Анита Бърг
Алчност (49)

Където деянието на Принчип^[1] подпали континент, пламъците още горят…

Джейми седеше в самолета за Лондон и размишляваше за случилото се в Бразилия. Нещастието на онези деца го беше покрусило, а към това се прибави и тревогата за Уолт. Този силен човек изведнъж рухна пред очите им. Влизаше в положението му и разбираше решението му да се откаже от търсенето на съкровището. Бягството на Дитер със самолета беше не само неспортсменско, но и крайно опасно за тях. Ами ако индианците бяха решили да избягат? Колко дълго тримата биха могли да издържат в онази джунгла? Ако към всичко това се прибавеше експлодиралата кола в Германия и смъртта на нещастния шофьор, то тази игра изобщо не можеше да се нарече забавна, както вероятно беше замислена от Гътри. Джейми също беше на път да се откаже от състезанието, но Уинтър настоя да продължи. Усмихна се при спомена за нея. Все още беше пред очите му: застанала в средата на обширния хол в апартамента на Уолт, сложила ръце на кръста си, с пламнало от ярост лице и войнствен поглед…

— Да не си посмял да се откажеш, Джейми, и да оставиш наградата на онзи негодник Дитер. Както виждаш, Уолт не може да продължи и ще трябва ти да се бориш заради всички нас.

Беше му се приискало да я сграбчи в прегръдките си, но не го направи — уважаваше Уолт и чувствата му. В негово лице най-сетне беше намерил истински приятел, не можеше да си позволи да го изиграе точно сега. Той очевидно беше влюбен в Уинтър; Джейми беше забелязал, че се държи с нея по-различно, отколкото с другите жени.

Реши да остане няколко дни в Ню Йорк и Уолт го покани да му гостува. Запита се дали не се бави и отлага заминаването си поради нежеланието да се раздели с Уинтър или също беше загубил интерес към играта.

В един магазин се сблъска с Туерп, дошъл по работа в Ню Йорк. Приятелят му предложи вечерта да се срещнат в един клуб.

Когато влезе в претъпкания с известни личности клуб, където си бяха уговорили среща с Туерп, виконтът още не беше дошъл. Седна на една маса и зачака приятеля си, наблюдавайки танцуващите двойки. Внезапно сърцето му подскочи, защото видя Мика — висока, гъвкава, подвижна, изумително красива. Очите й бяха затворени и погълната изцяло от музиката и танца, не обръщаше внимание на никого и на нищо в залата. Той знаеше, че неизбежно ще се срещнат някъде по света и че това е само въпрос на време, макар че се ужасяваше от подобна възможност и се питаше как ли би я понесъл.

Откри, че я наблюдава с възхищение, примесено със съжаление за изгубеното щастие. Внезапно осъзна, че връзката им беше съществувала само в собственото му въображение. Сега, когато знаеше, че всичко е свършено, нейното присъствие не му причиняваше страдание. Очевидно не си бяха подхождали. По-добре беше за нея да намери друг мъж, който да я направи истински щастлива — тя го заслужаваше.

Музиката спря и Мика наклони глава към партньора си, сетне го прегърна и двамата напуснаха дансинга. Едва тогава Джейми видя, че това е жена — друг прочут модел. Забрави разсъжденията отпреди малко и усети прилив на гняв, болка и унижение.

Почувства, че стомахът му се свива на топка. Всичко беше допускал, но че Мика е лесбийка — никога. Побърза да напусне нощния клуб, нае такси и се отправи към апартамента на Уолт.

Когато влезе, Уинтър все още не беше си легнала и пишеше нещо, седнала зад малкото бюро; очила с големи рогови рамки й придаваха сериозен вид, но същевременно подчертаваха женствеността й.

— Джейми, изглеждаш ужасно. Какво се е случило?

Той седна и зарови пръсти в косата си.

— Видях съпругата си под ръка с жена и това ме срази. Знам, че е глупаво и старомодно от моя страна, но не го очаквах. — Говореше бързо, без да я поглежда, съзнавайки, че ако Уинтър види болката му, и най-малкият шанс да я спечели завинаги ще изчезне.

Уинтър остави писалката.

— Трябва да е било ужасен шок.

— Побеснях, въпреки че би трябвало да се радвам заради нея.

— Естествено е да се смутиш, когато ти е показала, че всъщност никога истински не те е желала. Навярно това е върхът на изневярата — когато един мъж изгуби съпругата си заради… жена. Не можеш и не знаеш как да се съпротивляваш, защото насреща ти не стои друг мъж. А може би двете са само много добри приятелки? Нали знаеш как стоят нещата при манекените — опита се да го успокои Уинтър, като същевременно мислено упрекваше онази глупачка Мика за страданията, които му причинява.

— Не, познавам Мика. Не обича да я докосват, а тази жена я беше прегърнала. Очевидно е, че имат сексуална връзка.

— Все пак някога щеше да научиш.

— Права си — мъжка ревност и нищо повече — опита се да се усмихне Джейми.

— О, така е по-добре — засмя се Уинтър, удивлявайки го със способността си да успокоява.

— Е, достатъчно сме се занимавали с моята особа. Как е Уолт?

Усмивката й помръкна.

— Безпокоя се за него. Работи както преди, дори още по-напрегнато, затова съм тук по това време и му помагам. Напредва с плановете за построяването на нова болница в Санта Ана, а може би и на още няколко. Както винаги е пълен с идеи. Това е най-великодушният човек, който познавам. Обществото няма представа какви средства отделя за благотворителност. Посети лабораториите, където е произвеждано онова лекарство, разпита някои от специалистите и ги уволни. Всичко е нормално около Уолт, с изключение на онази история.

— Радвам се, че си тук. Знаеш ли, от години познавам Уолт, но никога не съм бил близък с него. Мислех го за безскрупулен бизнесмен, който обича удоволствията и е способен да убие човек. Оказа се, че не е такъв. Всъщност има добро сърце.

— Обожавам го — призна тя.

„О, разбирам…“ — помисли си Джейми и внезапно стана.

— Извини ме, Уинтър, но утре ще ставам рано и затова трябва да си лягам.

Това беше последното нещо, което му се искаше да направи. Предпочиташе да остане с нея, да си поговорят, да научи повече за живота й. Дълго време остана буден, размишлявайки. Ще си потърси друга като нея, невъзможно беше да няма втора Уинтър по света, успокои се той…

Докато пътуваше към Лондон, се сети за плика на Гътри, извади го от джоба си и отново озадачено прочете съдържанието на ключа: „Където деянието на Принчип подпали континент, пламъците още горят“. Значи деянието е било ужасно. Дали този Принчип не е светил маслото на някого? Или пък на цял континент? Името му е европейско и най-вероятно италианско, следователно събитието е станало в Европа. „Подпали континент…“ — това не означава ли война? Ами ако деянието на този тип е предизвикало война в Европа? Втората световна? Не. Първата? Джейми се размърда на мястото си. Точно така. Как, по дяволите, беше името на онзи човек, който бе убил австрийския ерцхерцог, поради което беше избухнала Първата световна война?

— По дяволите! — високо изруга и стресна важната дама до себе си. — Искрено съжалявам — извини се. — О, боже! — промърмори той. — Става дума за Сараево. Нали там продължава онази мръсна война…

Дамата намръщено го изгледа и високомерно заяви:

— Лорд Грантли, мисля, че такъв език можете да си позволявате само на екрана.

Джейми още веднъж засрамено се извини.

 

 

Когато Дитер пристигна в Мюнхен, не си отиде веднага вкъщи. Чувстваше се наранен, предаден и нямаше никакво желание да се среща с Магда. Оставаше съпругата му да признае, че има връзка с любовницата му, за да бъде окончателно разгромен. Не желаеше никой да го вижда в това състояние, дори Магда. Затова се зае с плановете си. Доставката на оръжие за негово превъзходителство вървеше без затруднения; можеше да си позволи да продължи търсенето на съкровището. Щеше да използва връзките си в оръжейния бизнес, за да проникне в област, където страничен човек трудно беше допускан — въвлечената във война част от бивша Югославия.

 

 

В Ню Йорк загрижеността на Уинтър към Уолт растеше. Както беше споделила и с Джейми, шефът й продължаваше да работи усилено, но някак машинално, като робот.

— Да се опитам ли да те свържа с госпожа Фийлдинг? — попита го една вечер.

— Защо, за Бога? — изсмя се той.

— Не съм ти го казвала досега, но се безпокоя за теб. Изглеждаш толкова тъжен и разсеян. Навярно имаш нужда да споделиш грижите си с някого и с кого друг, ако не със съпругата си?

Уолт я изгледа продължително, сетне промълви:

— Не обичам Чарити. Тя е последният човек, с когото бих желал да разговарям за каквото и да било.

Уинтър наведе очи и горчиво си помисли колко често беше чувала тези думи от мъжете. Всички бяха еднакви. Харесваше го и дори беше признала пред Джейми, че го обича, но той беше женен, а тя си имаше правило да не се забърква с чужди съпрузи.

— Никога не съм я обичал, Уинтър.

— Господин Фийлдинг, по-добре е да не говорите за лични неща пред мен, все пак съм само една служителка — поде с официален тон тя.

— Знаеш, че това не е вярно и че означаваш за мен нещо много повече от обикновен служител. Не се тревожи, не се стремя към теб като към поредното завоевание. Ако беше така, щях да опитам да те прелъстя много по-отдавна. Положението е много по-сериозно — мисля, че те обичам.

— О, господин Фийлдинг, моля ви… — Тя вдигна ръце, сякаш за да се предпази.

— Моля те, наричай ме Уолт, както преди — унило я поправи той, изплашен, че направи грешка, като й призна чувствата си.

— Не ме разбра, Уолт. Обичам работата си, не желая да я загубя и затова се пазя от усложнения в отношенията ни. Чувала съм…

— Чувала си за похожденията ми, така ли?

— Ами, да, публична тайна са — отвърна Уинтър и добави на ум: „И нямам никакво намерение да влизам в списъка на завоеванията ти.“

— Позволи ми да ти обясня. Да, знам какво се говори за мен и навярно си чула само половината от истината. Заслужавам си лошата репутация. Ала знаеш ли какво значи да живееш с човек, с когото не те свързва нито приятелство, нито любов? Представяш ли си какво означава за един млад мъж години наред да дели легло с жена, към която не изпитва абсолютно нищо? Признавам, че търсех връзки с други жени, но винаги съм бил щедър към тях. В прегръдките им, макар и за кратко, намирах забрава.

— А сега?

— Сега настъпи промяна. Откакто те познавам, мисля само за теб. Опитах се да се разсея с други жени, но не успях. Не съм очаквал, че на моята възраст ще се влюбя. Това още повече влошава нещата. Страхът, че няма да те имам, ме прави още по-нещастен.

— Не те разбирам. Как е възможно да твърдиш, че си самотен, когато имаш толкова приятели до себе си, а и този продължителен брак със съпругата ти… След като е бил толкова ужасен, защо не си се развел още преди години?

— Самотата ми, Уинтър, започна в деня, в който убих баща си. Ала положението се влоши още повече, когато признах това пред майка ми и по този начин я отчуждих от себе си за цял живот.

Уинтър седна изумена, а Уолт горчиво се засмя.

— Не си очаквала да чуеш подобно признание от мен, нали? Не и от Уолт Фийлдинг, уважавана личност в обществото. Живея с тази мъка от седемнайсетгодишен. Понякога чувството за вина е непоносимо, понякога успявам да забравя за малко и да се поотпусна, но в Бразилия то ме връхлетя с ужасяваща настойчивост. Когато видях онези деца и разбрах, че са осакатени по моя вина, тогава споменът за убийството на баща ми възкръсна с нова сила. Аз го убих — повтори той, сякаш да се увери, че е разбрала. — Животът ми е прокълнат и с право. Има дни, в които се питам защо още живея.

— Не говори така, моля те. Струва ми се, че те познавам повече от преди. Проумяла съм, че зад грубоватата ти външност се крие добър и великодушен човек. Дори и да си убил баща си, сигурна съм, че има смекчаващи вината обстоятелства. Навярно си бил принуден да го сториш.

Както лавината се отприщва от една снежинка, така и изповедта на Уолт започна да се лее, предизвикана от топлотата и разбирането на Уинтър. Разказа й за бруталността на баща си, за страданията на майка си и за участието на Чарити в тази история. След толкова години мълчание не знаеше защо го прави точно сега и точно пред тази жена, в която беше влюбен и която навярно щеше да отблъсне с признанието си. Изяснявайки истина подир истина, Уолт усети, че му олеква, макар да знаеше, че с всяка дума все повече я отдалечава от себе си.

— И така, след като знаеш, че съм убиец, навярно няма да продължиш да работиш с мен — тъжно заключи той, като не посмя да каже: „И няма да ме обикнеш“.

— Разбира се, че оставам. Поласкана съм, че ми се довери, и мисля, че трябва да предприемеш нещо.

— Какво да направя? Да отида в затвора ли? Въпреки че са минали много години, без съмнение ще си получа доживотната присъда.

— Не се знае. Трябва да отидеш в съда и да разкажеш какво си направил тогава. Сетне ще се видиш с майка си и ще я помолиш да свидетелства, че баща ти е бил непоправим пияница и побойник, който те е довел до умопомрачение. Господи, та ти си бил дете!

— Ами Чарити?

— Дали тя изобщо някога те е обичала, или само се е стремила да те притежава? Струва ми се, че е второто, иначе отдавна щеше да ти даде свободата, която желаеш.

— Бог знае! Има дни, в които я ненавиждам. Не винаги е било така, опитвал съм се да я обикна. Имам голям дълг към нея. Когато учех, тя работеше с всички сили, за да издържа и двама ни. Много помогна и за възхода на компанията. Винаги ще й бъда благодарен, но няма да й простя, че обърна гръб на нашия син. Нещо се скъса в мен този ден и мисля, че оттогава започнах да я мразя.

— Докога възнамеряваш да й бъдеш благодарен? До края на живота си ли? Несъмнено всичко, което е направила, е било по нейна воля. Не си я принуждавал, нали?

— Не, дори понякога амбицията й ме дразнеше — не ни оставаше време за забавления.

— Как смяташ да постъпиш сега?

— Не знам…

— Най-напред трябва да отидеш при майка си и да се опиташ да я накараш да ти прости. Представяш ли си колко е страдала през всичкото време?

— Едва ли ще пожелае да ме види.

— Ще я накараш.

— Лош човек съм, Уинтър.

— Не говори така. Объркан си, но не и лош. — Сложи ръце на раменете му и когато той склони глава на рамото й, вече знаеше, че ще я послуша.

 

 

Дитер се огледа. Нямаше нито една запазена сграда. Някои бяха изгорели до основи, а по стените на други има огромни дупки от снаряди. Непрекъснато се чуваше картечен огън, носеше се миризма на изгоряло дърво и на разлагаща се човешка плът. Той стоеше на улицата, пронизан до кости от студ и страх, и имаше чувството, че отново е дете и се намира в Германия. Потръпна. Защо, за Бога, Гътри ги беше довел до този ад на земята? Във въздуха изсвистя снаряд и падна на сто метра от него върху група хора, наредени на опашка за храна. Минута след оглушителния взрив се чуха писъците на ранените.

— Не е забавно, нали? Най-добре е да се поприкрием — отбеляза младежът до него и го поведе по стълбите към някакъв зимник, пълен с хора. Отвътре се разнасяше такова зловоние, че той отстъпи назад. — Ще свикнете — засмя се спътникът му, докато сядаха върху една дъска.

Дитер беше започнал да харесва Джо, който трябваше да го преведе през последната фаза на това опасно пътуване, довело го до един град, за чието съществуване не беше и подозирал. Дори името му не можеше да произнесе. Бяха го поели още от Белград и си го прехвърляха от група на група все по-навътре във военната зона.

— Ужасно е — призна той. — Уж сме подготвени от предаванията по телевизията, но нищо не може да се сравни с действителността.

Потърси думи, за да опише ужаса си от видяното в този обсаден град, но вместо това добави:

— Говорите превъзходен английски.

— Надявам се. През целия си живот съм живял в Милуоки — засмя се Джо. — Пристигнах само преди три месеца, но вече доста неща съм видял.

Дитер се учуди, че спътникът му е в състояние да се шегува в опустошения от войната град на дедите му, и си припомни гнева и болката, които изпита, когато видя бащината си къща в Берлин разрушена.

— Кой ви изпрати да ме посрещнете?

— Дежурният лекар. Защо идвате? Не сте журналист, нали? Не сте и знаменитост — имахме много такива, преди снарядите да зачестят. Да не би да сте политик?

— Значи не познавате Гътри? — заобиколи въпроса германецът, защото как при тези ужасни обстоятелства можеше да обясни, че е тук във връзка с една глупава идея за съкровище, зародила се в луксозен хотел в Кан.

— Гътри ли? Не. Само ми наредиха да ви намеря и да ви доведа в сиропиталището.

— Сиропиталище ли? — извика Дитер. — Стига с тези деца!

— Моля? Не ги ли обичате?

— Миналата седмица преживях нещо, свързано с деца, което ме потресе. Изглежда, някой умишлено насочва вниманието ми към страдащи малки същества.

— Тогава сте попаднали точно където трябва. Понякога ми се струва, че в тази страна не е останало нито едно безгрижно дете.

— Ще останете ли по-дълго тук?

— Отначало не исках. Още щом пристигнах и видях обстановката, изпитах желание да избягам, да се върна в спокойния и сигурен свят, от който идвам. Струваше ми се, че няма да мога да понеса толкова много страдания. Но сега съм разколебан. Трябва да помогна с нещо. Тези деца имат нужда от грижи, не мога да ги оставя.

Дитер погледна красивия младеж и внезапно се засрами, че никога, дори в младостта си, не беше и помислял да помогне на някого.

Поредната бомбардировка свърши и двамата излязоха на улицата. От току-що разрушените сгради се издигаха облаци прах, носеше се острата миризма на барут.

— Трябва да прекосим онази улица. Артилерията замлъкна, но има опасност от снайперисти. Виждате ли онази пролука? Това е най-сигурното място за пресичане… относително казано — усмихна се Джо. — Ще трябва да изчакаме нашия ред.

Дитер се огледа. Няколко жени на средна възраст с пазарски чанти и неколцина мъже с кожени куфарчета, бяха приклекнали зад остатък от ламаринена ограда. Всички напрегнато се ослушваха. Чуваше се тракане на картечница и групата изчакваше паузата на презареждането, за да могат по трима-четирима да пробягат разстоянието. Дитер се запита какво прави тук. Защо не обърне гръб на всичко това и не се върне там, откъдето е дошъл? Не трябваше да бъде тук и да рискува живота си. Чу се писък и някаква жена падна, улучена от куршум. Трима мъже, единият от които беше младият американец, се хвърлиха на земята, изпълзяха до нея и я издърпаха на безопасно място.

Дойде техният ред да притичат и Дитер усети, че сърцето му ще се пръсне от вълнение и страх. На отсрещната страна двамата се прегърнаха.

— Оттук нататък е по-лесно — увери го младежът. — Но за всеки случай дръжте главата си наведена.

Той се подчини и двамата продължиха пътя си по тесните улички, докато стигнат до невзрачна сграда. Прозорците бяха заковани с дъски, стъклата липсваха. Джо отвори вратата към сутерена и Дитер го последва. При мъждукането на единствената електрическа крушка беше трудно да се прецени колко хора са се събрали там, но ако се съдеше по гласовете, повечето бяха деца.

— Това е нашето сиропиталище. Не знаем със сигурност дали всички са сирачета. Едни прибрахме от улицата, други открихме в съборените къщи. Някои от тях са тук от шест месеца, а други — само от няколко часа. Елате. — Той го поведе към голямо помещение под земята, където млада медицинска сестра изваряваше в тенджера кухненски ножове и няколко ножици.

— Това и болница ли е?

Сестрата се извърна и го погледна.

— Може да се каже. Тук е по-сигурно по много причини. Истинската болница често я обстрелват. С леко ранените деца можем да се справим и сами, но тежките случаи изпращаме там. Днес обаче е невъзможно — бомбардировката не престава. Докторът отново не можа да дойде, Джо.

— По дяволите — изруга младежът. — Как е момченцето?

— Умря, съжалявам. Ти направи всичко, което можа.

— Само деца ли взимате тук? — обади се Дитер.

— Да. Боя се, че възрастните трябва да се спасяват както могат. Грижим се само за децата, с надежда, че все някога нещата ще се оправят — отвърна сестрата. Двамата го заведоха в съседната стая. Покрай стените бяха наредени дюшеци, но толкова плътно, че минаването между тях беше трудно. Върху всеки дюшек лежаха по две, а някъде и по три деца, които отправиха към него големите си, безизразни, сякаш мъртви очи.

— Тук са най-тежките случаи. Децата в другата стая не изглеждат толкова зле — обясни младата жена, сякаш бе прочела мислите му.

Той тръгна бавно покрай дюшеците, вперил поглед в мръсните превръзки, потресен от страха и болката, изписани по личицата. Извърна се и промълви:

— Очите им… Това не са детски очи.

— Видели са неща, каквито никое дете не би трябвало да знае, че съществуват. Пред очите им са измъчвали семействата им, изнасилвали са майките и сестрите им. Някои са толкова травматизирани, че са загубили способността си да говорят — обясни сестрата.

— Но раните им ще се инфектират, ако използвате тези замърсени превръзки. — Посочи крака на едно дете, омотан в тъмносив бинт.

— Това е всичко, с което разполагаме.

— Мисля, че мога да доставя повече.

— О, имаме превързочни и други материали в големи количества, но не могат да стигнат до нас. — Тя спря до един от дюшеците, клекна и започна да сваля превръзката от крачето на момиченце на не повече от три години. — Рана от шрапнел — обясни на Дитер. Докато размотаваше бинта, детето захленчи, опитвайки се да се откопчи от ръцете й. — Бихте ли я подържали?

Той обви ръце около мършавото телце на детето.

— Значи нямате болкоуспокояващи?

— Имаме много малко и ги пазим за тежките случаи.

— Тежки случаи ли? Господи, а това какво е? — Погледна гноясалите рани на детето и попита: — Ще издържи ли?

— Бог знае.

Малката заплака по-силно. Сграбчи якето на Дитер, а той я притисна към гърдите си, сякаш искаше да поеме болката й върху себе си.

— Как се казваш? — нежно я попита.

— Не знае името си. Намерена е в зимника на селска къща недалеч оттук. Мъртвата й майка е лежала върху нея и, изглежда, с тялото си я е запазила от куршумите.

— Мили Боже! — възкликна Дитер. — Нямаш име, така ли? Тогава ще те нарека Катя. Харесва ти, нали? Някога мечтаех да имам дъщеря, която да се казва Катя — нежно й заговори той. — Искаш ли да ти разкажа приказка? Разбира се, че искаш. Имало едно време една красива принцеса на име Катя…

Сестрата почисти и превърза раните на детето.

— Благодаря ви… Никога не е била толкова спокойна. Странно, сякаш разбираше какво й разказвате.

— Имате ли нужда от още помощ? — изненадващо и за самия себе си попита Дитер, като все още притискаше Катя до гърдите си. Не му се искаше да я пусне.

— О, да, благодаря ви. Всяка помощ е добре дошла.

— Ще я подържа, докато заспи. — Започна нежно да люлее момиченцето и да му разказва друга приказка — този път за рицари, яхнали бели коне.

 

 

Следващите три дни той прекара в сиропиталището, помагайки в чистенето и в стерилизирането на инструментите. Непрестанният тътен от бомбардировките се чуваше в сутерена и караше децата да пищят от страх дори в съня си.

Всяка свободна минута прекарваше с Катя — носеше я на ръце, успокояваше я с думи и ласки и се тревожеше за нея. Питаше се защо отделя по-специално внимание на това дете и с какво то го привлича повече от останалите. Струваше му се, че знае отговора — след като му беше невъзможно да помогне на всички, притъпяваше чувството си на безпомощност, като се стараеше поне при нея да види някакъв резултат от усилията си. А това, че беше способен на състрадание, беше нещо съвсем ново за него.

На четвъртия ден до тях достигна известие, че част от помощите, получени в Сараево, са заделени за сиропиталището и оставени на съхранение в някакъв военен лагер на двайсетина километра от техния град. Някой трябваше да отиде и да ги прибере, преди да го откраднат. Джо веднага се нагърби със задачата.

— Ще дойда с теб — заяви Дитер, макар да беше сигурен, че по-късно ще съжалява за постъпката си. Помисли си, че ако има антибиотици, щяха да послужат за Катя.

Пътуването мина безпрепятствено, но в лагера се натъкнаха на затруднения. Тук цареше хаос и след като не се знаеше кой за какво отговаря, никой не желаеше да поеме отговорност и да им предаде двата пакета. Дитер избухна, което още повече влоши положението. Джо го помоли да го почака в колата, докато успее да ги убеди да му предадат помощите. Наложи се да даде подкуп, за да получи скъпоценните пакети.

Дитер не остана възхитен от шофирането на младежа и затова настоя на връщане той да кара колата. Не бяха изминали и километър, когато пред тях се изпречи патрул, който им съобщи, че пътят гъмжи от снайперисти и че е опасно да продължат сами. Последва ново забавяне, докато изчакат да се сформира конвой от помощните сили на ООН, но когато отново потеглиха, обградени от големите, бели, бронирани коли със сини сигнални лампи, се почувстваха по-сигурни. Бяха пътували около двайсетина минути, когато се чу някакъв тъп звук, сетне предното стъкло се напука и побеля, сякаш беше покрито със скреж.

— Какво, по дяволите, беше това? Камък ли? — обърна се той към спътника си.

Джо седеше като вдървен, а по лицето му беше изписана изненада.

— Простреляха ме.

Дитер натисна спирачките и възкликна:

— О, Боже! — Отново се чу остро свистене и той инстинктивно се наведе, удряйки главата си във волана. — Не се тревожи, ще стигнем навреме. — Прекалено бързо натисна съединителя и двигателят угасна. Изруга и завъртя стартера, нетърпеливо натискайки с крак газта.

— По-бавно, ще задавиш карбуратора — дрезгаво се обади Джо.

— Знам какво правя — сопна се Дитер, защото виждаше как конвоят изчезва зад завоя на пътя, а с него и охраната им. Бяха се превърнали в мишена. Ръцете му трепереха, но отново опита. Този път моторът запали. Наведе глава, посъветва спътника си да стори същото и подгони конвоя. Не след дълго усети, че воланът лепне. Погледна го и видя, че целият е покрит с кръв, която се стича по бедрата му. Извърна глава към младежа, защото помисли, че тази кръв струи от него, ала той седеше притихнал, бледен и притискаше корема си с ръце. Разбра, че самият той е ранен. Прималя му. Огледа се и установи, че ръкавът му е напоен с кръв и че е ранен в рамото. След секунди болката се разпространи като пожар по дланта и пръстите. Наложи се да пусне кормилото и ръката му увисна безжизнена в скута. Трябваше да се овладее, да преодолее болката и да съсредоточи вниманието си върху шофирането, за да закара ранения колкото е възможно по-бързо в сиропиталището. Пътуването беше кошмарно, тъй като шосето беше осеяно с ями от снаряди и при всяко подскачане на колата ръката му се разместваше, което беше съпроводено с неописуема болка — сякаш някой го режеше с бръснач.

Стъмваше се, когато пристигнаха. Дитер залитайки излезе от колата, като придържаше ранената си ръка. Затича, въпреки че всяка стъпка му причиняваше непоносима болка. Блъсна вратата и изкрещя на сестра Ана:

— Джо е ранен!

Сетне се свлече на пода.

 

 

Една седмица по-късно Джейми най-сетне успя да пристигне на територията, която някога беше част от Югославия. Не се изненада, когато в хотела в Загреб се яви човек, който му съобщи, че Дитер вече е тук — с открадването на самолета в Бразилия немецът беше набрал преднина. Англичанинът все още кипеше от гняв и изгаряше от нетърпение да се срещне с изменника, за да си разчисти сметките с него — този път завинаги.

Джейми с мъка се добра дотук. Във военната зона туристи не се допускаха. Една вечер, докато гледаше новините по телевизията, му хрумна идеята да замине като журналист. За съжаление издателите на вестници не бяха въодушевени от идеята. Ала след една много пиянска вечер с един от тях успя да си издейства нужните документи. Дори и тогава му бяха необходими дни, за да се добере до желаното място, и когато най-сетне пристигна, се оказа, че вместо в Сараево водачът му го беше довел в този град.

— Каква мръсотия! — възкликна, когато го въведоха в малката стая, където лежеше Дитер. — За Бога, изглеждаш ужасно — съчувствено добави той, въпреки че предварително беше намислил да го наругае.

Безкръвните устни на ранения се разтегнаха в слаба усмивка.

— Благодаря ти, от твоята загриженост ми олеква.

— Какво се случи? Боли ли те? — Доброто сърце и възпитание на Джейми надделяха над гнева му.

— Един куршум ми раздроби рамото. Доста боли, а и за нещастие раната се инфектира, което влоши още повече състоянието ми.

— Тук имат ли антибиотици? А болкоуспокояващи? Предполагам, че нищо не достига.

— Да, така е. Обаче двамата с Джо, американския доброволец, успяхме да докараме известно количество лекарства. Наредих да се използват първо при децата.

Джейми беше готов да извика: „Какво си направил?“, удивен от постъпката на немеца. Вместо това си замълча и само го потупа по ръката.

— Научи ли как е Джо? Той също е ранен, в корема. Успели да го закарат в болницата по време на едно затишие, но оттогава нищо не съм чул за него.

— Поправя се. Скоро ще играе бейзбол.

— Нали не се шегуваш, Джейми?

— Не. В действителност раната му била по-лека, отколкото изглеждала. Всъщност теб е трябвало да закарат в болница, не него.

— Тук е ад. Видя ли децата? — запита Дитер.

— Не още. Когато научих, че си ранен, реших да видя първо теб. — Той се учуди колко бързо гневът му премина в състрадание, когато видя трескавия и сгърчен от болки мъж.

— Трябва да те предупредя, че гледката е потискаща. Бедните деца, не бива така да се постъпва с тях.

— Ако се спазваше оръжейното ембарго, това нямаше да се случи, нали? — студено отбеляза Джейми, смаян от лицемерието му. Не трябваше толкова да му съчувства. Светът щеше да е по-добър без хора като него, които сееха смърт чрез „играчките“.

— Знам какво си мислиш, но същото измъчва и мен. Съжалявам за всичко. Да сключваш сделки и да изпращаш кораби с оръжие на анонимни хора в анонимни страни е едно, но да видиш как загиват хора — съвсем друго.

— Празни приказки. Невъзможно е да не си осъзнавал какво правиш.

— Веднъж, преди много години, бях в Африка. Нападнаха ни и ако не ги бяхме убили, те щяха да убият нас. След това повече никога не се замислях за последствията… За убитите и осакатени жени и деца… Това беше само бизнес за мен.

— Явно раняването много е променило начина ти на мислене. — Джейми извърна глава, за да скрие отвращението си.

— Осъзнавам вината си.

— Нима?

— Не ми ли вярваш?

— Обстоятелствата, при които водим този разговор, са необичайни. Може би когато се оправиш, съвестта вече няма да те мъчи.

— Грешиш. Раняването не е причина за промяната в мен. Не мисли, че искам да си изплатя дълговете пред Бога, преди да умра. Прогледнах, когато видях тези страдащи деца.

Джейми недоверчиво го изгледа.

— Занимавах се със зловещ бизнес, приятелю, и поради това съм причинил много мъка по света. Едва сега го осъзнавам. Когато се върна, ако изобщо това стане, повече никога няма да се докосна до оръжие. Парите, които съм спечелил, ще използвам да помогна на деца като тези тук. Повярвай ми.

— Трябва да те измъкнем оттук — заяви Джейми, който не можеше да преодолее неприязънта си към немеца.

— Не виждам как ще стане.

— Остави на мен, всичко ще уредя — увери го той, без да има и най-малка представа как ще го направи.

Дитер не преувеличаваше. Условията, при които живееха децата, бяха непоносими — без лекарства, без храна и вода. Джейми беше потресен от тази безчовечност и отчаян поради пълната си безпомощност. Щеше да напише репортаж, но се съмняваше в ползата от него. Кой ще го чуе, когато далеч по-големи професионалисти от месеци напразно се опитваха да пробудят световната съвест във връзка с тази брутална война. След като и лекарят беше убит, само младата медицинска сестра Ана, която го посрещна при пристигането му, беше останала да се грижи за децата.

— Знаете ли към кого да се обърна за помощ, за да изведа Дитер от този град?

Ана го погледна и смръщи вежди, сякаш искаше да си спомни откъде го познава. Той не се изненада — сестрата едва ли можеше да допусне, че това е Джейми Грант, от години винаги в първата десетка на най-елегантно облечените мъже.

— Проблемът е дали той ще пожелае да тръгне. Преди няколко дни му намерихме място в самолет, но отказа да изостави децата.

— Нима? — Благородните дела на Дитер не бяха за вярване.

— Беше чудесен, помагаше във всичко, особено в грижите около децата — успокояваше ги, играеше с тях… Ще ми липсва, когато замине.

— Наистина ли? — Този път удивлението му беше безгранично; навярно този човек действително се беше променил.

— Положението тук е безнадеждно. Не мога да го лекувам, а и да си призная, нямам време. Откровено казано, ще умре, ако веднага не напусне града.

Понякога, и то нерядко, Джейми извличаше полза от своята популярност. Почти нямаше човек на планетата, който да не беше гледал филмите му за Питър Аскот. Дори и тук, където бушуваше гражданска война, щом се изми, избръсна и преоблече, хората го разпознаха и вратите се отвориха пред него.

За щастие в Сараево се намираха западни политици, дошли да се запознаят на място с положението. Един от тях, страстен поклонник на Джейми Грант и със затихваща популярност всред избирателите си, веднага схвана, че една снимка във вестниците със световноизвестния актьор ще се отрази добре на рейтинга му. Веднага се разпореди за място в самолета, който щеше да отлети след два дни, уреди и транспортирането на Дитер до летището. Пътуването щеше да бъде опасно и никой не им гарантираше, че безпрепятствено ще пробият обсадата, но нямаше друг изход.

Докато чакаха да заминат, той седеше до носилката на немеца и му говореше, когато той беше буден. Болният се вълнуваше и отказваше да се отдели от децата. Щом раненият се унесеше в сън, Джейми помагаше на Ана, но трудно понасяше страха, болката и плача на децата. Беше сигурен, че кошмарът ще го преследва до края на живота му.

Бомбардировките бяха зачестили и той започна да се пита дали изобщо някой би могъл да се измъкне от този ад. Хрумна му странната мисъл, че може би му е писано да умре тук, на това място, където е настъпил краят на всяка човешка суета. Съжали, че се беше откъснал от Фиона. Господи, как е било възможно да стори това! Когато се измъкне оттук — ако изобщо това беше възможно — щеше да направи всичко, за да се сдобрят. Не му се искаше да повярва, че ще умре, без да й каже колко много я обича.

Състоянието на Дитер се влошаваше. Беше започнал да бълнува и Джейми слушаше странни монолози на немски, френски и английски език, които звучаха като изповед. Речта му беше несвързана, но в редки моменти говореше съвсем смислено.

— Джейми, тук има едно момиченце, което не си знае името, но аз го наричам Катя. Само на три години е и е много изплашено. Трябва да бъде оперирано, иначе ще загуби крака си. Искам да я спасим. Страхувам се, че ще умре. Можеш ли да я изведеш оттук?

— Ще видя какво мога да направя.

Към полунощ раненият се събуди и извика:

— Джейми, тук ли си?

Приятелят му, който беше заспал на пода, веднага скочи.

— Обичам Магда повече от живота си. Ще й го кажеш ли, ако не се върна?

— Не говори глупости, няма да умреш — неуверено измънка Джейми.

— Трябва да й го кажеш. Провалих се с нея, ужасно се провалих.

— О, навярно Магда няма да го потвърди, тя също те обича. Ако знаеш само как влюбено те гледа…

— Не, не разбираш. Никога не съм й бил истински съпруг. Не мога да го правя с нея.

— О, хайде, хайде… — смутено промърмори и го потупа по здравото рамо, объркан от признанията му. Никога не беше изпитвал симпатия към Дитер и дори на моменти го беше ненавиждал, но през тези дни и нощи, докато го слушаше да говори за детството си и как е намерил мъртвия си баща, за нелегитимността си и битката за оцеляване в Берлин, започна по-добре да го разбира и дори да го харесва. От опит вече знаеше, че за характерите и постъпките на хората винаги можеше да се намери някакво обяснение, колкото и дълбоко да е скрито то. Нямаше нищо против да слуша бълнуванията на Дитер за нещастното му детство, но не и това. Не желаеше да научава интимни подробности за семейния му живот, особено след като познаваше и Магда. Има неща, за които не бива да се говори. Ала внезапно си спомни колко добре се беше почувствал след изповедта си пред Уинтър и прошепна: — Говори, приятелю, слушам те.

— Проблемът е в това, че тя ми напомня за майка ми.

— Приличат ли си?

— Не съвсем, но силни чувства ме свързват и с двете. Някога боготворях майка си, ала тя ме разочарова. Стана проститутка и въпреки че го направи от нужда, не й го простих. Вече не е между живите. Сега се страхувам да докосна Магда, за да не се срути пиедестала, на който съм поставил и нея. Ако престана да я обичам, не знам какво ще правя. Разбираш ли?

— Да, да — побърза да потвърди Джейми, въпреки че не беше съвсем сигурен за какво говори приятелят му. Навярно това беше някоя друга смразяваща история от живота му, за която никой не подозираше.

 

 

Преди да напуснат сиропиталището, Дитер беше толкова зле, че изглеждаше почти мъртъв. Пътуването до Сараево беше кошмарно и Джейми щеше да го помни до края на живота си. Когато най-сетне се добраха до летището, някакъв лекар от контингента на ООН веднага инжектира силни антибиотици на болния, който беше толкова изтощен, че не можа да откаже. Самолетът беше зареден с гориво и очевидно чакаха тяхното пристигане, за да излетят. По време на пътуването Дитер само веднъж отвори очи и разтревожено попита:

— Катя с нас ли е?

— Да, успях да го уредя.

— Добре — прошепна болният и отново се унесе.

Самолетът, с който пътуваха, се приземи в Париж. Магда ги чакаше на летището с линейка.

— Водя ти двама пациенти, Магда — засмя се Джейми, чувствайки се малко неудобно, задето е научил за семейните й тайни. — По настояване на съпруга ти идва и едно момиченце, което се нуждае от спешна операция.

— Слава Богу, че беше с него, Джейми. Ще се погрижа и за детето, не се тревожи.

— Къде ще ги заведеш?

— Уредила съм да ги приемат в американската болница. А какво стана с търсенето на съкровището?

— Изглежда, се провали. Не успяхме да разгадаем последния ключ. Нито пък получихме следващия. Не беше възможно да открием когото и да било, тъй че, предполагам, никой не печели, освен Гътри и неговата благотворителност. Цялата работа беше много странна.

— О, колко жалко! Дитер толкова искаше да спечели.

— Всички искахме — засмя се Джейми и помогна на Магда да се качи в линейката, в която вече бяха настанени ранените. Махна й за сбогом и мислено пожела късмет на Дитер.

— Лорд Грантли? — Той се извърна. Видя един от членовете на делегацията, който му подаде три плика.

— Добрият, стар Гътри! — засмя се Джейми.

След гореща баня и силно кафе, за каквито в Югославия можеше само да мечтае, си легна и спа почти цяло денонощие.

 

 

На борсата в Ню Йорк цареше паника. Уолт разпродаваше империята, която беше градил в продължение на двайсет години. Обясни причините само на Джъби.

— Компанията прекомерно се разшири. Да търгуваш с лекарства означава да търгуваш с живота на хората. Ако този бизнес беше по-малък и имах възможност да следя всяка операция и всеки подчинен, щях да науча за отвратителните опити в Бразилия и да ги спра навреме.

— Наистина ли щеше да го сториш?

— Заклевам се. Допускаш ли, че съм толкова алчен, за да позволя подобно престъпление? По дяволите, мислех, че поне ти ми вярваш. — Извърна глава и по лицето му се изписа смесица от гняв и болка. — Не мога да разчитам на никого, освен на себе си.

— Навярно е така. Но защо трябва да се самообвиняваш? Толкова много лекарства съсипват здравето на хората, вместо да го подобряват, но чул ли си някой от собствениците на съответните компании да се е отказал от бизнеса си по тази причина?

— Въпрос на съвест. Моята е достатъчно обременена, за да понесе и това.

— Къде останаха амбициите ти?

— Каква полза от тях? Имам достатъчно средства, за да не работя до края на живота си, но що за живот е това? Нямам близък човек до себе си, а единственото ми дете бавно и мъчително умира.

— Но как ще си запълваш времето?

— Ще измисля нещо, най-вероятно ще се захвана с градинарство.

— Интересно ще ми бъде да го видя — засмя се Джъби.

— Не се безпокоиш за себе си, нали? Ще се погрижа да останеш на досегашната си длъжност.

— Не желая. През последните няколко години стоях във фирмата само заради теб. Гордеех се със способностите ти. С удоволствие ще се пенсионирам преждевременно. Мечтая за жилище в Хавай, където да живеем с Лиз.

 

 

Чарити побесня, когато се завърна вкъщи и научи за намеренията на съпруга си.

— Защо, за Бога, постъпваш така с мен? — попита тя Уолт, след като до късно през нощта го беше чакала да се прибере.

— Защото този бизнес повече не ме интересува.

— Не говори глупости. Загубил бил интерес… Сякаш си разсърдено дете. А какво ще стане с мен? От какво ще живея?

— Ще получа много добри пари от продажбата на предприятията. Ще ти подсигуря издръжка, която ще ти позволи охолен живот. С останалото ще постъпя както намеря за добре.

— Издръжка ли? — повтори Чарити и лицето й се изкриви. — Какво искаш да кажеш?

— Искам развод. Ще продължа да се грижа за теб, не се безпокой.

— Не можеш да се разведеш с мен, защото знаеш какво ще направя.

— Прави каквото пожелаеш, това повече не ме засяга, разбираш ли? Безсмислено е да продължаваме да живеем заедно, след като не се обичаме.

— Как можеш да говориш така след всичко, което съм сторила за теб? Обикнах те от първия ден, в който те видях, и никога не съм преставала да те обичам.

— Не ме обичаш, а само искаш да ме притежаваш. Аз пък повече не желая да съм собственост на когото и да било. — Той се обърна и понечи да си тръгне.

— Не си отивай, моля те. Защо ме напускаш? Заради друга жена, нали? — В гласа й се прокраднаха тревожни нотки. — Знаех за всичките ти любовници и много съм страдала, но ако това те прави щастлив, нямам нищо против. Накрая винаги се връщаш при мен. Не ме изоставяй, Уолт.

— Не отивам при друга жена, въпреки че ми се иска. Изморен съм от живота, който двамата водихме, от досегашната си работа и повече не желая това да продължава. Не искам да живея с теб, Чарити, тъй че си свободна да извършиш пъкленото си дело. — Той излезе и я остави да хлипа на канапето в пищно обзаведената всекидневна.

* * *

След няколко дни, докато пътуваше със самолет за Орегон, той обмисляше положението. Беше се консултирал с адвокати и бе разбрал, че няма давност за извършеното от него престъпление и че все още го заплашва присъда. Все пак имаше смекчаващо вината обстоятелство и това беше непълнолетието му по време на извършване на убийството. Ако майка му се явеше като негов свидетел в съда и разкажеше за жестокостта на съпруга си към нея и сина й, тогава Уолт можеше да се надява на снизхождение и да получи условна присъда. Ала сега се питаше дали не беше по-добре да отиде в затвора със строга присъда и получавайки наказание за престъплението си, да намери най-сетне душевно спокойствие. Ами ако въпреки всичко това не стане и напразно изгние в килията? Навярно майка му щеше да му посочи най-правилното решение. Трябваше да се срещне с нея.

Колата спря пред родната му къща. За кой ли път остана учуден, че домът, в който беше преминало детството му, изглежда непроменен, само дето му се струваше някак си по-малък. Позвъни и доста време остана отвън — причината му беше известна — майка му го беше видяла, че пристига и се колебаеше дали да го приеме. Най-сетне му отвори. Очакваше да я види много променена от възрастта, но бръчките по лицето и побелялата коса не я загрозяваха. Почувства прилив на обич към нея. Прииска му се да се притисне до гърдите й и да чуе топли майчини слова. Строгото й изражение обаче подсказваше, че не бива да храни напразни надежди.

— Не очаквах да те видя отново, Уолт. Мисля, че се бяхме разбрали — говореше твърдо и решително, което накара сърцето му да замре.

— Знам, мамо, но нещата се промениха. Аз също съм променен. Трябва да поговоря с теб.

Розамунд се отдръпна и го пусна да влезе. Уолт постоя в просторния вестибюл с изтъркан до блясък под и кристално огледало на стената, сетне влезе в уютната, мебелирана с вкус всекидневна.

— Хубаво е тук — произнесе, за да наруши мълчанието.

— Нали искаше да говорим за нещо важно?

— Дошъл съм, за да се предам на властите. Целият ми живот дотук беше белязан от чувството за вина.

— Това е добре.

— Всеки трябва да си получи заслуженото, тъй че съм готов да отида в затвора. Все пак ще се опитам да прекарам там колкото е възможно по-кратко време. Адвокатите ми смятат, че ако се явиш в съда и разкажеш истината за живота ни с баща ми, навярно ще получа по-лека присъда.

— Възможно е изобщо да не те осъдят, защото беше дете, когато извърши убийството.

— Да, има такава вероятност.

— Тогава ще останеш ненаказан.

— От правна гледна точка, да.

— Как протече животът ти, Уолт?

— Не особено щастливо, мамо. Това утеха ли е за теб? Чувството за вина ме преследваше навсякъде.

Видя, че майка му се усмихна на този отговор и реакцията й го вледени.

— Синът ти още ли е жив?

— Да. Може да живее още десет-петнайсет и дори повече години. Вече не ме познава — отвърна той с неизмерима тъга в гласа.

— Несъмнено Чарити обвинява теб за нещастието и твърди, че е Божие наказание, нали?

— Точно така. — Изненада се, че майка му знае истината.

— Винаги съм знаела, че тя е глупава. — Розамунд седна и с жест го подкани да стори същото. — Мисля, че и ти си доста глупав. Какъв смисъл има да правиш признания сега? Всичко ще бъде публикувано във вестниците, ще се отворят стари рани… Запитвал ли си се дали бих желала да ни одумват? Няма да свидетелствам в съда.

— Разбирам. Е, това е всичко — промълви той, изправи се и тръгна към вратата.

— Седни, синко, още не съм свършила. Мисля, че достатъчно плати за грешката си. Бог те наказа, ако обществото не успя.

При тази промяна в тона й Уолт се извърна и седна на стола, без да сваля очи от лицето й.

— Имах много години, за да обмисля нещата от всички страни. Обичах баща ти, въпреки че беше едновременно и добър, и лош. Към теб проявяваше изключителна жестокост, а аз бях много слаба, за да те защитя. Освен това и любовта ми към него беше сляпа. Не те оправдавам за извършеното и никога не бих могла, но пък и не искам да те видя в затвора. Ти си мой син и въпреки всичко те обичам. — Дребната жена излъчваше спокойствие и достойнство. Уолт изпита желание да я грабне в прегръдките си, но не посмя да го стори.

— Наистина ли ме обичаш, мамо?

— Да, въпреки усилията, които положих да те изтръгна от сърцето си. Щом те видях да приближаваш къщата, трябваше да се боря със себе си, за да не ти отворя. Исках да те намразя, но не успях. Когато съм сама, ми е лесно да си повтарям, че не трябва да те виждам, но в твое присъствие… тук… в тази стая… — Гласът й потрепери и очите й се напълниха със сълзи.

— О, мамо, толкова ми липсваше.

— И ти на мен, синко…

По-късно двамата седяха до масата в уютната кухня и майка му усмихнато му подаде парче от току-що изпечената торта, после наля кафе и попита:

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Казах на Чарити, че искам развод. Ще й оставя достатъчно средства, за да живее охолно, което всъщност най-много я интересува. Предоставям на нея да реши дали да ме издаде.

— Кой би повярвал на една застаряваща жена, изоставена от богатия си съпруг? Всеки ще си помисли, че го прави за отмъщение.

— Така ли мислиш?

— Сигурна съм.

— Искам да се върна тук. Ще си купя къща и ще доведа сина си, за да остана с него до края. През целия си живот се стремях да забогатея, но каква полза от богатство, когато няма с кого да му се радваш? Притежавам фармацевтично предприятие наблизо, което ще задържа, а всичко друго ще продам.

— Нима? — закачливо възкликна майка му.

— Да. В това предприятие ще произвеждаме нови лекарства върху богатата на лечебни свойства растителност в тропическите гори. Ще създам и лаборатория за изследване на заболяването на Хънтингтън и може би ще успеем да изнамерим лек за него. Дължа това на сина си.

— Имаш и друго намерение, нали?

— Да. С парите, които ще получа от продажбата на компанията, ще основа фондация за подпомагане на местното население в Бразилия. Само така ще мога да се освободя от бремето на още една голяма вина.

— Да не би да си срещнал друга жена, която да е причина да искаш развод с Чарити?

— Да, мамо, и много я обичам. Сгреших, като й го признах, и по този начин само обърках още повече нещата. Боя се, че тя харесва друг.

— Бедничкият ми Уолт! — прошепна Розамунд.

— След всичко, което неотдавна видях, мисля, че не съм за окайване. Напротив, щастлив съм, защото имам възможност да започна отначало. Колко хора могат да се похвалят с подобен шанс?

 

 

След като дойде в съзнание и се почувства по-добре, Дитер каза на сестрите, че не желае да вижда съпругата си. Ала Магда беше по-упорита, отколкото той предполагаше, и на третия ден от престоя му в болницата нахлу в стаята му.

— Знам какво си мислиш, но се заблуждаваш. Гретел беше легнала до мен, защото не бях на себе си от страх. Беше дошла да ми прави компания и нищо повече, повярвай ми.

Той студено я изгледа.

— Не предполагах, че познаваш Гретел.

— Когато ти не се завърна и полицията те търсеше, се обърнах към всички познати. Накрая се обадих и на нея и тя дойде.

— Навярно много ти е струвало да я потърсиш.

— Познаваме се от известно време. Гретел е мила жена и много те обича. По-симпатична ми е от другите.

— Какви други?

— О, хайде, знам всичко за любовниците ти. Глупавите ти краткотрайни връзчици някак изтърпявах, но историята с Гретел е по-сериозна. — Тя нервно сновеше из стаята.

— И ти нямаш нищо против нея? — Трябваше да е доволен, ако това бе така.

— Разбира се, че имам — сопна се съпругата му. — Обичам те и страдам, че не мога да ти дам онова, което най-силно желаеш.

— О, Магда, вината е изцяло моя.

— Да приемем нещата такива каквито са, след като не можем да ги променим. — Внезапно седна на леглото му и изплашено го погледна. — Докато те нямаше… Изслушай ме, не ме прекъсвай. Докато те нямаше, Гретел ми довери желанието ти да имаш син. Мисля, че ако тя роди детето, вероятно ще можем да го осиновим и тогава ти ще си удовлетворен и никога няма да ме напуснеш. — Разплака се, а той протегна ръка към нея.

— О, скъпа, навярно съм ти причинил големи страдания, за да се примириш с такова решение. Ще можеш ли някога да ми простиш?

— Понякога се отчайвам и се опитвам да те намразя, но любовта ми към теб е толкова силна, че надделява над всичките ми разочарования. Все пак иначе си бил безупречен съпруг.

— Докато бях болен, взех някои решения и едно от тях е, че прекратявам връзките си с жени, включително и онази с Гретел.

— О, бедното момиче, толкова много те обича…

— Да, но аз обичам само теб. Нямаме нужда от бебето на Гретел, ще осиновим Катя и ще заживеем щастливо — замечтано добави Дитер. Ала дали това беше възможно и нямаше ли миналото да го преследва и за в бъдеще? В едно беше сигурен — без Магда животът му беше немислим. Когато си беше представил, че я губи, се беше почувствал безкрайно нещастен. Нито парите, нито титлата, нито положението му означаваха нещо, ако тя не е до него.

 

 

Джейми изчака да минат пет дни преди да посети Дитер в болницата, за да е сигурен, че няма да навреди на здравето му. Приятелят му изглеждаше много по-добре. След обичайните в подобен случай любезности, той му подаде плика.

— Получихме следващия ключ. Сигурен съм, че мога веднага да го отгатна, но смятам да почакам, докато се оправиш. Няма да е справедливо, ако използвам състоянието ти, за да спечеля преднина.

— О, англичаните са прочути с коректността си. Много добре знаеш, че ако бях на твое място, нямаше да се поколебая да те изпреваря.

— Нима? Съмнявам се, доста си се променил.

— Няма ли преди това да се върнеш в Англия?

— Не. Никой не ме чака там. — Извърна глава, за да скрие смущението си. Искаше му се да отиде до Лондон и да потърси Фиона, но нямаше достатъчно кураж да го стори. Страхуваше се, че отново ще бъде отритнат, което нямаше да понесе — грубото поведение на Мика го беше направило свръхчувствителен.

— Действително съм се променил, Джейми. Няма да продължа да търся съкровището. Решил съм веднага щом изляза от болницата, да организирам помощ за онази нещастна страна. Ще използвам всичките си връзки, за да доставя лекарства и храна на страдащите деца. Както виждаш, не мога да се върна към стария начин на живот, поне не веднага.

— Досещам се какво имаш предвид. Смяташ, че живеем суетно и глупаво.

— О, това не важи за теб. Ти вършиш полезна работа с филмите си. Трябва да продължиш да ги правиш.

— Да, ако ми стигнат средствата — засмя се Джейми.

— Предстои ти да спечелиш състезанието и да грабнеш наградата.

— Ако изобщо има нещо истинско в тази игра… Забеляза ли, че всичко, свързано с нея, е много особено. Отгатването на ключовете не представляваше никаква трудност за нас и започнах да се питам какво ли представлява това съкровище и дали изобщо то съществува. Ако питаш мен, мисля, че Гътри се е вживял в ролята на Всевишния.

— Възможно е. Навярно е измислил тази игра заради нас. Този човек е загадка. Ала не съжалявам, а ти? Научих много неща, но най-много се радвам за Катя… Благодаря ти, че я спаси. Задължен съм ти. Как успя?

Джейми погледна към вратата, за да се увери, че не ги подслушват.

— Не обичам да се занимавам с документи и от всичко на света най мразя бюрокрацията. Не разбирам онези хора, които настояват да задържат децата, въпреки че те измират от липса на лекарства и храна, нямат родители, които да се погрижат за тях, а за бебетата, плод на изнасилвания, никой не иска и да знае. По официален път нямаше да успеем да измъкнем Катя, затова накарах сестрата да й даде сънотворно, сложих я в сака си, покрих я с дрехите си и я пренесох като ръчен багаж. Никой не ме провери на летището; като член на онази високопоставена група от наблюдатели се ползвах с дипломатически имунитет. Когато излетяхме, отворих сака и… само да беше видял лицата им.

— Много добре си направил. Историята е истински сюжет за филм — засмя се Дитер. — С Магда решихме да я осиновим, но не знаем как — малката няма документи.

— Предполагам чрез подкуп на отговорните лица.

— И аз мисля така.

 

 

Седмица след завръщането си в Германия Дитер, който все още беше слаб, си беше легнал рано. Отвори очи, когато Магда влезе с чаша бренди, която заместваше таблетките, предписани от лекаря.

— Как се чувстваш?

— Чудесно. — Тя се наведе да оправи завивката му и гърдите й докоснаха рамото му. Сладостна тръпка прониза тялото му. Сграбчи ръката й и с дрезгав глас изрече: — Обичам те! Искам те! Веднага!

Придърпа я към себе, страстно я целуна, а ръцете му потърсиха мекотата на гърдите й.

— Дитер — изохка Магда, когато той подразни зърната й и впи устни в тях.

Дълго потисканата й сексуалност се освободи. Тя бързо свали дрехите си, отметна завивката и притисна голото си тяло до неговото.

Усетил отново страх, Дитер извърна глава и простена:

— Няма смисъл…

Магда не му отвърна, а продължи все по-настойчиво да се притиска към него. Той почувства топлина в слабините, сякаш някой наливаше разтопен метал в тази част на тялото му. Неочаквано тъй дълго мечтаната ерекция настъпи. С победоносен вик тя го пое и започна ритмични движения. Върховният момент настъпи и премина твърде бързо и за двамата.

Седнаха в леглото и учудено се спогледаха. Засмяха се и силно се прегърнаха, сякаш искаха да задържат мига.

— Да опитаме още веднъж.

— Непременно — отвърна с нарастваща самоувереност Дитер.

Този път го направиха по-бавно, по-спокойно и по-чувствено. Той не биваше повече да се тревожи. Онова, което го беше сковавало досега, беше изчезнало в пламъците и ужасите на войната.