Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avarice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2017)
Корекция и форматиране
шеNMereva (2017)

Издание:

Автор: Анита Бърг

Заглавие: Алчност

Преводач: Ваня Янчулева

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман

Националност: английска (не е указана)

Редактор: Весела Прошкова

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-409-154-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1004

История

  1. — Добавяне

Берлин 1945 — края на лятото

Първите няколко седмици в града бяха толкова трудни, че Дитер и майка му си припомняха пътуването с носталгия. Тогава се прехранваха по-лесно — беряха къпини, хващаха в капана зайци, ловяха риба, разменяха по някоя фамилна скъпоценност за продукти и утоляваха жаждата си с водата от бистри поточета. Оцеляването в града се оказа далеч по-трудно.

Търсенето на храна беше истински проблем. Пресният хляб беше невероятен лукс, а месото — мечта. Щом се разнесеше слух, че някъде се продават продукти, прекосяваха целия град и се редяха на безкрайни опашки. Най-лошото беше, когато стоката, заради която чакаха — пресни зеленчуци, яйца — свършваше, преди да им дойде редът. Преживяваха с боб и наденици, за чието съдържание се опитваха да не мислят.

Градът беше разделен на четири зони: американска, английска, френска и руска — по една за всяка от страните победителки. За щастие бяха попаднали в английската зона, а не в руската, където, както се говореше, животът бил още по-тежък. Макар че не можеха да избират, често обсъждаха дали няма да бъдат по-добре в американската, където прочутата щедрост на тази нация облекчаваше до голяма степен живота.

Дитер се беше регистрирал в общината и се бе снабдил с редовни документи и купони за храна, от които нямаше голяма полза, защото продуктите или не достигаха, или изобщо липсваха. Процъфтяваше черният пазар и въпреки космическите цени често прибягваха до него за най-необходимото.

Софи нямаше документи за самоличност.

— Защо не се регистрираш? Като вдовица на баща ми имаш право.

— Не искам — рязко отговаряше.

— Глупаво е.

— Няма значение за мен, пък и баща ти не би го одобрил — заяви твърдо тя. Това обяснение беше достатъчно за Дитер и той повече не повдигна въпроса.

Да се преминава от една зона в друга беше трудно, но не и невъзможно и момчето не можеше да разбере защо майка му — французойка по рождение — не правеше опит да се прехвърли във френската и да издейства репатрирането им във Франция.

— По-добре да останем тук. Имаме покрив над главите, а там може да е още по-лошо — казваше тя.

— Но, мамо, ако ни изпратят във Франция…

— Няма да отиваме никъде и решението ми е окончателно — сопна му се накрая.

Дитер не спомена повече нищо и по този въпрос, за да не я натъжава. Донякъде беше доволен — не знаеше как би се чувствал далеч от любимото си отечество. Считаше за свой дълг да остане тук и да помогне за възстановяването му.

Софи бе обсебена от страх за зимата и студа, които ги очакваха. Претършуваха руините, за да приберат всяко парче дърво, останало след многобройните претърсвания на сградите от други хора. Събраното складираха в помещението, където някога са съхранявали колбаси, шунка и дивеч от имението на графа. Едно от удоволствията на Дитер беше да влиза в килера, да души миризмата на пикантни ястия, с която още бяха пропити стените и да мечтае за деликатесите, сервирани едно време в трапезарията на горния етаж.

Никога не беше идвал в Берлин, така че не познаваше бащиния си дом в добрите му години. Непрекъснато караше майка си да му разказва за онова време, но тя го разочарова, тъй като не си спомняше почти нищо.

— Знам, че имаше голям кристален полилей — навярно са го счупили и това обяснява стъклата, които хрущяха под краката ни, когато влязохме тук за пръв път… А, да, подът на хола беше от многоцветен мрамор… — замечтано продължаваше Софи.

— А трапезарията как изглеждаше?

— Никога не съм влизала там.

— Нима? Колко странно.

— Не мисля така! — сопна му се и Дитер мислено отбеляза, че това е още една тема, по която майка му предпочита да не говори. Обаче си представяше какъв е бил домът и се закле да го възстанови, когато порасне и забогатее.

В свободното си време помагаше на набързо сформираните женски отряди, които усърдно разчистваха улиците и бомбардираните участъци. Неимоверно тежката работа се вършеше с голи ръце. Строени в дълги редици, хората търпеливо си подаваха отломките, като тухлите се отделяха настрана, за да се почистят и използват повторно при построяването на новия Берлин.

Софи беше принудена да продаде последното си бижу, за да набавят храна. Беше невероятно, че преживяха толкова дълго благодарение на накитите й, но това само доказваше колко голяма е била щедростта на съпруга й. Останала й беше само купчина банкноти без стойност.

 

 

Почти от седмица бяха без храна. Изядоха и последния боб, който, сварен без сол и подправки, имаше направо отвратителен вкус. Една вечер, малко преди полицейския час, Дитер отново се завърна вкъщи с празни ръце и завари майка си облечена в изпрани и „изгладени“ под дюшека дрехи. Тя практикуваше този начин на гладене, откакто синът й беше домъкнал отнякъде дюшека, за да направи леглото й по-удобно. Самият Дитер спеше върху куп стари чували.

Софи седеше пред разтвореното куфарче с козметиката и грижливо се гримираше, взирайки се в счупеното огледало, подпряно на капака.

— Разместените парчета изкривяват лицето ми, сякаш съм получила удар — усмихна се тя.

Момчето я наблюдаваше с интерес. Същото правеше и като съвсем малък, когато майка му се приготвяше, за да отиде на официална вечеря.

— Отдавна не си го правила.

— Трябва да пестя гримовете — отвърна Софи и синът й забеляза, че ръката й леко трепери, докато поставяше червило на устните си. — Виж как ме смути — засмя се, но смехът й прозвуча изкуствено. Дитер беше забелязал, че така се смеят възрастните, когато са престорено учтиви помежду си.

— Излизаш ли? — попита я най-сетне, смаян от необичайните приготовления.

— Да. Отивам на забава — отвърна му весело. — Какво щастие, че ме поканиха, нали?

— Забава? — повтори смаян. — Къде? Кога? Мога ли и аз да дойда?

— Съжалявам, скъпи. Поканени са само възрастни, освен това ще ти бъде ужасно скучно.

— О, разбирам. — Дитер разочаровано извърна глава. Откакто бяха напуснали замъка, нито една вечер не се бяха разделяли.

— Ами полицейският час, мамо? Какво ще стане, ако те арестуват? — Момчето загрижено сбърчи чело.

— Ой-ла-ла! Колко съм щастлива, че имам син, който толкова се тревожи за мен! — засмя се майка му, обърна се и го погледна в лицето. — Знаеш ли, вече си голям и не би трябвало да спим в една стая. Приготвих малкото помещение отзад — само за теб. Представяш ли си, ще имаш отново собствена стая. Любезната госпожа Шрам — нали я познаваш, живее през четири къщи — ми даде дюшек за теб. — Очите й блеснаха при мисълта за проявената добрина.

Новината го зарадва. Не че имаше нещо против да дели стая с майка си, но възможността да се уедини някъде беше примамлива. Най-сетне ще скрие ценните си вещи на сигурно място, вместо да носи непрекъснато раницата със себе си от страх да не го ограбят. Може би ще извади една-две тухли от стената, за да си направи скривалище като онова на баща му. Когато майка му излезе, Дитер отвори раницата и нареди съдържанието й върху новия дюшек, за да му се порадва. Обичаше да играе с кинжалите — ловко замахваше с тях срещу въображаемия противник. Най-много обаче се забавляваше с лъскавите стъкълца в тенекиената кутийка. Нареждаше ги като войници или ги пропускаше между пръстите си, наблюдавайки ги как блестят като кристална вода.

Сега, след като скъпоценностите на майка му бяха продадени, смяташе, че трябва да й съобщи за съкровищата си в раницата — може би ще припечелят нещо от кинжалите и ордените. Нечестно е от негова страна да ги крие повече. Само стъкълцата ще задържи за себе си, сигурно никой не би се заинтересувал от тях.

Беше изморен и скоро заспа, поради което не разбра, че след няколко часа майка му се прибра заедно с някакъв мъж. Не се събуди и по-късно, когато тя отново излезе и се върна с друг.

Щом се събуди и я чу да пее, усети уханието на истинско кафе и видя пресен хляб и пакетче масло на масата, направо не повярва на очите си.

— Откъде се взе всичко това? — попита той.

— Даде ми ги един добър приятел на забавата — усмихна се Софи и го целуна по челото. — А сега яж, яж до насита.

Дитер не й каза за кинжалите и ордените, защото нямаше смисъл.

Тя започна да посещава забави почти всяка вечер и храната вече не беше проблем. Но той не се събуди нито веднъж през нощта, за да види върволицата от мъже, посещаващи жилището им.

 

 

В объркания свят, в който живееше, Дитер беше сигурен само в едно: обичаше, възхищаваше се и почиташе майка си. Беше готов на всичко заради нея, дори да умре. Тя беше неговата кралица, а той — нейният рицар. Би убил, за да я защити. Забрави, че някога я мислеше за глупава и безхарактерна в сравнение с баща му. Пътуването им и борбата за оцеляване в града промениха мнението му.