Анита Бърг
Алчност (35)

Ню Йорк — 1980—1989

Пристигането на Джъби в Ню Йорк подтикна Уолт да тръгне по път, от който никога нямаше да се отклони.

Бебето — момченце, което нарекоха Ханк — беше на година. Чарити, за изненада най-вече на самата нея, се беше превърнала в нежна и привързана майка, която не се отделяше от детето си. Въпросът за връщането й на работа повече не се повдигна.

След раждането беше понапълняла и това й отиваше — изглеждаше по-женствена. Вниманието й беше погълнато изцяло от бебето и вече по-малко се интересуваше от Уолт, което беше много удобно за него. След като Чарити беше раздвоена в чувствата си, угризенията му, че не може да я обикне, започнаха да стихват.

Все пак Уолт се нуждаеше от близък човек в работата, на когото напълно да се довери, и затова се обади на Джъби.

Разговорът им се състоя в един бар в Манхатън. Приятелят му жадно пиеше мартини, а той бавно отпиваше от бирата си.

— Значи навлизаш най-сетне в големия бизнес, Уолт. Защо закъсня толкова? Бих се обзаложил, че още на трийсет ще станеш милионер.

— Не знам. Бях се затворил в лабораториите, което всъщност не ми харесваше. Не подозирах колко много ми допада търговията, докато Чарити не забременя и не ми отстъпи мястото си.

— Няма да се задоволиш само с това предприятийце, нали?

— Не. Ще видиш, че няма да те разочаровам. До пет години ще стана милионер, или ще се проваля. Допитах се до моите банкери. Случайно открих една фирма близо до Бостън. Основното е една фармацевтична фабрика. Около нея има няколко излишни магазина и западнала бензиностанция, но обмислям да се отърва от този боклук и да запазя само лабораториите. Ще ги ремонтирам с парите, които ще получа, след като продам всичко останало. От банката се съгласиха с плана ми.

— Освобождаваш се от губещи дейности, а?

— Предпочитам да го наричам рационализация.

— А защо не разработиш и тях?

— Хайде, приятелю, не ме пришпорвай. Едва сега започвам. — Уолт се усмихна, отпи от бирата си и добави. — Вероятно по-късно и това ще стане.

— Чарити ми каза, че имаш връзка с друга жена.

Той стреснато вдигна поглед от чашата си, но видя, че приятелят му весело се усмихва.

— Не отричам. Мислех, че тя не знае за последната.

— Жените имат интуиция. Има ли сестра това пиленце?

— Пфу… помислих, че шуреят ми ме мъмри. — Засмя се с облекчение.

Джъби се приведе към него.

— Виж какво, Уолт, сестра ми няма защо да се оплаква — има хубаво жилище, елегантни дрехи, чудесно бебе. Никога не си я лъгал, че я обичаш — тя те изнуди да се ожениш за нея. Не очаквам, че се надява да й бъдеш верен до гроб. Желая ти щастие, приятелю.

— Опитах се да я обикна, да я почувствам по-близка, но не успях и нещата се усложниха.

— И това ти струваше скъпо, така ли?

— Да, така е. Вече съм на трийсет и три, а все още не съм узнал какво всъщност е любовта. Трябва да го открия.

— Аз пък съм отвратен от любовта. Обичах истински Мери-Лу и виж докъде стигнах. Сега чукам и бягам.

— Разбираемо е… — Уолт повика сервитьора и поръча още за пиене.

— Понякога мислиш ли за баща си?

— Опитвам се да не го правя, но не винаги успявам. Той ме преследва дори и в мигове, когато си въобразявам, че съм щастлив. — Докосна челото си. — Всичко, което се случи, е тук, в главата ми, като на филмова лента, която обикновено започва да се върти без никакъв повод или предупреждение. Имам и кошмари нощем, но предполагам, че това е наказанието, което ще ме преследва цял живот.

— Мисля, че направи услуга на майка си. Знам, че едва ли би се съгласила с мен, но съм сигурен, че вече щеше да е мъртва, ако не беше я спасил от него.

— Съгласен съм. Баща ми беше чудовище. Майка ти вижда ли се често с моята?

— Не. Госпожа Фийлдинг живее много уединено, особено след смъртта на съпруга си.

— О, не знам… — подхвана защитна реч Уолт, но сетне размисли и млъкна — не искаше да се изкарва невинен пред приятеля си.

— Имаш ли някакъв контакт с нея? — прекъсна мисълта му Джъби.

— Не. Няколко пъти се връщах в нашия край, исках да видя родната си къща. Нали знаеш, сантименталност… — Той се усмихна. — Стоях отвън. Тя трябва да ме е видяла, но не се показа. Писах й, не ми отговори. Дори не ме поздрави за бебето.

— Закоравял си…

— Нима?

— Някога беше по-чувствителен.

— Животът учи, нали?

 

 

През следващите пет години настъпиха много промени. Въпреки че Уолт не спази обещанието си да помогне на Джъби да завърши право, все пак му помогна — направи го вицепрезидент на компанията, отговарящ за търговската дейност. Джъби харесваше работата си, скъпата кола, която имаше на разположение и с която привличаше жените, а също и голямата заплата. Уолт не би могъл да направи по-добър избор — приятелят му се справяше отлично със задълженията си, имаше чудесен подход към персонала и беше неоценим съветник при осъществяването на нови идеи.

Въпреки очакванията на Уолт, че Чарити ще се противопостави на близостта му с брат й, нищо подобно не се случи. Вече живееха в Уайт Плейнс, в красива къща с четири спални, с гараж, голяма градина и басейн. Все още не можеха да повярват, че е възможно да са собственици на такъв дом, както и на двете скъпи коли. Чарити се беше сприятелила със съседки, чиито съпрузи работеха в града и пътуваха всеки ден. Сутрин се събираха на кафе, организираха обеди и други срещи с благотворителна цел. Тя изглеждаше щастлива.

Същото се отнасяше и до Уолт. Без съмнение след драмата в младостта му животът се показваше благосклонен към него. Беше горд с дома си, с последния си модел мерцедес, с бизнеса си, който се разрастваше толкова бързо, че на трийсет и девет можеше да бъде възприет като преуспял човек. Ала най-голямата му гордост беше Ханк — рус и синеок като него, с всички признаци да стане не само едър, но и умен като баща си.

Съжаляваше, че не може да прекарва повече време със сина си. Обикновено сутрин излизаше от дома си, преди той да се е събудил, и неизменно се прибираше, когато момчето вече спеше. Все пак Уолт се стараеше да бъде свободен в неделя. Това беше денят от седмицата, който посвещаваше на Ханк — учеше го да играе крикет, да лови риба, опитваше се да го опознае.

Вече не оставаше без любовница. Йоланда беше последвана от много други, но тя му остана любимка, по която още въздишаше. Връзката им продължи почти година, когато внезапно прекъсна заради друг човек. Йоланда откровено му обясни, че новият й приятел е по-богат от него, че времето минава и тя трябва да мисли за бъдещето си и… че се нуждае от пари. Уолт беше съкрушен. За няколко седмици загуби желание за работа, сетне успя да се овладее. Погрешно беше допуснал, че тя го обича така, както той нея. Когато след месец напълно се възстанови, стигна до мрачното заключение, че също не я беше обичал истински.

След нея беше по-предпазлив с жените. Придържаше се към правилото за взаимната изгода.

Джъби отново се ожени за една от чиновничките в предприятието и беше неизказано щастлив. Понякога пристигаше със съпругата си в Уайт Плейнс за почивните дни и всички добре се забавляваха.

Уолт би трябвало да се смята за щастливец — беше богат, имаше син, предстоеше му шеметна кариера, тъй като беше безскрупулен в деловите отношения; отгоре на всичко съпругата му беше предоставила пълна свобода, а любовницата го обожаваше.

— Чарити, забелязала ли си, че Ханк влачи десния си крак? — запита един ден Уолт, когато му се наложи да съкрати разходката в гората със сина си, защото физическото натоварване затрудняваше детето.

— Да, каза ми, че си е навехнал глезена по време на футболен мач.

— Кога се е случило?

— Не си спомням. Чакай… трябва да беше преди седмица.

— Не го ли заведе на лекар?

— Уолт, не издребнявай, отнася се само за изкълчване.

— Мисля, че трябва да го заведеш на лекар.

— Не ставай глупав. Децата често се нараняват и бързо им минава. Ханк е много несръчен — постоянно се спъва и изпуска всичко. Ако трябва всеки път да го водя на лекар, ще се наложи да живея в болницата. Много е разсеян, в това се състои проблемът.

— Детето се нуждае от преглед — твърдо заяви той, подреждайки папки с документи в куфарчето си. — И да не ходи в училище.

— Какво означава това? — усмивката й помръкна. — Обикновено не си толкова сериозен, какво те безпокои? — Тревогата завладя и нея.

— Вероятно си права, че преувеличавам. Навярно си е разтегнал мускул или нещо подобно, но все пак бих желал доктор Бозкич да го прегледа.

— Приготвяш се за работа? Но днес е неделя — намуси се Чарити.

— Да. Трябва да прегледам някои сметки с Джъби, преди да заминем за Мичиган във връзка с едно предложение. Ще остана в града.

— С любовницата ли? — горчиво запита тя.

— Не, с Джъби. Ако желаеш можеш да телефонираш и да провериш.

— Чудесно! Тревожиш се за Ханк, а ме оставяш да се оправям сама с всичко.

— Съгласихме се, че се отнася за дреболия. Трябва да вървя…

Докато пътуваше, усети, че страх сковава сърцето му. Не сподели със съпругата си, че отскоро беше забелязал един или два симптома у Ханк, които, разглеждани поотделно, не бяха от значение, но ако се съпоставеха, картината ставаше тревожна.

Несръчността, заради която Чарити подиграваше сина си, се задълбочаваше. В училище Ханк беше разсеян и имаше затруднения със запомнянето — дали беше „трудно“ дете, или пък просто не успяваше да се справи? Забеляза лека скованост в крайниците му и го сподели с Чарити, но тя обвини учителите, че претоварвали децата с физически упражнения, което напрягало мускулите им. По нейно настояване Ханк беше освободен от часовете по гимнастика, но подобрение не настъпи. Веднъж, когато се върнаха от разходка, той видя, че момчето не е в състояние да нареди мозайката си.

Явно това бяха симптоми на някакво заболяване, но какво?

Докато пътуваше, тази мисъл непрестанно го измъчваше. Защо се страхуваше толкова за детето? Имаше смътно усещане, че ключът към неясното страдание на Ханк се крие някъде в папките му с научни изследвания и затова бързаше към кабинета си. Този път Чарити можеше да бъде спокойна — не отиваше при любовница.

 

 

Няколко часа по-късно откри научното съобщение, за което си беше спомнил. Докато преглеждаше информацията тревогата му прерасна в паника.

Преди няколко години по време на голяма научна конференция в Атланта един от подчинените му биохимици бе изнесъл доклад върху рядко наследствено заболяване. Както винаги в подобни случаи въпросът, дали да бъдат продължени изследванията в тази насока, беше подложен на обсъждане. Уолт председателстваше заседанието, на което се реши, че предвид нищожния брой страдащи от тази болест не е оправдано да се отделят огромни средства за изследователска работа върху подобно мистериозно заболяване. Проектът беше отхвърлен, а биохимикът, разочарован от това решение, напусна. Уолт си помисли, че веднага трябва да се свърже с него.

Опита се да се успокои, внушавайки си, че необосновано се поддава на паника. Несъмнено медицинските му познания бяха по-големи от тези на повечето хора, но беше необходима консултация с квалифициран лекар. И все пак…

Не замина за Мичиган, както възнамеряваше — Джъби отиде вместо него. Седеше в кабинета си и чакаше повикването.

— Уолт? Обажда се Дейвид Бозкич. На този етап реших, че е по-добре да говоря с теб вместо с Чарити.

— Отнася се за хорея на Хънтингтън, нали? — с усилие произнесе Уолт.

— Хей, човече, не бързай. За какво се съмняваш?

— За хорея на Хънтингтън… нали знаеш, генетично заболяване…

— Уолт, почакай. Да, чувал съм за такава болест, но искам да те уверя, че нито аз, нито колегите, които познавам, сме се сблъсквали с подобен случай.

— При Ханк се проявяват всички ранни симптоми на тази болест.

— Уолт, приятелю, успокой се. Много неща може да не са наред, но това не означава, че трябва да мислим за най-лошото.

— Не знам, Дейв, тази мисъл ме обсеби и не мога да се избавя от нея. Знаеш, че не се плаша лесно. Може би напразно се безпокоя и моля Бога наистина да е така, но инстинктът ми подсказва друго. Бих желал веднага да се започнат изследвания.

— Разбира се, Уолт. Ще приложа всички тестове, известни в медицинската наука. — Лекарят се засмя, но малко престорено, забеляза той. — Междувременно не се тревожи, най-вероятно се отнася за стрептококова инфекция, с която лесно ще се справим — продължи да го успокоява, макар че също беше загрижен.

— Дейв, имам и друга причина да се притеснявам: в семейството на Чарити има случаи на душевни болести, преждевременна смърт и алкохолизъм, а хореята е генетично заболяване и се среща най-често в такива родове.

— Хайде, Уолт, да не правим прибързани заключения — едно шестгодишно дете може да има най-различни оплаквания и това не значи, че боледува от най-тежката болест. Да си призная, не съм чувал за случай на Хънтингтън при такова малко дете.

— Знам повече по въпроса — мрачно отвърна той, а лекарят замълча. — Как реагира съпругата ми?

— Отлично. Поставих диагноза „изкълчен глезен“, което тя желаеше да чуе, сетне й обясних, че детето ми изглежда малко бледо и поради това искам да проведем някои изследвания. Не тичай веднага вкъщи, защото ще я разтревожиш.

— Добре. — Уолт затвори телефона и се постара да се пребори с желанието да се втурне към дома, да грабне Ханк в прегръдките си и да избяга с него някъде, на сигурно място. Чарити не го интересуваше.

 

 

Оказа се, че Ханк наистина има хорея на Хънтингтън — едно от най-редките заболявания, което се предава по генетичен път. Едва сега Уолт осъзна смисъла в предупрежденията на майка си, че в семейство Хорнбийм има случаи на невменяемост и смърт в ранна възраст. Заболяването се срещаше не само много рядко, но и почти никога в детска възраст. Той знаеше за съществуването само на един друг подобен случай… в Канада. Това още повече го гневеше. Ако синът му носеше дефектен ген, защо трябваше той да се прояви толкова рано? Защо Бог не му беше отредил поне двайсет и пет, трийсет пълноценни години като на събратята му по съдба? Още по-жестока беше мисълта, че щом се беше проявила в детска възраст, болестта щеше да се развива по-бързо отколкото при възрастните. Разрушителните процеси в мускулите на Ханк щяха да напредват бързо и той щеше да става безпомощен пред очите им.

В продължение на две години Чарити беше като обезумяла. Стресът и тревогата, породени от болестта на сина й, бяха толкова големи, че тя не можеше да спи, загуби всякакъв интерес към къщата, градината, приятелите и дори към външността си. Посвещаваше всяка минута на Ханк и направо го смазваше с майчинските си грижи и страх.

— Чарити, дай му малко свобода. Нека ходи на училище — поне докато може. Трябва да се държим с него като с нормално дете колкото е възможно по-дълго, не разбираш ли? — заяви й веднъж, когато, разрошена и неизмита, тя седеше срещу него и пушеше цигара след цигара.

— Може да се нарани. Какво ще стане, ако падне или другите деца го блъснат?

— Скъпа, всички в училището са предупредени да го наблюдават и пазят.

— Не те е грижа за него.

— Не си права, загрижен съм не по-малко от теб.

— Тогава защо не направиш нещо?

— Какво бих могъл да сторя? — Уолт отчаяно разпери ръце.

— Имаш на разположение толкова лаборатории и учени, които работят за теб. Ако не беше толкова стиснат, навярно щеше да ги накараш да открият лекарство за сина ти. — Тя се разрида.

— Всички мои подчинени непрекъснато работят по нашия случай, но това не е като в холивудски филм — лекарства не се откриват за един ден. Необходими са години на непосилна изследователска работа.

— Нямаме толкова време.

— Многобройни изследвания са извършени преди двамата с теб въобще да подозираме за съществуването на тази болест. Във връзка съм с учените по целия свят и правя всичко, което е възможно, повярвай ми. Ханк е и мой син.

— Вината за нещастието ни е твоя, само твоя. Това е наказание за престъплението, което извърши — Господ не е забравил, че уби баща си — крещеше тя, като с едната ръка нервно закопчаваше и откопчаваше блузата си, а с другата търсеше нова цигара.

— Никой не е виновен — уморено отвърна Уолт, стана и взе куфарчето и ключовете от колата. Извърна се и я погледна. — Виж какво, скъпа, знам какво преживяваш, но ако продължаваме по този начин, с нищо няма да помогнем на Ханк. — Посочи разхвърляната кухня. — Остави го да отиде в училището, той иска да бъде като другите деца.

На път към Ню Йорк се опита да се пребори с отчаянието. Елегантно облечен, безупречно подстриган и избръснат, седеше зад волана и беше олицетворение на преуспял млад мъж. Ала по обгорелите му от слънцето страни се стичаха сълзи, които дори не се опитваше да избърше.

Често, когато беше сам в колата, даваше воля на чувствата си. Понякога крещеше и ръмжеше като ранен звяр, осъзнавайки безсилието си срещу омразната болест, друг път се опитваше да обмисли и планира живота на сина си, а нерядко плачеше мълчаливо и безутешно.

Какво можеха да направят? Ходиха до Лондон, Торонто, Виена, Стокхолм, навсякъде, където се надяваха, че ще открият специалист, който би им помогнал. Опитаха и с алтернативна медицина. Чарити подложи Ханк на всяка, дори и най-ексцентрична диета, за която беше прочела. Уолт похарчи цяло състояние само в пътувания, без да се смятат огромните суми, вложени в изследвания. Нищо не постигнаха — с всеки изминал месец мускулите на Ханк отслабваха все повече и повече. Предупредиха ги, че има две възможности — детето да умре или да остане недъгаво, безпомощно и неспособно да говори.

За разлика от Чарити, която се беше отдала на религията с надеждата, че ще получи помощ от Бог, Уолт не се молеше много, но когато го правеше, то беше за да склони Всевишния да даде на сина му малко повече добри дни и сетне да го прибере. След такава молитва винаги се чувстваше виновен, сякаш беше предал сина си, сякаш по някакъв странен начин участваше в убийството му. Тогава се втурваше в лабораториите и остро смъмряше химиците и биохимиците, че още не са постигнали някакъв резултат.

Не каза на Чарити, че вината не е негова, а нейна. Досега тя и брат й не показваха признаци, че са засегнати от нея, но това не означаваше, че в бъдеще подобно нещо нямаше да се случи. Странно, Чарити, която беше прочела почти всичко по въпроса, не схващаше къде е същината на проблема. Или пък истината беше толкова жестока, че тя съзнателно я избягваше — също като безнадеждно болните, които вярват, че ще се оправят.

Не биваше да имат повече деца, но този проблем не съществуваше, тъй като, откакто Ханк се беше разболял, спяха в отделни стаи и сексът помежду им беше само спомен.

 

 

На третата година след заболяването Ханк беше прикован в инвалидна количка. Скоро стана, напълно неподвижен.

— Ще умра ли, татко? — попита една сутрин баща си.

Уолт го погледна и сърцето му се сви. Тялото на детето беше напълно стопено от болестта. Как, за Бога, да обсъжда смъртта с едно деветгодишно момче? Опита се да се усмихне.

— Надявам се, че няма да се случи, синко. Знаеш ли, обичам живота, но не бих желал да живея в свят, в който теб няма да те има.

— Тогава по-добре да се боря. Не искам и ти да умираш, татко.

— Правилно, Ханк. Заедно ще се борим. Не знам дали ще ми повярваш, но скоро с теб пак ще ходим на риболов. — Успя да се овладее, но когато излезе от стаята, отчаяно удари стената с юмрук.

Детето наистина поведе борба и той наблюдаваше с обич и възхищение смелостта и стоицизма му. Но внезапно Ханк беше съборен от остра вирусна инфекция и температурата му бе толкова висока, че телцето се гърчеше в конвулсии. Молитвите на бащата се сбъднаха наполовина — детето оживя, но мозъкът му остана увреден. Съдбата му спести участта да се чувства затворник в недъгавото си тяло. Той повече не осъзнаваше нещастието си. До известна степен това беше спасение, повтаряше си Уолт, опитвайки се да запази душевното си равновесие.

 

 

Един ден се върна от служебно пътуване и откри, че Ханк е изчезнал. Стаята му беше празна, играчките му липсваха и дори тапетите бяха сменени.

— Изпратих го в приют — студено обясни съпругата му.

— Не може да бъде!

— Лесно ти е на теб, половината от времето си прекарваш навън, а мен си оставил на топа на устата. Така повече не може да продължава. За нас Ханк е мъртъв. Трябва да помислим и за нашия живот… да започнем отново… сякаш той никога не е съществувал — изхълца тя.

Уолт не се опита да я успокоява — нямаше смисъл. Усамоти се в кабинета си и се размисли. Може би Чарити бе права, може би бе по-добре за Ханк да бъде в заведение, където грижите за него ще са по-подходящи. Може би бе егоистично от негова страна постоянно да го държи вкъщи.

Започна да посещава сина си всяка неделя — по желание, не по задължение. Жена му не стъпи в приюта нито веднъж.

 

 

И двамата страдаха, но не споделяха мъката си. Уолт не знаеше какво чувства Чарити, но не я разпитваше, също както и тя него. Ревниво пазеше болката дълбоко в себе си и не позволяваше на никого да се докосва до нея. Странно, но двамата се отнасяха по различен начин към трагедията на сина си.

Той по-тежко преживяваше нещастието, тъй като майка му, единственият човек, с когото можеше да сподели болката си, беше прекъснала всякакви контакти с него. Единствените две същества, които обичаше, бяха живи, но изгубени за него. Може би щеше да му бъде по-лесно, ако бяха мъртви. Отначало му се струваше, че е безсмислено повече да работи и сериозно обмисляше да се откаже от всичко, тъй като нямаше син, който да го наследи. За щастие не тръгна по този път, защото по-късно работата се оказа единствената му утеха. Домът без Ханк го отблъскваше и той започна да се застоява все по-дълго в работния си кабинет. Естественият резултат от това беше натрупването на още повече пари. Списанието „Форбс“ постоянно го поставяше в списъка на най-богатите мъже на Америка. За да запази душевното си равновесие, Уолт си постави нова цел — да застане на върха на класацията.

Никога нямаше да разбере майка си. Бяха изминали повече от двайсет години от смъртта на баща му, а тя продължаваше упорито да мълчи — не му се обади нито по повод раждането на Ханк, нито пък след като й съобщи, че детето е много болно. Може би тя също страдаше, но продължаваше да го наказва, като не му позволяваше да споделя с нея.

Уолт поддържаше Розамунд материално. Тя продължаваше да живее в старата дървена къща на края на гората, която беше изцяло променена — имаше нова кухня, баня, мебелировка, а тапетите и завесите се подновяваха всяка година. Адвокатът му съобщаваше кои са обожателите на майка му и какво е материалното им положение. Розамунд беше запазена и привлекателна, затова не беше чудно, че я ухажват. Никой обаче не беше канен в дома й, което означаваше — и в леглото й. Уверяваха Уолт, че майка му е щастлива, и той от все сърце желаеше това да е така.

Розамунд не знаеше, че парите, които й осигуряват комфорт, идват от сина й. Ако научеше, несъмнено щеше да ги откаже и да предпочете бедността, което пък щеше да подсили чувството му за вина.

Беше самотен не само вкъщи, но и на работа. Осъзнаваше, че служителите му се държат приятелски с него, защото им е работодател, не защото го харесват като личност. Схващаше, че дори се страхуват от него, заради което трябваше да се сърди на себе си — с годините ставаше все по-сприхав. Това го караше да издига все по-плътни прегради между себе си и тях. Единственият човек, когото донякъде чувстваше близък, беше секретарката му Бет; понякога си позволяваше да мисли, че тя го харесва заради самия него.

Уолт търсеше утеха в секса. Беше открил, че когато е в леглото с жена, потъваше в забрава и мъката му намалява, а понякога и съвсем изчезва.

Въпреки че имаше постоянна любовница, която живееше в нает от него апартамент, често се ползваше от услугите на агенциите за компаньонки. Използваше безмилостно тази армия от жени с надеждата, че ще намери облекчение на страданията си. Не беше особено горд с поведението си и се опитваше да успокои съвестта си, като щедро раздаваше суми, подаръци и помощи дори на момичета, които повече нямаше да види.

Една проста случка, свързана с апетита му към жените, го подтикна да си води дневник, в който отбелязваше къде и какво прави всеки час. Някаква компаньонка беше умъртвена по особено жесток начин и се предполагаше, че убийството е извършено от клиент. Името и телефонният номер на Уолт, наред с много други, фигурираше в бележника й, ала разгадаването на кода, използван от момичето за вписване на данните, отне на полицията цяла седмица. Понеже списъкът на подлежащите на разпит клиенти беше дълъг, неговият ред дойде след още една седмица. За нищо на света той не можа да си спомни къде и с кого е бил през фаталната нощ. Толкова се ядоса на слабата си памет, че полицията, която проявяваше свръхактивност по случая, го задържа в ареста за едно денонощие. За нещастие документи от канцеларията му потвърдиха, че цял ден е бил в Ню Йорк и следователно трябваше да даде обяснение, къде е прекарал вечерта. На помощ му се притече Джъби, който си водеше дневник. Двамата бяха вечеряли заедно в локал. По-късно Уолт беше напуснал с някоя си Рокси, която беше открита и алибито му беше потвърдено. Ала преживяването беше ужасно и той се закле подобно нещо никога да не се повтаря. От този ден нататък в бележник кодирано си отбелязваше всяка стъпка, която предприемаше.

Всички, които познаваха Чарити като изключително привързана майка, бяха изненадани от реакцията й спрямо болния Ханк. Държеше се така, сякаш той никога не беше съществувал. Скри всичките му фотографии, забрани да се споменава името му и напълно заличи момчето от живота си.

Уолт я разбираше — обичта й към детето беше толкова голяма, че тя не можеше да постъпи другояче. Питаше се дали като се преструваше, че Ханк не съществува, Чарити не се опитваше да забрави ужаса и болката от постигналото ги нещастие. Това беше само предположение, тъй като двамата не разговаряха по този въпрос, а на него също му беше забранено да споменава името на сина им.

Наскоро след като Ханк беше настанен в приюта за неизлечимо болни, Уолт й предложи да го придружи при едно от ежеседмичните му посещения там.

— Мястото е хубаво и сестрите са любезни. И представи си, струва ми се, че откривам подобрение при Ханк. Миналата седмица реагира на гласа ми. Защо не дойдеш, денят е великолепен за разходка?

— Не, благодаря, имам работа — учтиво отклони поканата тя, сякаш съпругът й я канеше на обяд.

— Не може ли работата да почака?

— Не, в никакъв случай. По-добре е така и моля те, повече не го споменавай.

Той се подчини, но продължи самотните си посещения в приюта.

Чарити с настървение се втурна в светския живот. Реши, че къщата им в Уайт Плейнс по големина и лукс повече не отговаря на амбициите й и на отличното им материално положение. Уолт с радост я продаде, защото му навяваше мрачни спомени.

Купи апартамент на Парк Авеню в Ню Йорк и се преместиха да живеят там. Мислеше, че най-сетне ще се почувства щастлив, но това не стана — илюзиите бяха свършили.

Съпругата му се зае с ентусиазъм с обновяването на новото им жилище. Беше й предоставил пълна свобода на действие и това беше най-малкото, което можеше да стори за нея — толкова я съжаляваше. Той поне можеше да се утешава с бизнеса си, докато тя бездействаше.

След като приключи с обзавеждането на апартамента, тя се зае със собственото си преобразяване. Подложи се на диета, за да свали няколко килограма, които според него й придаваха женственост, а според нея я отдалечаваха от съвременната мода. Облече зъбите си в керамични коронки, направи си пластична операция на долната челюст и носа, изруси косата си и похарчи цяло състояние за гардероба си. Промяната беше толкова голяма, че Чарити вече можеше да мине за привлекателна.

Тя навлезе във вихъра на светския живот с лекота — обществото в Ню Йорк се интересуваше повече от размера на банковата сметка на хората, отколкото от произхода им. Убеди съпруга си да направи щедри дарения на музеи, художествени галерии, балета и операта. За благодарност получиха покани за приеми, балове и вечери. Накрая тя успя да осъществи и най-голямата си амбиция — беше включена в различни благотворителни дружества.

Отначало Уолт наблюдаваше увлечението й с насмешка, но скоро сам беше завладян от нейната страст. Започна да дава мило и драго, за да види някоя знаменитост в дома си. Но най-много се радваше, когато виждаше снимката си във вестниците и името си — в светската хроника. Може би случайно една възрастна дама в далечния Орегон също щеше да ги види и да разбере колко богат и прочут е станал нейният единствен син. И той продължи с настървение да гони известност.

Вече не мечтаеше да открие голямата любов и се надсмиваше над копнежа си да обича и да бъде обичан. Занапред единствената му любов щеше да бъде работата му.