Анита Бърг
Алчност (41)

Германия 1963—1965

Нелегалните сделки с оръжие се сключваха нередовно, затова не си позволяваше да занемарява другите си дейности. Компанията за внос и износ на стоки, която беше основал в Амстердам, за да приспива вниманието на пристанищните власти, процъфтя и се превърна в съществен източник на доходи.

Изглежда, Реналта вече се беше примирила с факта, че няма да стане негова съпруга. Ала Дитер знаеше, че не може да разчита на благоразумно поведение от страна на жена, която се чувства отхвърлена. Ето защо, за да си осигури предаността й, я настани в малък удобен апартамент, чийто наем плащаше. Освен това се зарече никога да не забравя рождения й ден и годишнината от срещата им и винаги й изпращаше скъпи подаръци на тези дати. Реналта изглеждаше доволна, а той намираше, че цената, която плащаше за нейната лоялност, не беше висока.

Антикварният му магазин в Мюнхен също имаше огромен успех. За да стигнат до антиките на последния етаж, купувачите трябваше да минават покрай скъпи мебели и други предмети и често купуваха някой от тях, без всъщност да имат нужда от него.

От предприятията, които беше основал, много беше привързан към магазина за продажба на предмети, свързани с войната — униформи, медали, барабани и стари оръжия. Вече имаше постоянни връзки с колекционери и дори беше започнал да издава каталог, който им изпращаше по пощата и който също му носеше доходи.

Преуспяваше и художествената му галерия. Със съвременно изкуство не се занимаваше, нито пък го интересуваха картини, рисувани през настоящия век — мнението му за късния Пикасо не съвпадаше с конвенционалното. Любимите му картини си оставаха италианските, с религиозни сюжети, което пък беше странно за атеист като него. Ала дори и в тази възвишена атмосфера на изкуството Дитер беше направил малко отклонение с търговска цел — в сутерена на галерията висяха много портрети на английски аристократи, които търпеливо чакаха да бъдат закупени от някой новобогаташ, спешно нуждаещ се от високопоставени прадеди. Беше открил, че от такива картини особено много се интересуват американците и сериозно обмисляше да открие клон в Щатите.

Въпреки че още нямаше трийсет години, беше станал много богат и обмисляше да навлезе в търговете с произведения на изящните изкуства. Грижливо беше спестявал и вече имаше банкова сметка в Швейцария — едно постижение, което му доставяше особено удоволствие. Там влагаше парите от нелегалните сделки с оръжие.

Бързото му забогатяване му позволи да осъществи своя отдавнашна мечта — да предложи щедра поддръжка на майка си. Ала Боб се докачи и заяви, че може сам да се грижи за Софи. Дитер се подразни от глупавата му гордост и настоя на своето — искаше майка му да води охолен живот. Опита се да ги настани в по-голяма и по-хубава къща, ала срещна съпротивата на Боб. Винаги, когато отиваше в Англия, се стараеше да се вижда с майка си. Срещаха се само в Лондон, тъй като къщата в Кембридж го разстройваше и го караше да се чувства натрапник. След време срещите им престанаха, и то не по негова вина, а по нейна — Софи се оправдаваше с прекалена заетост. Дитер с болка се питаше какво би могло да запълва дотолкова времето й, че да й пречи да се виждат.

Все още не можеше да забрави Брус. Спомняше си за времето, което бяха прекарали заедно, тъжеше за загубата не само на приятеля, но и на трепетното вълнение, което беше изпитвал на кораба с незаконния товар, когато се промъкваха под носа на граничните власти. Ала щом си припомнеше миризмата на кръв, на разкъсана плът и стенанията на умиращите при онова първо приключение в Африка, потръпваше и се радваше, че вече не участва в подобни операции и че плаща на други да рискуват вместо него.

Живееше в скромен апартамент в старата част на града — не понасяше модерните квартали и за момента не се нуждаеше от по-просторно жилище. Беше го обзавел с мебели и картини от собствения си магазин, които не се задържаха дълго в дома му, тъй като в очите му представляваха само стока. На Дитер се нравеше постоянната смяна на декора — поне не се отегчаваше от вещи.

Имаше обаче някои предмети, които никога не би изтъргувал, и това бяха притежанията на баща му, плячкосани от нацистите. От години старателно ги издирваше и откриваше по търговете из цяла Европа, проследявайки всяко съобщение или слух за разпродажба на някоя частна колекция. Никога не питаше собствениците как са се сдобили с тези предмети. Просто плащаше исканата цена и всичко, което успяваше да открие, трупаше в помещение с огнеупорни стени и сигурна ключалка.

Най-неочаквано и за самия него се привърза към голям черен котарак. Нарече го с английското име Моуги. Приятно му беше вечер, когато се прибира от работа, да го заварва вкъщи.

В действителност обичаше Моуги повече от любовниците си. Имаше предпочитание към дребни жени поради собствения си нисък ръст, и то блондинки. Някои бяха интелигентни, други — глупави, но това беше без значение за него. Не го интересуваше интелектът им.

Връзките му рядко траеха повече от няколко месеца. Няколко седмици след запознанството жените неизменно се влюбваха в него. Признаците винаги бяха едни и същи — поканваха го на вечеря, която те сами щели да приготвят за него. По правило не се отзоваваше на такива покани — обичаше хубавите ястия и не беше готов да рискува с готвачки любителки. В момента, в който някоя от любовниците му пожелаеше да изпере и изглади ризите му, да пренареди мебелите или да избере завесите в апартамента му, разбираше, че тя се готви да заживее с него. Незабавно приключваше тази връзка. Винаги го правеше по един и същ начин — изпращаше голям букет цветя, придружен с кратка, вежлива бележка, която съобщаваше, че между тях всичко е свършено.

Не беше се влюбвал досега и се учудваше, че толкова много жени се влюбваха в него. Тази неспособност да обича не го натъжаваше — не изпитваше нужда от любов и беше сигурен, че тя би навредила на работата и амбициите му. Донякъде дори се радваше на този факт и избягваше да си задава мъчителни въпроси.

Сексът му доставяше удоволствие — знаеше със сигурност, че е добър в леглото, и често си мислеше, че точно по тази причина жените толкова лесно се влюбват в него, а това беше още един повод да ги презира. Може и да нямаше голям опит в тази област, но беше сигурен, че сексът е второстепенен, не основен момент в любовта.

Имаше малко приятели, не много близки, с които от време на време се събираше. Почти всички се занимаваха с подобен на неговия бизнес, тъй че винаги намираха общи теми за разговор, които никога не засягаха чисто лични чувства и мнения.

Беше избрал да живее в Мюнхен не само поради красотата на града и околностите му, но и поради близостта му до бащиното му имение. Изчака да се сдобие с хубава кола, преди да се отправи към дома, в който бяха преминали най-хубавите му детски години. Още в първите дни на установяването си в Мюнхен реши, че ще се появи в замъка не като случаен човек. Дори и тогава не влезе през главната порта на парка, а го заобиколи и застана на удобно за наблюдение място на отсрещния хълм, откъдето с бинокъл погледна към красивата сграда. Видя паркирани коли — скъпи, много по-скъпи от неговата. Около тях се движеха много хора — вероятно гости, — а всред тях се перчеше чичо му Йоханес фон Вайхер. Застоя се, обзет от гняв към онзи, който не би трябвало да е наследник на имението. Тази разходка стана редовна част от програмата му в почивните дни.

Един четвъртък, както вече му беше обичай, зае наблюдателното си място на хълма. Не бяха изминали и няколко минути, когато видя, че чичо му Йоханес се качи в колата и напусна замъка. Дитер си помисли, че след като теренът е чист, може да си позволи да посети имението. Спусна се по хълма и влезе през голямата желязна порта. Сърцето му се разтуптя при вида на познатата алея. Караше бавно и се оглеждаше. Натъжи се, когато видя, че грижливо поддържаният от баща му имот беше съсипан. Спря пред оградата и я огледа. Замъкът приличаше на хубава жена, която преживява тежки времена, но чиято красота трудностите и нуждата не могат да накърнят. „Какво съкровище“ — помисли си. Беше обзет от смесени чувства — гордост, съжаление, тъга и въпреки всичко радост, но най-много гняв от запустението. Изпита желание да изтича по стълбите и да потропа на входната врата, ала предпазливостта го спря. Несъмнено, ако чичо му го завари тук, ще нареди незабавно да го изхвърлят. Не се страхуваше да се срещне с Йоханес, но знаеше, че изгонването от бащиния му дом щеше да представлява унижение, което не би понесъл. Ето защо заобиколи къщата и паркира колата си в задния, покрит с калдъръм двор пред кухненските помещения. Тук занемареността личеше още по-силно.

Хрумна му, че готвачката Мария и нейният съпруг Вили може би още са живи. Почука, въпреки че не знаеше как трябва да се представи на новия персонал. Може би все пак беше по-добре да си тръгне.

— Вили! — изненадано възкликна, когато вратата се отвори и на прага застана съпругът на Мария, който сякаш изобщо не беше остарял. — Вили, колко се радвам да те видя.

— Моля? — обади се старият човек и отстъпи назад, стъписан от възторга на непознатия.

— Аз съм, Дитер фон Вайхер.

— Милостиви Боже, нима сънувам? Ти ли си наистина? Не мога да повярвам на такова чудо. Мислехме, че си мъртъв… влизай, влизай — радостно забърбори той, като държеше вратата широко отворена. Дитер влезе и веднага усети познатия от детинството му мирис — за пръв път от двайсет и една години почувства, че си е у дома.

Червендалестата и понапълняла Мария го притисна в обятията си. Дитер се почувства сигурен като никъде другаде.

— Не си се променила — учуди се той, когато Мария най-сетне го пусна.

— Едва ли — усмихна се старата жена. — Вече съм на седемдесет и три, а Вили — на седемдесет и седем.

— Годините не ти личат — закачливо я излъга и същевременно си помисли, че те не са имали и петдесет, когато на него, детето, му се е струвало, че са с единия крак в гроба.

— А ти, Дитер? Чакай да пресметна — на двайсет и една си, ако не се лъжа — сияеше Мария. — Какво искаш? Кафе? Шоколадова торта? Харесваше моите торти, нали си спомняш?

— Кафе! — презрително изсумтя Вили. — Това трябва да се полее с нещо по-сериозно — настоя и отиде до бюфета за бутилка. — Има и още нещо! — добави с усмивка и излезе от стаята. Върна се след няколко минути с малко олющено куфарче. — Спомняш ли си го, Дитер?

— О, това е старият куфар, който не успяхме да вземем с нас.

— Същият — потвърди Вили, извади носна кърпа и шумно издуха носа си. Младият мъж щракна ключалката, отвори куфарчето и възкликна с удивление:

— Оловните ми войници!

— Обещах ти да ги пазя, докато се върнеш, и го сторих.

Дитер се просълзи. Двамата с Вили се прегърнаха, едва сдържайки вълнението си.

Мария го настани до блестящата от чистота кухненска маса и се засуети около него.

— Колко е хубаво тук! — прошепна той и се отпусна в стола със задоволство, каквото не беше изпитвал от години.

— Майка ти… — нерешително подхвана Мария, очевидно изплашена от онова, което може да чуе.

— О, добре е, благодаря ти — усмихна се младият мъж, надявайки се да не го питат повече.

— Тя също ли живее в Мюнхен?

— Не, повторно се омъжи. — Натърти на последната дума, за да разсее всякакви съмнения относно собствената си легитимност в това отношение. — За англичанин — истински благородник.

— Радвам се. Не беше необходимо да напускате. Опитвахме се да разубедим Софи, но тя не ни послуша — беше решила да търси баща ти. Както виждаш, не е било нужно. Тук дойдоха американците, а не руснаците, както тя се страхуваше. Бяха много мили и се отнесоха с по-голямо уважение към нас, отколкото очаквахме. Божичко, колко често мислехме за теб и бедната ти майка и се питахме какво ли ви се е случило. Такава мила жена — винаги се държеше добре с нас.

— Благодаря ти, Мария. Разбира се, трябваше й доста време, за да се примири със загубата на баща ми, който ще си остане нейната голяма любов.

— Жалко, че не откриха тялото му — така раните по-трудно зарастват. Искаш ли още торта?

— Не, благодаря. — Развълнувано си помисли, че след като трупът на баща му не е открит, следователно и среброто, заровено при него, стои непокътнато. — А тук как върви животът? Забелязах, че имотът не се поддържа и че гората преждевременно е изсечена, ала това не пречи на чичо ми да кара скъпа кола.

— Не поддържа имота… и тази проклета кола… негодник… той е отвратителен негодник.

— Знаеш ли къде е сега? — тайнствено попита Мария. — В леглото със съпругата на един градски съветник. Възмутително! — Готвачката отряза още торта за всички.

— Всеки четвъртък съветникът отива на събрание в Мюнхен и остава да нощува там, а нашият Йоханес хуква подир онази…

— Възмутително! — повтори готвачката.

— Има и нещо още по-лошо, което няма да го изведе на добър край — продължи Вили. — Захванал се е с доставки на дървен материал за строеж и за целта подлага на поголовна сеч горите в областта. И знаеш ли как си осигурява договорите с общината? Чрез подкупи, ето как.

— Майка му се е поболяла от тревоги — допълни Мария.

— Баба ми тук ли е?

— Да, дойде наскоро след войната, преди руснаците да освободят от плен чичо ти. Ако ме питаш, по-добре да не го бяха правили. Старата дама обича това място повече от сина си и се справя с трудностите по-добре от него.

— Загубила ли е имението си в Източна Германия?

— Загубила е всичко. Бедната старица пристигна посред нощ само с един куфар и с една обезумяла от страх стара прислужница, която наскоро умря. Скъпоценностите й, среброто… всичко, било ограбено.

— Разбира се, тя нищо не знаеше за баща ти. Много трудно ни беше да й съобщим, че е изчезнал безследно и че трябва да очаква най-лошото. Това много я разстрои… — Вили с жест показа какво е било душевното състояние на графинята.

— Вили, не бива така да говориш — скара му се Мария, но тя самата продължи с клюките.

Дитер се наслаждаваше на разговора и не прекъсваше бъбренето на старците. Когато погледна през прозореца и видя, че се е стъмнило, се изправи.

— Трябва да вървя.

— Не искаш ли да видиш баба си?

— Не сега.

— Ще дойдеш пак, нали?

— Да, съвсем скоро. Мисля, че най-удобно ще е в четвъртък. Знам, че чичо Йоханес не изгаря от желание да ме види.

— На твое място бих го приел като комплимент — усмихна се Вили.