Анита Бърг
Алчност (5)

Германия — пролетта и лятото на 1945

Дитер изтича нагоре по мраморното стълбище на фоайето, тропайки с ботушите си. Сърцето му биеше лудешки. Единствените свидетели на паниката му бяха закръглените девици и барокови рицари, изрисувани по стените и тавана.

Спря пред спалнята на майка си. Вратата, украсена с позлатени орнаменти, беше по-висока от два човешки боя и той трябваше да се надигне на пръсти, за да достигне дръжката.

— Мамо, мамо, ела бързо!

— Боже мой, Дитер, защо не свалиш тези ботуши? Ще повредиш мрамора.

В стаята на майка му цареше хаос. Навсякъде, включително и на пода, бяха пръснати дрехи. Софи ги тъпчеше безразборно в чанти и куфари. В ъгъла Мария внимателно сгъваше бельо, като грижливо подпъхваше тънка хартия под всяка гънка, и го подреждаше в голяма ракла. По лицето й се стичаха сълзи. „Защо всички жени плачат толкова много“ — запита се Дитер.

— Мамо, искам да ти кажа нещо за татко…

— Да, скъпи, знам. Ще го открием.

— Но, мамо…

— Тичай и прибери играчките си в куфар. Мария вече е опаковала дрехите ти. Вземи малък куфар, чуваш ли? Нищо повече. — Тя се обърна и разсеяно се опита да натъпче още дрехи във вече препълнения куфар.

— Моля те, мамо, изслушай ме.

— Нямам време. — Гласът на Софи се извиси заплашително. — Върви и опаковай нещата си. Руснаците идват — нямахме късмет да посрещнем американците. Мария, не можеш ли да побързаш? — добави с такова раздразнение, че прислужницата избухна в истеричен плач.

— Беше татко. Открих го…

— Не чу ли какво ти казах? Баща ти е в Берлин и ще се срещнем там. Берлин никога няма да падне. Мария, престани да цивриш!

Дитер сви рамене, отиде в стаята си и започна да подрежда играчките си. Щом като никой не се интересува къде е баща му, тогава няма да им обяснява. Ще си мълчи за хижата в гората и ще им разкаже всичко, когато се върнат в замъка. Междувременно ще таи мъката дълбоко в душата си и ще си въобразява, че баща му е още жив. Гърлото му се свиваше, едва сдържаше сълзите си, а толкова му се искаше да си поплаче. Ала знаеше, че не бива. Какво би казал баща му? Сякаш чуваше думите му: „Запомни, Дитер, офицерите и благородниците никога не плачат!“ Преглътна с усилие, сви юмруци, прехапа устни до кръв, но не заплака.

Беше объркан и не знаеше коя играчка да вземе. Избра колекцията от оловни войничета и я опакова. Сетне изтича до библиотеката, чиито рафтове бяха доста поизпразнени, и извади екземпляр от първото издание на Шилер. Това бе любимата книга на баща му. Беше я получил от майка си по случай двайсет и първия си рожден ден и я пазеше в тайник зад един от шкафовете, който бе показал на сина си. Дитер не познаваше баба си, не знаеше дали е била добра, но беше сигурен, че ще зарадва баща си, ако запази книгата. В спалнята на графа имаше още едно скривалище. Когато веднъж влезе неочаквано там, го завари, че крие нещо в комина. Бяха пистолети и баща му го закле да мълчи. Детето придърпа стол до камината и стъпи отгоре. Протегна ръце навътре в комина, откри опипом полицата и взе поставените върху нея два пистолета — „Люгер“, и по-малък, поставен в инкрустиран със скъпоценни камъни кобур. Сетне извади тенекиена кутия с патрони. Прибра всичко в раницата, защото бе сигурен, че баща му ще одобри действията му.

Докато опипваше вътрешността на комина, за да търси оръжието, пръстите му докоснаха нещо твърдо и металическо. За да го достигне, трябваше да сложи няколко книги върху стола. Стъпи върху тях и след малко се появи, изцапан със сажди и със сребърен поднос в ръка.

— Ето къде е била — извика радостно, избърса с ръкав повърхността и внимателно прочете написаното, макар да го знаеше наизуст. Надписът гласеше: „Втори западнопруски артилерийски полк, N 36“. Подносът беше подарен на дядо му от офицерите от полка и под надписа се виждаха подписите им. За щастие баща му се бе сетил да го скрие. Подносът беше най-голямата му гордост. „Не е ценен като предмет, Дитер, а като спомен“ — му бе казал веднъж. Дитер беше кимнал, без да знае какво означава това, но сега вече разбираше. Опакова го грижливо в някаква дреха и го сложи в почти пълната раница.

След час старият автомобил беше натоварен, по-точно претоварен. Върху задната седалка, в багажника и дори на покрива бяха натрупани куфари. Момчето седна отпред и сложи малкия куфар и раницата в краката си.

Майка му най-сетне се появи, загърната в кожи и следвана от Мария, която носеше голяма кошница с храна. Софи се засуети около куфарите, а прислужницата зачака търпеливо въпреки пронизващия вятър.

— Сложи кошницата в колата — нареди й Софи.

— Няма място, госпожо.

Майка му безуспешно се опита да размести куфарите върху задната седалка, после заобиколи колата и застана откъм страната на Дитер.

— Хвърли тази мръсотия — изкрещя тя и задърпа раницата.

— Не, трябва ми. — Момчето се вкопчи в най-ценното си притежание.

— Не можем да натоварим всичко. Храната ни е по-необходима.

— Тогава вземи куфарчето. — Дитер издърпа малкия куфар изпод краката си, сложи го на коленете си и го отвори. Извади книгата и я пъхна в издутата раница. Съжаляваше за оловните войничета, но повече се нуждаеше от оръжието — с него щяха да бъдат в по-голяма безопасност. А томчето на Шилер трябваше да запази заради баща си.

Вили забеляза печалното му изражение и се приближи.

— Не се тревожи, Дитер, ще се погрижа за куфарчето.

Софи се връща два пъти до замъка за забравени вещи и след продължително и сърцераздирателно сбогуване с прислужниците седна зад волана.

— Но, мамо, нали не можеш да шофираш?

— Разбира се, че мога. Возила съм се доста време в колата, освен това баща ти ми е давал уроци — заяви майка му самоуверено, включи стартера, запали цигара и се надвеси над стъклото за последно сбогом.

— Разумно ли е да пушиш, след като носим туби с бензин в багажника?

— Ах, ти, глупачето ми! Не е опасно, когато стъклото е свалено. О, какво вълнуващо приключение! — разсмя се весело Софи, включи на скорост и колата потегли. Дитер се обърна, но багажът закриваше задното стъкло, затова свали страничния прозорец и подаде глава, за да хвърли последен поглед към замъка.

— Довиждане, мой роден дом. Ще се върнем скоро — извика и махна с ръка. Мария и Вили също му махнаха. Скоро великолепният замък изчезна от погледа му.

 

 

Отначало пътуването беше лесно, макар че Софи беше забравила да вземе пътна карта. Движеха се по второстепенни шосета и не видяха почти никакви коли, тъй като бензин се намираше само на черно. Това беше от полза за майка му, докато свикне с шофирането. Но не след дълго започнаха да срещат все повече автомобили, автобуси и каруци, които се движеха в обратната посока. Очевидно хората панически напускаха градовете и се отправяха към селата.

След няколко седмици се наложи да изоставят колата или по-точно тя ги изостави. Появи се стържещ шум в мотора, сетне от ауспуха заизлиза черен дим и майка и син избягаха, убедени, че ще последва експлозия. Това обаче не стана и те се върнаха, за да си вземат багажа, който междувременно беше понамалял. Неизвестно как част от куфарите, закрепени на покрива, бяха паднали наскоро след напускането на замъка. Други бяха откраднати една нощ, когато преспаха в крайпътна странноприемница. Оттогава двамата спяха в колата на полето и се миеха в реки и поточета. Но накрая колата им изневери.

Софи беше принудена да разопакова багажа, за да вземе най-необходимото. Дитер видя за пръв път съдържанието на куфарите. Беше готов да се разплаче от яд, когато установи, че са пълни с бални рокли, рокли за чай, елегантни парижки костюми, обувки, шапки, фотографии в сребърни рамки и козметика.

— Знам, какво ще ми кажеш. — Майка му го погледна и се усмихна. — Бях невероятно глупава, но не знаех какво ни чака.

Макар че вече беше ранна пролет, Софи прояви предвидливост и задържа топлите зимни дрехи.

— Взимам ги в случай, че застудее — обясни тя. — И сребърните рамки може да потрябват. — Погали образа на красивия Хайни в униформа, преди да сложи фотографията му на дъното на най-големия куфар.

На Дитер му хрумна идеята да свали едно от колелата на колата и с помощта на резервното в багажника да сглоби количка за багажа. С назъбен сребърен нож за хляб успя с много труд да пререже ауспуха и да съедини с него колелата. Върху така оформеното „шаси“ двамата завързаха с помощта на копринени чорапи и шалове дъното на големия пътнически сандък.

Когато количката беше готова и багажът натоварен, Софи погледна тъжно изпочупените си нокти.

— Е, нищо, ще пораснат отново, надявам се. — Гласът й прозвуча пресилено оптимистично. — А когато стигнем в Берлин, ще си купя нови чорапи.

Вместо отговор Дитер се втурна отново към колата и след малко се появи с голямата й кожена чанта с козметика.

— Има ли място? — запита тя, сияеща.

— Ще намерим, мамо. Къде се е видяло французойка без грим?

— Какъв умен малък джентълмен е синът ми! — Майка му го целуна по двете страни, което му беше неприятно както винаги, но той не се възпротиви.

 

 

След като изоставиха колата, придвижването им стана по-трудно. Потокът от хора насреща им се разделяше само когато трябваше да премине някоя военна кола. След няколко дни гледката започна да се променя. Все по-често се натъкваха на повредени танкове и камиони, изоставени от отстъпващите войски на Вермахта. Бежанците бяха свалили и отнесли всяка полезна част от огромните машини и те напомняха счупени играчки на някакво великанско капризно дете.

 

 

Доскоро Дитер мислеше майка си за празноглава жена, която отказва да се занимава с нещо полезно, прекарва по-голяма част от времето си в леглото, хленчи и непрекъснато се оплаква от главоболие. Ала през последните месеци промени мнението си за нея. Пред очите му тази елегантна жена, интересуваща се единствено от мода и забавления, се превърна в съобразителен и жилав спътник в битката за оцеляване. Макар че беше малък, оценяваше издръжливостта й и й се учудваше. Свикнала на безделие, сега майка му изминаваше големи разстояния, без да се оплаква. Софи, която спеше в пухени завивки, сега се отпускаше с доволна въздишка върху купчина сено — ако имаха късмет — или ако нямаха, върху набързо събран мъх, сякаш това беше собственото й легло в стил рококо, украсено с позлатени херувимчета.

Когато Дитер успяваше да хване заек в капана, тя с удоволствие го чистеше и вареше върху запаления на открито огън, макар че в миналото не стъпваше в кухнята. А когато веднъж размени златна огърлица и няколко полускъпоценни камъка за десет яйца и едно живо пиле, на което безцеремонно изви врата, Дитер беше направо смаян.

— Не плати ли твърде много, мамо — упрекна я той.

— Когато умираме от глад, стойността на една огърлица няма значение.

Незнайно как Софи успяваше да изглежда чиста и спретната. Тъмната й коса винаги бе прибрана в безупречен кок, по лицето й нямаше и следа от грим, което учудваше Дитер. Облеклото й се отличаваше с хармонично подбрани цветове, макар че гардеробът й беше доста ограничен. Когато спираха до някое поточе, за да прекарат нощта, тя изпираше скъпото си копринено бельо, използвайки икономично калъпчетата тоалетен сапун, които предвидливо бе сложила в багажа. Дитер се гордееше с красивата си майка. С детската си невинност обаче не можеше да предположи, че тази красота ще им навлече неприятности.

Майка му често настояваше да узнае какво крие в раницата. Никога нямаше да й каже. Щеше да се ядоса, ако научи, че е взел оръжието на баща си и кинжалите на офицерите. Тази постъпка му тежеше на съвестта.

Знаеше, че не бива да краде и че баща му ще се разсърди, ако научи. Често си мислеше да закопае раницата в някоя отдалечена от пътя гора, но не се осмели да го стори. От време на време се скриваше зад някое дърво, изваждаше лъскавите предмети и си играеше с тях. В такива моменти мислеше най-много за любимия си баща. Беше убеден, че копнежът по него никога няма да изчезне.

 

 

През април, когато още не бяха изминали и половината от пътя до Берлин, дочуха различни слухове. Един от тях гласеше, че Хитлер бил мъртъв, друг — че бил избягал и трети — най-страшният — че Берлин бил превзет от руснаците.

— Каква глупост! — заяви Софи. — Възможно ли е съюзниците да възнаградят така Русия! Не вярвам нито дума на онова, което чувам.

И те упорито продължаваха да вървят. Отчаяни от бавното напредване по оживените главни пътища, опитаха да се движат по странични шосета и през полята, но неравният терен, по който трябваше да бутат и дърпат количката, ги забави още повече.

Накрая осъзнаха, че ако искат да стигнат до целта си, трябва да изоставят количката. Една сутрин преразпределиха багажа, като взеха само два куфара, чантата с козметика на Софи и раницата на Дитер. Бяха изучили вече изкуството на оцеляването и не захвърлиха багажа, а почукаха на няколко врати в селото и размениха съдържанието на куфарите за храна, която прибраха в две торби.

През май научиха от разплаканата съпруга на някакъв фермер, че Германия е обявила капитулация. Не можаха да го повярват, докато не го чуха със собствените си уши по радиото в къщата на любезното семейство. Софи беше изправена пред сериозна дилема.

— Все пак има нещо обнадеждаващо. Французойка съм, следователно съм чужда поданичка и не могат да ни сторят нищо лошо — усмихна се бодро тя.

— О, мамо, как можеш да се шегуваш? — смъмри я Дитер, сломен от мисълта, че великата немска армия вече не съществува.

— Поне баща ти ще бъде в безопасност.

Момчето извърна глава. Не се осмели да й каже истината — нямаше сили да понесе отчаянието й.

Вече се движеха по-бързо, все в източна посока, и често разпитваха за пътя.

— Пази майка си, млади момко — го посъветва един ден човек, който приличаше на професор. — Ако наистина сте решили да минавате през тази гора, бъди нащрек, защото е пълна с дезертьори, готови на всичко.

— Немци ли са? — запита Софи.

— Не, руснаци — гласеше отговорът за най-голямо задоволство на Дитер. Не можеше да си представи, че германски войник би дезертирал, дори и победен.

Поколебаха се дали да не заобиколят гората, но това щеше да удължи много пътя им и затова решиха да рискуват и да минат през нея. През нощта, докато майка му спеше, той за всеки случай зареди двата пистолета. Знаеше как да го прави, тъй като беше наблюдавал баща си много пъти. Сложи зареденото оръжие под раницата, с която не се разделяше дори и нощем, почувства се изведнъж по-сигурен и скоро заспа под откритото небе.

Когато се събуди, извърна разтревожен глава към мястото, където трябваше да бъде майка му, но не я видя. На земята бе останало само коженото й палто, с което се завиваше нощем. Дитер седна и се ослуша — през последните месеци бе развил инстинкти на зверче. Чу отляво приглушен шум. Грабна пистолетите и запълзя предпазливо към полянката.

Онова, което видя, го изпълни с такъв гняв, че забрави всякакъв страх. Майка му лежеше с разтворени крака, полата й бе вдигната, а гащите — смъкнати до глезените. Надвесен над нея, някакъв отвратителен мъж сваляше панталоните си, а тя го гледаше с ужас, притиснала устата си с длан, сякаш за да спре писъка си. Дитер нямаше време да мисли.

— Негодник, остави майка ми на мира! — изкрещя и тичешком се приближи до тях. Ръцете му трепереха, когато вдигна пистолетите и се прицели. Чиста случайност беше, че куршумите от двата пистолета попаднаха в корема и в слабините на непознатия.

Откатът събори Дитер на земята, ръцете му трепереха. Това бе единствената реакция на случилото се. Иначе най-спокойно проследи как мъжът политна назад, почти грациозно, сетне се строполи мъртъв на земята, докато ехото от изстрелите все още отекваше из гората, подплашвайки птици и животни.

Софи скочи на крака, оправи набързо дрехите си и мълчаливо протегна треперещи ръце към сина си. Той я прегърна силно и я поведе към „лагера“ им. Без да проронят нито дума, събраха набързо багажа си и навлязоха в гората. Вървяха бързо и тихо, стремейки се да се отдалечат колкото е възможно повече от убития. И двамата мислеха едно и също — какво ще се случи, ако нападателят не е бил сам.

Вървяха неуморно чак до разсъмване, когато спряха да починат до едно поточе.

— Благодаря ти, скъпи. Беше изключително смел и папа ще се гордее с теб — промълви майка му.

Дитер мислеше да й каже, че баща му е мъртъв, но сетне се отказа. Стигаха й преживяванията дотук, му подсказа мъдрост, неотговаряща на възрастта му.

— Защо не ме извика, когато онзи човек те нападна? — попита той.

— Не исках да те плаша, не исках да видиш онова, което ще последва — отговори майка му и смутено извърна поглед. — Толкова те обичам, синко — добави простичко.

— О, мамо! — На свой ред той смутено отклони очи от лицето й.

— Е, поне вече знам какво криеш в раницата — засмя се тя, усетила смущението му.

Пристигнаха в Берлин пет месеца, след като бяха предприели рискованото пътешествие. Гордостта и оптимизмът им бяха отстъпили място на отчаяние и страх. Едва тук, в почти напълно унищожения от бомбардировките град, осъзнаха какво всъщност означава поражението.

Последната отсечка от пътя изминаха с каручка, натоварена с плодове, гниещи в горещината, последвала жестоките студове. Софи беше заменила диамантения си пръстен за каруцата. Намерението й беше да продаде товара на черния пазар /поради липсата на храна в Берлин такъв сигурно съществуваше/ и с получените пари да започнат нов живот. Но с неопитността на човек, живял само в градски условия, тя нямаше понятие, че естеството на стоката налага тя да стигне бързо до пазара. Несъмнено бавното и трудно придвижване по пътищата беше накарало селянина с голяма охота да се съгласи на сделката. Докато предпазливо си проправяха път през задръстените улици, изведнъж старият, мършав кон спря, повдигна глава, изцвили и се строполи на земята. Нито Дитер, нито майка му успяха да реагират на онова, което последва. От руините към тях се втурнаха хора и започнаха алчно да грабят изгнилите плодове. Конят все още потрепваше, когато притичалите мъже го довършиха и го нарязаха с брадви и ножове. Избликна фонтан от кръв и във въздуха се понесе сладникавата й миризма.

Дитер, изморен и безсилен, извърна глава, изпълнен с отвращение, мъка и отчаяние. Беше обикнал грозното старо животно. Но реакцията на Софи беше различна.

— Оставете ми палтото! — изкрещя тя и дръпна скъпата си кожена дреха от ръцете на жена, която алчно я стискаше. Той скочи и успя да грабне куфара на майка си и чантата с козметиката. Спаси и раницата, но неговият куфар беше отвлечен.

— Защо толкова държиш на палтото, мамо? — поинтересува се по-късно, когато изтощени се тътреха по улиците, опитвайки се да се ориентират в променения до неузнаваемост град. Търсеха къщата на графа, което се оказа безкрайно трудна задача.

— Изглежда, ще е необходимо повече време, отколкото предполагах, за да се нормализира положението. Палтото ще ни свърши добра работа през зимата — заяви тя и продължи: — Ако не намерим баща ти, не знам какво ще правим.

Дитер гледаше опустошенията наоколо и със свито сърце се питаше какво ли ще заварят на мястото, към което се бяха запътили.

Все пак откриха къщата. От внушителната сграда бяха останали само външните стени.

— Какво ще правим сега! — отчаяно възкликна Софи, смазана от умора.

— Може би приземният етаж е оцелял — бодро отвърна той, за да я окуражи, и тръгна към дупката в оградата, където някога имаше масивна желязна порта.

Вратата на сутерена беше закована с дъски и надпис с тебешир предупреждаваше, че по нарушителите ще се стреля.

— Но ние не сме нарушители, този дом е наш, нали? — усмихна се Дитер и се огледа за метален прът, с който да разкове дъските.

Вътре беше тъмно и вонеше на плъхове и гнило. Паднала мазилка, тухли и прах покриваха пода и малкото останали мебели.

— Ще изчистим всичко — заяви майка му, зарадвана, че отново имат покрив над главите си. Сетне се разсмя на собствената си глупост, когато натисна бутона на осветлението.

— От чешмата тече вода, макар и слабо — извика Дитер, надвесен над умивалника под залостения прозорец.

— Чудесно, ще се измием и ще се разположим удобно тази вечер — обяви Софи и за пръв път от месеци запя, докато изхвърляше боклука. — Когато дойде и баща ти, ще се организираме както трябва. Дано да е в безопасност…

— Мамо… — прошепна той. — Мамо, трябва да ти кажа нещо…

— Какво? — Софи го погледна усмихнато, застанала сред сноп слънчева светлина, нахлуваща през вратата.

— Папа е мъртъв… — Разказа й за зловещото си откритие в ловната хижа. Говореше сдържано, като че не изпитваше мъка, но само по този начин можеше да опише ужаса, който беше преживял. Ако дадеше воля на истинските си чувства, трябваше да плаче и да крещи от мъка, а това щеше да причини още по-силно страдание на майка му. Софи запуши с длани ушите си и бавно се свлече на пода. Сви се на кълбо и започна да се поклаща напред-назад, като издаваше странни, пронизителни звуци. За пръв път от месеци Дитер я видя да плаче.

Прегърна я несръчно и я погали.

— Ще се грижа за теб, мамо. Обещах на папа и ще го направя, не плачи.

Продължи да я успокоява, без да осъзнава, че в този момент детството му е свършило и той е станал мъж.