Анита Бърг
Алчност (25)

Англия — 1965—1966

Джейми беше уверен, че това лято е най-щастливото в живота му.

Чувстваше се като новороден. Струваше му се, че се е променил — и вътрешно, и външно. Обстоятелството, че обича Лу като жена, беше причина за тази промяна. Гледаше на живота по друг начин — вече не беше самотен, имаше някого, за когото да се грижи и да закриля, някой, който истински го обичаше. Беше толкова щастлив и преизпълнен с емоции, че всичките му сетива бяха изострени както никога досега; когато слушаше музика, се вълнуваше повече от преди; простичките неща като залез, цветя, пеперуди, които в миналото почти не забелязваше, сега му правеха особено силно впечатление. Сутрин се събуждаше, жаден за вълненията, които новият ден ще му предложи.

Беше изцяло завладян от любовта и радостен, че се е озовал в един нов и както му се струваше, по-добър свят.

— Сигурна съм, че няма да ме харесваш, когато стана на шейсет и пет — изкикоти се закачливо Лу и напълно удовлетворена се отпусна в леглото.

— Винаги ще те харесвам, Лу, и ще те обичам до края на дните си. — Той се опря на лакътя си, за да я вижда по-добре. — Аз самият ще остарея и тогава ще бъда на… — устните му се движеха безшумно, докато пресмяташе. — Ще бъда на четирийсет и девет, почти на петдесет. Стар като библейски пророк, нали? — Мисълта за това го накара да се разсмее, както се смеят младите, когато говорят за старостта като за нещо, което не ги засяга.

Джейми погали пълничките й гърди, възхищавайки се на гладката й кожа. Все още изпитваше смайване, че му е позволено да докосва това женско тяло.

— Ти като че ли си модел на Рубенс.

— Кой е пък този?

— Художник, чиито картини изобразяват красиви жени с пищна плът в чудесни, прасковени тонове.

— Искаш да кажеш, че съм дебела, така ли? — изсмя се Лу.

— О, не, съвсем не… ти си… ти си просто чудесна! — Посегна към прелестното й, скрито място.

— Ненаситен си, момчето ми — укори го младата жена, ала усмивката й подсказваше, че е безкрайно доволна от него.

През есента Джейми се върна в училище, но не можа да забрави както Лу, така и часовете, прекарани с нея в широкото й легло. Нищо друго нямаше значение в живота му, освен тя и къщичката, където я беше настанил баща му и където се чувстваше като в рая.

По време на часовете беше разсеян, спортът престана да го интересува; предпочиташе да се уединява, за да си мисли, разбира се, винаги за едно и също нещо — за Лу.

Струваше му се, че ще полудее от копнеж, че няма да издържи на почти физическата болка, която измъчваше тялото му.

Лошите оценки не закъсняха, а също въпросите и съветите, но нищо не го смути. Треньорите го ругаеха, увещаваха, молеха — не им обърна внимание. Последваха предупреждения, на които той отговори със свиване на рамене.

Една неделя не можа повече да издържи и след молитвата в параклиса излезе от училището. Качи се на автобуса за Лондон, взе влака за Грантли и такси до къщата на Лу.

— Не прави повече подобно нещо — скара му се тя за негово най-голямо разочарование.

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Не ми е приятно, когато някой ми се изтърси без предупреждение.

— Дори аз?

— Особено ти — заяви загадъчно, сетне сви рамене. — Е, щом си дошъл, влизай. Можеше да бъде и по-лошо.

В понеделник Джейми се върна в училище. Не искаше да го прави, но Лу го накара. Отсъствието му не мина незабелязано. Получи наказание и най-строго предупреждение — ако избяга повторно и ако не си поправи оценките, ще трябва да напусне училището. Опита се да се поправи и поуспокоен донякъде от мисълта за коледната ваканция, отбеляза известен успех.

Когато се завърна в Грантли, откри съкрушен, че Лу не е там — беше заминала да прекара коледните празници с някаква леля. Не го беше предупредила и това най-много го натъжи. Беше му оставила само кратка бележка, в която не можа да открие и капка обич.

Пристигането на чичо Фредерик и леля Джоан спасиха празника и му помогнаха да запази душевното си равновесие. Беше виждал по-младия брат на баща си и съпругата му само два-три пъти, и то когато беше съвсем малък, така че споменът за тях беше избледнял. По професия Фред беше дипломат и цялата му кариера беше преминала в различни части на света. Рядко се връщаше вкъщи и много отдавна беше заявил, че предпочита чуждите страни пред родината си. Съпругата му, генералска дъщеря, беше свикнала с необикновения му начин на живот.

Когато първата вечер след пристигането им всички седяха на дългата маса, Джейми не можеше да повярва, че това са двама братя. Баща му се беше разположил на челното място, изпънат, строг и някак си отчужден, сякаш не беше част от компанията. Брат му имаше същата хубава осанка и красиви черти на лицето, но към тях природата беше прибавила чар и силно чувство за хумор.

Джейми беше очарован. Когато чичо му пускаше някоя шега, момчето поглеждаше крадешком към баща си, неизменно оставащ сериозен, за разлика от леля Джоан, която неспирно се тресеше от смях.

По време на тази ваканция Джейми се сприятели с чичо си. Фред го научи да играе бридж и табла — покер беше научил в училище.

— Забрави рулетката, приятелю, само баламите играят на нея.

От него научи много за вината и за силните напитки. Ала когато чичо му сметна за свой дълг да го запознае и с въпросите на секса, той скришом се поусмихна. Забавляваше се да седи пред него и да си дава вид на силно заинтересуван от темата, докато в същото време си мислеше със задоволство каква чудесна учителка има в лицето на Лу.

— Защо изостави дипломатическата кариера, чичо? — поинтересува се веднъж.

— По-скоро тя ме изостави. — Той гръмко се изсмя. — Възникнаха два малки проблема. Първият беше скандал с тъмнокожа красавица в Суматра, а вторият — натрупан дълг от хазарт в Хонконг поради нещастно стечение на обстоятелства. Никога не се забърквай с китайци, Джейми, когато играеш комар. Много са коварни.

— А Джоан как го понесе?

— Кое, дълга или момичето? — Фред се ухили дяволито. — Поразсърди ми се заради сумата, която загубих, а колкото до момичето… Нямах неприятности. Послушай съвета ми, Джейми, ожени се за момиче от висшата класа, и то от семейство, в което никога не е имало развод. Всичките ти прегрешения съпругата ти ще приема като неизбежно зло, което трябва да понесе.

— Нима? — Младежът се усмихна, защото знаеше много добре за коя ще се ожени.

— Какво ще правиш след университета, момчето ми?

— Нямам представа, чичо. За предпочитане е да не работя нищо.

— Баща ти едва ли ще е щастлив да чуе това. Помисли за стария Дипломатически корпус, идеята не е за изхвърляне. Ако избегнеш грешките на глупавия си чичо, ще стигнеш далеч.

През цялата ваканция имаше само един неприятен момент, когато на вечеря се заговори за майката на Джейми.

— Бях седнала до нея във фризьорски салон в Лондон. Разбира се, тя нямаше представа коя съм — не бях я виждала от години, освен това съм доста поостаряла в сравнение с нея — отбеляза добродушно Джоан.

— Така ли? — прекъсна я остро бащата на Джейми, с което искаше да покаже, че не желае разговорът да продължава в тази насока.

— Изглеждаше великолепно. Изрусена, с тен, очевидно много щастлива с новия си съпруг.

— Нов съпруг? — Момчето наостри уши. Понякога се отчайваше от отчуждението между родителите си. — Не знаех, че се е омъжила повторно.

— О… трябваше да му кажеш. — Джоан тихо смъмри девера си. — Преди шест месеца… много богат съпруг… по-възрастен от нея, разбира се, но пък това означава, че едва ли ще има нещо против… — Тя се загледа съсредоточено в чинията си.

Очевидно нямаше значение, че Джейми вече е шестнайсетгодишен. Точно когато разговорът стана интересен, го изключиха от него — също както по времето, когато беше дете.

— Трябва да се ожениш отново, Хари, все още си млад — нетактично продължи снаха му.

— Джоан, ще ти бъда много благодарен, ако не се бъркаш в живота ми — ледено произнесе баща му, но Джейми не посмя да го погледне.

Когато симпатичната двойка си замина, той беше съкрушен. Малко ги познаваше, но от все сърце желаеше те да са му родители.

Този път училището започна много насериозно — изучаваха се по-трудни предмети, необходими за влизането в университета.

Джейми заработи усърдно. Не беше забравил Лу, но осъзна, че трябва да разграничи нещата в живота си. Стараеше се да не привлича вниманието на училищните власти, а това беше възможно само ако заляга над учебниците. Не можеше да понесе мисълта, че могат да му забранят да излиза в града. Това беше важно за него, защото означаваше среща с Лу в Лондон и страстни нощи в някоя хотелска стая.

Ваканциите обаче си оставаха проблем. Лу заяви, че баща му няма да е доволен, ако научи за връзката им, така че, когато лордът беше в Грантли, Джейми не се виждаше с нея. Ала заминеше ли баща му някъде по работа или при приятели, тайните любовници страстно падаха в обятията си.

Точно преди дългата лятна ваканция се случи нещо непредвидено — Джейми получи пощенска картичка от Лу, която му съобщаваше, че заминава при сестра си в Хенли. Тогава той стори онова, което си беше обещал никога повече да не прави — избяга от училище.

Когато се върна, заплахата от изключване стана по-реална от всеки друг път.