бях му един вид прислужник в училището, Уолт, нищо повече — засмя се Грантли.

— Но…

— Знам, знам, но според правилата в английското частно училище това означава, че като по-малък трябваше да бъда на разположение на дъртото копеле, нали, Гътри?

— Хубави времена бяха! Но това момче си пазеше хубавото задниче. — Той се изсмя високо. Странният му, писклив смях би подхождал повече на някоя крехка жена, отколкото на огромен мъж като него.

— Може би ще вечеряте с нас? — попита Уолт, защото пред него стоеше хомосексуалист, който бе толкова прочут, че хората му прощаваха обратните наклонности.

— Бог да те благослови, момчето ми, Бог да те благослови! Опасявах се, че ще прекарам скучна вечер, но нещата започват да се оправят. Как е семейството, Уолт?

— Много добре, благодаря, Гътри — отвърна изненадан. Доколкото му беше известно, милиардерът не знаеше нищо за него. Навярно проявяваше само любезност.

— Сигурно е голямо облекчение за теб. Бедният… такова напрежение. — Гътри се усмихна широко, а Джейми го изгледа стреснато: какво ли означаваше реакцията му на наглед невинния въпрос и отговор? Беше доловил лек сарказъм в гласа на Гътри, което очевидно другите не бяха забелязали.

— А ти, скъпи Дитер, успя ли да взривиш някой и друг аероплан напоследък? — попита той с внезапна острота в гласа, която не отговаряше на широката му усмивка. Стоеше с разперени ръце, а пелерината се бе смъкнала от раменете му.

— Не ви разбрах? — отвърна вдървено немецът.

— Говоря за семтекс, приятелю. Имаш ли под ръка от тази стока? — очите на шишкото проблясваха закачливо. Двамата с Джейми избухнаха в смях, накрая и Дитер се поусмихна. „Може би това е типична английска шега“ — помисли си той, едва ли бяха толкова злонамерени към него. Джейми изгледа последователно Гътри и Дитер и се запита какво ли може да знае шишкото.

— По принцип тук ли прекарвате зимата? — запита Уолт.

— Намирам, че това е единственото подходящо време да бъдеш в Кан. Не мога да понасям тълпите туристи, освен това Лазурният бряг притежава особен чар през зимата. А Париж гъмжи от хора — Гътри потръпна.

— Но какво ви накара да излезете в подобна нощ? Мислех си, че предпочитате уюта на вилата си.

— Едно птиченце ми каза, че всички сте тук. Непременно трябваше да дойда, за да се срещна с моите стари приятели, а може би да открия още един. — Той се поклони по посока на Уолт, който се почувства завладян от чара му.

— Наистина ли? — подхвърли Джейми с подчертан цинизъм, защото отлично го познаваше и знаеше, че дебелакът не се интересува от никого, освен от собствената си персона. Усети, че нещо се крие зад внезапното му появяване и когато Гътри затворнически му намигна, вече беше сигурен в предположението си.

Храната беше отлична, което очевидно подобри настроението на четиримата мъже. Гътри дори изяви желание да инвестира голяма сума в най-новия фармацевтичен завод на Уолт.

— Всеки, който посвещава изследванията си на фалоса, получава подкрепата ми — обяви на всеослушание и повечето от присъстващите се престориха, че не го чуват.

Прие, при условие, че не го домързи да отиде на лов за глигани в имението на Дитер. Схвана и намека на Джейми, че иска да му покаже последната си останала картина на Ромни. И двамата знаеха, че единият ще я продаде, а другият ще я купи, но разговаряха по типичния за англичаните начин. Дори Дитер, който отлично владееше езика, не успя да схване за какво става дума. Гътри отправи изненадващо покана към всички за новогодишния бал, организиран от него.

— Може би трябваше да ви донеса поканите и да си спестя по този начин пощенските разноски. — Тази мисъл очевидно го развесели.

— Струва ми се, че организирането на балове не ти е хоби — иронично заяви Джейми.

— По принцип не. Но си мисля, че трябва да отпразнувам петдесетата си годишнина по достоен начин.

Четиримата останаха дълго на масата, сервитьорът им донесе бренди, но чак на четвъртото Гътри направи предложението, което промени целия им живот.

— Искате ли да участвате в търсене на съкровища? — попита престорено небрежно.

— Какво имаш предвид?

— Нещо, което ще ви избави от зимната скука и ще ви бъде забавно, момчето ми — усмихна се лукаво на Джейми. — Ще уредя всичко. Всеки от вас трябва да заложи известна сума. Ако загуби, парите ще бъдат мои. Ако всички загубите, облогът се удвоява. Ще уточним подробностите по време на бала — дотогава ще подготвя всичко.

— Колко? — запита Джейми предпазливо.

— Два и половина милиона, които се удвояват, ако всички загубите.

— Английски лири? — заинтересува се Уолт, големите суми винаги му правеха впечатление.

— За Бога, не, момчето ми. Швейцарски франкове, ако нямате нищо против — ухили се Гътри.

— Това означава около милион английски лири — уточни Джейми.

— Щом казваш така, сладурче… Цифрите винаги са смущавали стария Гътри. Повече ме влече изкуството.

— По дяволите, какво би могло да ни съблазни, че да рискуваме толкова много пари? — попита Дитер. — Все пак притежаваме всичко, което си пожелаем.

Гътри ги изгледа последователно, явно любопитството им го забавляваше. Не отговори, но продължи да се взира в тях, съзнателно поддържайки напрежението — биваше го за това.

— Е… — събра върховете на пръстите си. — Какво ще си помислите, приятели, ако ви доверя, че старият Гътри е открил „Еликсир на живота“? — усмихна се той при вида на слисаните им изражения. — Това се казва изненада, нали, душички?