Анита Бърг
Алчност (47)

Канадски елен охранява полето на смъртта

Дитер тайно злорадстваше, че два пъти успя да надхитри съперниците си. Първо се измъкна от бала без тях, като се успокояваше, че всъщност Гътри не беше ги задължавал непременно да се връщат с ужасните автобуси. И второ, беше ги изпреварил с един час, а може би и с два.

— Мислех, че това ще бъде игра — заяви Магда, която седеше до него и още не можеше да се съвземе от сутрешния инцидент с волвото.

— След като са заложени толкова много пари, не може да бъде игра — отвърна той — най-сетне караше собственото си порше по магистралата на север от Париж.

— Според мен Джейми не взима тази история насериозно.

— Той е глупак. В живота всичко е получавал наготово и затова не цени парите — иначе нямаше да ги прахосва на комар.

— А Уолт?

— Той обича парите и несъмнено ще направи всичко, за да спечели.

— Включително и да изблъска съперниците си от пътя?

— За какво намекваш?

— В онази кола, която тази сутрин се опита да избуташ в канавката, се намираха приятелите ти.

— Магда, скъпа, разбира се, че не бяха те. Колата се движеше неправилно и само благодарение на моето умение избягнахме катастрофа.

„На празен участък от пътя?“ — помисли си тя и се наведе за запалката.

— Непременно ли трябва да запалиш цигара? Знаеш, че мразя да пушиш в колата.

— Ставам напрегната, когато шофираш толкова бързо, и то по мокър асфалт.

Дитер свали стъклото и вятърът и дъждът нахлуха в купето. Магда дръпна още веднъж, преди примирено да угаси цигарата.

Защо трябваше да бъде груб с нея? Щеше да направи всичко, за да спечели състезанието, защото никога в живота си не беше се задоволявал с второто място. Ала вълнението, свързано с търсенето на съкровището, не беше причина за сегашното му поведение. Обикновено беше мил с нея, защото искаше да е щастлива. Никога не забравяше рождения й ден или други празници. В бизнеса си позволяваше да бъде арогантен, ала към нея винаги се стараеше да е внимателен. Случваше се да прояви твърдост по някой повод, но по реакцията й разбираше, че това й харесва — може би го приемаше като компенсация на липсващото й мъжко надмощие в леглото. Знаеше, че има моменти, когато тя обвинява и себе си, че не могат да се любят. Би трябвало открито да поговорят по този въпрос, но нещо го спираше — изпитваше смущение и срам. А как жадуваше да се люби с нея! Въздъхна дълбоко и когато Магда протегна ръка и докосна неговата, хвана нейната и нежно я стисна.

Всъщност имаше проблем и това беше любовницата му Гретел. Обикновено беше предпазлив, но се опасяваше, че при последната му среща с нея в един ресторант, Магда ги беше видяла. Съдеше по това, че очите на съпругата му бяха станали по-тъжни и че още по-настойчиво се стараеше да му угоди във всичко. Това го караше да изпитва още по-голяма вина и което беше напълно неоправдано, да й се сърди. Срамуваше се от себе си. Имаше неприятното предчувствие, че дори и да е научила за връзката му, тя няма да повдигне въпрос, защото разбира каква е ролята на Гретел. Дитер познаваше съпругата си и знаеше как се утешава: след като тя не може да го направи щастлив, трябва да е благодарна, че друга го прави вместо нея. Почувства се като нищожество и още по-силно натисна педала за газта.

Щеше да бъде добре за всички, ако приключи историята с Гретел и точно това трябва да направи. Само не знаеше дали биха му стигнали силите, защото тя не беше като другите жени, с които беше имал връзка. Естествено беше руса като всички останали, но за разлика от тях беше интелигентна, добродушна и умееше да се нагажда към променливите му настроения. В много отношения приличаше на съпругата му. Е, не можеше да твърди, че е влюбен в нея, но във всеки случай беше много привързан.

Тази жена му беше необходима — в леглото й се доказваше като мъж и знаеше, че ако тази увереност му липсва, ще претърпи провал навсякъде и във всичко. И въпреки това не се държеше добре с нея. Беше щедър, но когато се любеха, проявяваше необяснима жестокост — в такива моменти я мразеше, загдето Магда не е на нейното място.

Беше много объркан.

Ако съпругата му беше научила, негово задължение бе да скъса с Гретел. Изпитваше ужас при възможността двете жени да се запознаят и да се сприятелят. Тогава тайният план, който отчасти беше споделил с любовницата си, щеше да се разкрие.

Дитер искаше да има син. Някога беше заявил на Магда, и то съвсем искрено, че децата не го интересуват. До известна степен нейната стерилност правеше неговата импотентност по-поносима или, с други думи, успокояваше го, че вината не е само негова. Гретел щеше да бъде идеална майка. Едната възможност беше тя да задържи детето и той да го признае по-късно, за да си осигури наследник, а другата — двамата с Магда веднага да осиновят бебето и да го отгледат заедно. Не беше сигурен кой от двата варианта е по-добър и затова още се въздържаше от обсъждането им с всяка от жените. Беше объркан, защото не знаеше до какви емоционални сътресения можеше да се стигне. Не беше изключено и двете да го изоставят.

Не можеше да си представи живота без Магда, нито пък искаше да се лиши от сексуалната си връзка с Гретел и с това се обясняваше сегашната му нервност. Превключи на по-висока скорост, за да задмине някакъв камион.

— Скъпи, какво ти е? Много си напрегнат.

— Така ли? Нищо ми няма.

— Сигурен ли си, че не е нещо, което можеш да споделиш с мен?

— Не, отнася се до бизнес.

Магда забеляза, че колата забави ход.

— Къде сме?

— В Албер, близо до Сома. Ще обядваме и след това ще продължим. А ти беше много мълчалива, за какво мислеше?

— О, нищо особено. Изморена съм и това е всичко — усмихна се тя и се запита кога ли съпругът й ще събере смелост, за да поговори с нея за бебето, което желаеше да им роди приятелката му Гретел.

В хотелската стая Джейми разсъждаваше върху новия ключ. „Канадски елен“ подсказваше някаква връзка със Северна Америка. А „поле на смъртта“ трябва да означава бойно поле, заключи и се свърза с един приятел, който беше първи секретар на канадското посолство в Париж. Отговорът пристигна след десет минути.

Той нае кола и след като обядва, потегли към град Албер в Северна Франция.

Уолт и Уинтър наближаваха Албер. Той мигновено разгада смисъла на посланието във втория плик и това направи силно впечатление на спътницата му.

— Много е просто. Това е Бомон Амел — край река Сома имаше канадска дивизия. Мястото, където са се водили сраженията, е напълно запазено. „Канадски елен“ е мемориал.

„Накъде да гледам?“ — помисли си Дитер, докато спираше колата си на паркинга на Бомон Амел — туристическа атракция през лятото, а сега напълно пуст. Двамата с Магда тръгнаха пеша към мемориала.

— По такива места обикновено има книга на посетителите — каза той на съпругата си, когато никой не се приближи до тях с плик. — Питам се дали…

Бързо откри книгата в бронзова кутия, поставена в гробница, върху плочата, на която бе изобразено кленово листо. Отвори я и намери вътре три плика, които пъхна в джоба и подкани спътницата си да побързат.

Щом колата им се отдалечи, от една дървена къщичка излезе градинар, отиде до гробницата, отвори книгата и постави нови три плика, адресирани до различни лица.

Половин час по-късно по пътя към Албер, Дитер и Магда се разминаха с колата на Уолт и Уинтър. Уолт включи светлините и натисна клаксона, но немецът не им обърна внимание.

Излязоха от главния път и продължиха по второстепенен, с много завои, който минаваше през редица селца, но и покрай много гробища; белите надгробни камъни отдалеч приличаха на строени войници.

— Не мога да реша дали това ми харесва или не — промълви Уинтър, когато най-после влязоха в парка на Бомон Амел. Мястото на полесраженията беше запазено много добре, точно както е било през съдбоносното лято на 1916. В падините, които някога са били окопи и където са падали убити и стенели ранени хора, сега растеше трева. Полето, свидетел на такава човешка трагедия в миналото, се разстилаше пред тях, покрито с нежна зеленина, а могилите му придаваха вид на развълнувано зелено море. Наоколо цареше тишина, гледката навяваше безкрайна тъга.

Изкачиха се на хълма, засаден с декоративни храсти, където се издигаше бронзов канадски елен.

— Доплака ми се — простена Уинтър и Уолт я прегърна, за да я успокои, въпреки че също беше развълнуван. Внезапно прокънтя висок смях — нещо неочаквано и необичайно за такова място. Огледаха се и на двайсетина метра от тях забелязаха момиченце в яркочервени дочени дрешки, което възбудено крещеше и тичаше, преследвано от по-големия си брат, който също високо се смееше.

— Ето защо толкова много хора са загинали тук. За да може тя свободно да тича — задавено произнесе Уолт.

— Надявам се, че децата осъзнават това. Хайде да се подпишем в книгата за посетители.

Когато стигнаха до мястото, където се пазеше книгата, Джейми вече беше там.

— Здравейте! Този ключ не беше труден за отгатване, нали? — извика и размаха пликовете във въздуха. Уинтър се намръщи — избликът му на радост бе неподходящ за това място. — Къде ще отседнете — в Албер, Амиен или ще отпрашите за Париж? Има един много приличен хотел…

— Възнамеряваме да останем в Амиен — отвърна Уолт.

— Аз също. Ще вечеряме ли заедно?

— Не ми се иска да ги напусна — тихо се обади Уинтър.

— Кого? — попита англичанинът.

— Бедните мъртви войници.

— Зловещо място, нали? — ухили се весело Джейми.

— Не те ли натъжава? — изненада се от безразличието му тя.

— Какъв смисъл има да се връщаме към миналото? Не ни става по-добре от това, нали? Двама мои дядовци, един чичо и шестима братовчеди са оставили костите си тук.

— Не ти ли се иска да се поклониш на гробовете им?

— Не. Защо да се разстройвам? — Той се извърна и погледна към набразденото от окопи и потънало в зеленина поле. Уинтър за сетен път заключи, че англичаните са странни хора.