Анита Бърг
Алчност (7)

На път към Испания — есента на 1992

Безплътният глас на компютъра съобщи на Дитер, че в резервоара на колата му има бензин за не повече от двайсет и пет километра. Този факт го изненада. Беше пропътувал километри, потънал в мисли за миналото. Толкова дълбоко се бе унесъл, че не беше обърнал внимание на предишните две предупреждения на компютъра. А може би имаше някаква повреда в устройството, но това беше невероятно. Също толкова невероятно беше, че преди да тръгне от Кан, не напълни целия резервоар. Толкова бързаше да избяга от лошото време, че реши да зареди с гориво някъде по пътя.

Сега тревожно се питаше на какво разстояние се намира следващата бензиностанция и дали току-що не е отминал някоя. Тръсна глава и свали стъклото, за да влезе свеж въздух, което не се налагаше, защото в колата имаше климатична инсталация. Но какво му става? Гордееше се, че е добър шофьор, почти професионалист. Подобна небрежност не му бе присъща.

Съгледа пътен знак за бензиностанция на петнайсет километра и изпита облекчение. Ужасно би било, ако свърши бензина и се наложи да търси помощ — обикновено се присмиваше на закъсали шофьори.

Можеше да си обясни връщането в миналото — безсъмнено се опитваше да избяга от настоящето.

Срамуваше се от себе си. Какво, за Бога, го накара да изпусне нервите си и да удари Магда на тръгване? По принцип умееше да се владее. Понякога биеше любовницата си Гретел, за да потисне отчаянието си. А то се пораждаше от обстоятелството, че с любовницата си, която не обичаше, можеше да се люби колкото и когато пожелае, докато с Магда, жената, в която бе влюбен, подобно удоволствие беше невъзможно.

Не беше справедлив спрямо бедната Гретел, която заслужаваше много повече. Тя винаги му прощаваше и отвръщаше на жестокостта му с обич и привързаност. Понякога му се струваше, че Гретел го познава по-добре, отколкото той познава самия себе си. Ще намери начин да се сдобри с нея — ще я заведе на вечеря в любимия й ресторант, ще й купи скъпо бижу — лесно, много лесно ще поправи грешката си.

Но с Магда положението беше по-различно. Какво ли си е помислила и колко ли се е обидила? Дитер рядко й повишаваше тон, защото не му се налагаше — тя беше съвършена съпруга, макар същото да не можеше да се каже за него. Удари с юмрук по волана, когато отново му хрумна ужасната мисъл, която не му даваше покой денем и нощем, гризеше го отвътре и съсипваше целия му живот.

Дитер фон Вайхер — импотентен!

Видя бензиностанцията, даде мигач и зави. Напълниха бързо резервоара и почистиха предното стъкло. Паркира пред някакъв комплекс от ресторант и магазин и включи телефона в колата, който по време на шофиране беше винаги изключен, за да не отклонява вниманието му.

— Магда, скъпа…

— Дитер, добре ли си?

— Съжалявам за случилото се, не знам какво ми стана.

— Не се притеснявай, миличък. Забрави го.

Поговориха за незначителни неща, сетне връзката прекъсна.

Той заключи колата и влезе в сградата. Погледна с отвращение шумната закусвалня на самообслужване и влезе в ресторанта, където плати за цяла закуска, но изпи само кафето. Обикновено в такива заведения се оплакваше и се караше за дреболии, но тази сутрин нищо не го интересуваше.

След като се извини на Магда, не се почувства по-добре и още по-потиснат отново потегли на път.

Каква ли е причината? Може би трябва да я търси в миналото? Мощната кола „гълташе“ километрите, но той шофираше като робот. Отново се върна назад във времето.