Анита Бърг
Алчност (43)

Германия — 1970

Титлата и бащиният замък вече принадлежаха на Дитер. За него процедурата по осиновяването беше само формалност — възстановяване на правата, които имаше по рождение.

Между високопоставените си приятели баба му разпространи историята, че синът на Хайни от брака му с французойка по време на войната най-сетне я е открил. Срамното положение на незаконороден беше погребано заедно с останките на баща му в огромния мавзолей, който Дитер построи на мястото на старата ловна хижа. Гробницата беше достатъчно голяма за всички от рода му.

Ремонтира замъка и с подновена енергия започна да издирва оплячкосаните предмети до най-малката порцеланова статуетка.

Титлата на Дитер и новото му положение в обществото дадоха силен тласък на законния му бизнес. Откриха му се възможности и за редица други дейности; стана директор на няколко компании, до една свързани по някакъв начин с изкуството. Уважаваха го като познавач на старите италиански майстори. Беше станал известен и още по-богат.

Успехът му беше толкова голям, че спокойно можеше да се откаже от нелегалната търговия с оръжие. Обмисляше да го направи, защото изпитваше постоянен страх, че може да бъде разкрит и с това да рухне грижливо изгражданото му обществено положение. Съзнаваше, че репутацията е ценна, необходима, но и крехка придобивка, която, ако не се пази, може да изчезне като утринна роса. Ала съзнанието му беше завладяно от страстта да печели пари. Като много други, започващи от нулата, го измъчваше постоянният кошмар, че някой ден богатството му може да се стопи и отново да бъде на улицата.

На трийсет и четири, богат, красив, очарователен и титулуван, Дитер беше мечта за много майки. Ала той се забавляваше с жените, без да се обвързва.

 

 

— Дитер, не мога да повярвам, че живееш в замъка на баща си и че си истински граф. Гордея се с теб. — Майка му развълнувано го прегърна, а той се почувства неловко.

— След като го ремонтирах и поставих всяко нещо на мястото му, исках ти първа да го видиш. Възстанових старата ти спалня, както си беше.

— Не знам какво да кажа. — Тя го погледна с насълзени очи. „За Бога, само не плачи, мамо“ — помисли си той.

— Доста се забави с поканата — заяви природеният му брат Дарън.

— Три години ми бяха необходими, за да възстановя замъка. Бях решил да й го покажа какъвто го помни — кратко отвърна Дитер и му се прииска брат му и вторият му баща да не бяха идвали. Желанието му беше да бъде сам с майка си, както някога, ала Софи настоя да доведе и другите. Единственото му утешение беше, че по-големият син на Боб Кларксън, Ланс, бе отклонил поканата.

По време на десетдневното им гостуване Дитер беше озадачен от майка си. Беше напълняла, почти никакъв грим не скриваше бръчките й, побелялата й коса не беше боядисана. Дрехите й бяха старомодни, ушити от домашнотъкан плат и изглеждаха сякаш поръчани по евтин каталог. Софи се държеше неловко с прислугата и се чувстваше като риба на сухо.

Нямаше я онази весела, елегантна французойка, която помнеше. Дали само се беше преструвала пред баща му? Беше доволен, че я покани да дойде, докато баба му беше във Франция, иначе графинята нямаше да познае в Софи жената, която Дитер й беше описвал.

— Мамо, не си похарчила за себе си парите, които ти изпращам — заяви един ден той, след като забеляза, че Дарън всеки път се появява с различни костюми, докато майка му почти не сменя облеклото си.

— О, много отдавна загубих интерес към модата — засмя се тя, но изглеждаше смутена.

— Тогава за какво ги използваш?

— Имаме толкова много нужди… Заплатата на Боб не е голяма, а той… е толкова талантлив…

— Талантлив ли? В какво?

— Не, имам предвид Дарън. Музикант е, и то много добър. Един ден ще стане по-известен от членовете на „Бийтълс“.

— И ти плащаш за образованието му, за инструментите и за дрехите му, нали?

— Ами, да. Нали не възразяваш?

— Не, парите са за теб и можеш да правиш с тях каквото пожелаеш. Очаквах обаче да отделиш малко и за себе си.

— Не са толкова много. — Лицето й придоби решително изражение.

— Намираш, че не ти изпращам достатъчно, така ли? Цели семейства могат да преживеят с такива суми.

— Е, имам нужда от повече.

— Не, мамо, няма да стане.

— Ревнуваш, нали? Защото той е любимият ми син, моето бебе. — Гласът й стана писклив.

— Признавам, че не го харесвам.

— Как можеш да говориш така за собствения си брат? Понякога си мисля, че в тебе има нещо нередно — толкова си студен.

— Всичко ми е наред, мамо. Но що се отнася до Дарън, той е един мързеливец, който винаги разчита на теб. Съмнявам се, че може да постигне какъвто и да било успех.

— Не искам да те слушам. — Софи запуши ушите си с длани.

— Вманиачена си на тема „Дарън“ и никой не е в състояние да те разубеди.

— Говориш ужасни неща. — Майка му скочи на крака. — Защо не признаеш, че си скъперник? Толкова си богат, а не желаеш да помогнеш на братчето си. Винаги си бил стиснат, не виждам да си се променил. Спомняш ли си как в Берлин криеше от мен онези военни значки — можехме да се оправим много по-скоро.

— Знаеш как ги използва, когато ти ги дадох — сърдито отвърна Дитер.

Кавгата застрашително се разрастваше. Майка му го ругаеше и той не й отстъпваше, за което по-късно съжали. Той бил студен, безчувствен, скъперник и чудовищен син; тя била вятърничава, неблагодарна, не се грижела за него като дете; той бил невъзможен и неблагодарен; тя пък никога не го е искала и обичала; той бил съсипал живота й и тя съжалявала, че го е родила…

Майка му си събра багажа и замина, а Дитер беше завладян от дълбока депресия. Чувстваше се предаден от нея, както някога. Сетне се окопити — какво значение имаше това? Не беше ли се постарал да я забрави, след като реши, че тя не го обича? Защо той, възрастният мъж, трябваше да се тревожи? Беше я посещавал, но само по задължение. Щом като майка му гледа на отношенията им по този начин, то той отново ще я забрави. Все пак продължи да й изпраща пари.

 

 

Пет години по-късно, когато беше на трийсет и девет, стигна до заключението, че се е превърнал в саможивец. Промяната беше настъпвала бавно и неусетно, така че той не я беше забелязал. Откъсването му от света беше започнало след скарването с майка му, което беше преживял тежко.

След като тя си замина, Дитер откри, че светският живот вече не го привлича. Приемите започнаха да му се струват шумни и безполезни — там срещаше едни и същи хора, с които неизменно водеше едни и същи разговори. Скоро единствените срещи, отбелязани в дневника му, бяха онези, свързани с бизнеса.

Откри още, че се чувства най-щастлив в замъка. Не се страхуваше от самотата — твърде затворено беше живял като дете. Дори установи, че тя му беше липсвала. Приятно му беше да прекарва вечерите сам, с изискани ястия и превъзходно вино на трапезата, с музика по негов избор или с някоя хубава книга.

Последното, от което се отказа, бяха случайните връзки с жени. Не можеше да си обясни как стана това, но един ден, в леглото, поглеждайки към последното си „завоевание“, откри, че не си спомня името й. Някога тези връзки задоволяваха сексуалните му нужди, ала тази необходимост вече не изглеждаше толкова важна — установи, че дълго време може да мине без секс. Съзнаваше, че никога не беше имал кавалерско поведение към нежния пол, винаги у него беше надделявал мъжкият егоизъм. Когато все пак се случеше да прекара нощта с някоя жена, не се чувстваше удовлетворен като в миналото — нещо винаги липсваше, но не знаеше какво.

Осъзна колко много се е променил в деня, в който загуби Моуги. Котаракът умря в съня си. Дитер сам се зае с изкопаването на гробчето в градината с розите, където беше любимото място на Моуги. По едно време престана да копае, облегна се на лопатата и се разрида. Доколкото си спомняше, беше плакал само още веднъж в живота си — за Брус. Дотам ли беше стигнал? Дотолкова ли се беше изолирал? Защо нямаше близки приятели? Как можеше да живее без тях? Дали майка му не беше права, когато твърдеше, че е неспособен да обича? Щом като на трийсет и девет години имаше за приятел единствено черния котарак, то Софи навярно имаше право.

— Дитер, запознай се с новата ми компаньонка Магда — извика баба му, застанала в големия хол на замъка; погледът й шареше наоколо, за да провери дали не е настъпила някаква промяна по време на отсъствието й. Графинята правеше едно от редовните си посещения в замъка и появата й предизвикваше обичайния смут.

— Здравейте! — казаха едновременно Дитер и Магда и се разсмяха.

Магда беше слабичка и ниска на ръст. Дългата й кестенява коса беше прибрана назад и завързана с панделка. Имаше големи сиви очи, а изражението й беше невинно, като на дете — нямаше и следа от цинизма или светското лустро, с които жените го бяха привличали досега. Гласът й беше приятен, леко дрезгав, а смехът й галеше ухото. Поразен от красотата й и силно заинтересуван, той пое ръката й и възкликна:

— Добре дошли!

По време на едномесечния престой на баба му в замъка той се влюби. Предполагаше, че това е любов, защото чувството, което го връхлетя като ураган, му беше напълно непознато.

Оставаше без дъх от радост, щом зърнеше Магда. Когато тя влизаше в стаята, усещаше, че пулсът му се учестява. В нейно присъствие копнежът да я докосне, да погали дългата й, лъскава коса, да зарови лице в нея и да вдъхне уханието й беше толкова силен, че се налагаше да държи ръцете си здраво стиснати зад гърба. Особено непоносими бяха нощите, когато знаеше, че тя се намира само през няколко врати от него, а се страхуваше да я приближи, за да не бъде отблъснат — самата мисъл за подобна възможност го караше да настръхва. Ала най-много го изненадваше желанието му да се грижи за нея и да я закриля. Досега единствено към майка си беше изпитвал подобно чувство. Беше смутен и объркан, но си въобразяваше, че никой не подозира вълненията му.

— Защо, за Бога, не ухажваш момичето и не избавиш всички ни от тези страдания? — попита баба му една вечер, когато двамата си пиеха аперитива. Дитер подскачаше при всеки звук, надявайки се, че чува стъпките на Магда, и разочаровано се отпускаше на стола си, когато се оказваше, че се е излъгал.

— Не разбирам за какво говориш — смутено отвърна той и погледна встрани, сякаш баба му четеше мислите му.

— Много добре разбираш. Полудял си по момичето, всеки го вижда.

— А тя знае ли? — попита, смъртно изплашен да не чуе утвърдителен отговор.

— Трябва да е много глупава, за да не го забележи — засмя се графинята. — Разбира се, че знае. Има признаци, че и тя се намира в същото състояние — забравя да ми донесе пощата, книгите, купува ми цигари, каквито не харесвам… изобщо, не си гледа работата както трябва. Бълнува за теб, глупчо.

— Но какво да сторя? Ами ако грешиш и тя въобще не ме харесва?

— Защо да не те харесва? Покани я да излезете и да вечеряте някъде. Направи й предложение.

— Да й направя предложение ли? — учудено възкликна. Подобна мисъл не беше минавала през ума му.

— Защо не, Магда е подходяща за съпруга. Произхожда от добро, но разорено от проклетата война семейство. Разбира се, това не е проблем за теб, след като си толкова богат. Ти си превъзходна партия, Дитер, и момичето ще те грабне без колебание.

 

 

Не беше толкова просто, колкото баба му си го представяше. Магда наистина го харесваше и това пролича, когато я покани на вечеря — лицето й светна от радост. Оказа се, че двамата си приличат много повече, отколкото беше предполагал — интересите им в областта на музиката, литературата и изкуството напълно съвпадаха. Магда говореше с увлечение за картини и политика; по първата тема Дитер взимаше живо участие, а по втората беше само слушател. Откри, че тя е изненадващо сериозна за човек, който толкова често се смее.

Имаха още няколко все така приятни излизания. На него му допадаше вниманието, с което Магда го слушаше, вперила големите си, сиви очи в него — чувстваше се някак си по-важен.

Една вечер, преди двете с баба му да отпътуват, младата жена призна, че е обикнала замъка и че се е привързала към него като към живо същество. Дитер беше щастлив. И тогава й направи предложението за женитба. Тя го отхвърли, без дори да се замисли.

— Но защо? Толкова сме подходящи един за друг — прошепна й, разтреперан от мъка.

— Познаваме се много отскоро, Дитер. Един месец съвсем не е достатъчен.

— Не се съмнявам, че времето е напълно достатъчно. Ти си всичко, за което съм мечтал.

— Много мило от твоя страна, но за да се омъжа, трябва да съм сигурна, че ще е за цял живот.

— Същото се отнася и за мен.

— Само времето ще покаже дали сме един за друг. Има и още нещо… — поколеба се. — О, няма значение. Глупаво е.

— Какво е то? Какво? — Дитер нерешително хвана ръката й.

— Още не си ми казал, че ме обичаш — сведе поглед тя.

— О, Магда, скъпа, толкова съжалявам, забравил съм. Разбира се, че е така. Наистина е така.

Момичето се засмя.

— Защо се смееш?

— Все още не го казваш както трябва.

— Нима? Но то се подразбира… обичам те, Магда — неуверено изрече Дитер.

— И аз те обичам. Ще поговорим по този въпрос след шест месеца.

 

 

Ала измина почти година на непрекъснати пътувания между Германия и Южна Франция и на безброй предложения, преди Магда да даде положителен отговор.

— Можеш ли да го повториш? — запита Дитер, не вярвайки на ушите си.

— Да — засмя се тя на слисаното му изражение.

— Абсолютно ли си сигурна?

— Напълно.

— Но защо едва сега, Магда?

— Не бях сигурна, че ме обичаш, че знаеш, какво означава да си влюбен в някого. Често се питах дали не се заблуждаваш в чувствата си само защото отчаяно желаещ някой да те обича. Останах поразена, когато разбрах, че досега от никого не си получил любов, а такива като теб не могат да обичат — просто не са се научили.

Думите й го изненадаха. Побърза да смени темата, за да прикрие неудобството си.

— Не те ли смущава разликата във възрастта? По дяволите, догодина ще стана на четирийсет и една.

— Какво са осемнайсет години разлика, когато истински обичаш? Ако все още имам някакво съмнение, то е, че може би ще ти е трудно всецяло да ми се отдадеш, но реших, че моята любов ще стигне за двама ни.

Същата вечер Дитер реши, че няма какво повече да очаква от живота.

 

 

Беше необикновено за нравите на седемдесетте години, ала те все още не бяха се любили. Бяха се целували страстно, но нищо повече. Още в самото начало Дитер реши, че този път ще се държи различно. Толкова много уважаваше Магда, такава невинност се излъчваше от нея, че не му се искаше да я поругае.

Може би това беше грешка.

— Магда, скъпа, толкова съжалявам. Не знам какво ми става. — Смазан, той скри глава във възглавницата на брачното им легло.

— Няма значение, мили, и двамата сме изморени от сватбената церемония. Хайде, ела в обятията ми. — Тя разтвори ръце, притисна го до себе си и заспа, а Дитер остана буден, вперил поглед в тавана, ужасен от онова, което се беше случило.

На сутринта беше същото и на следващата вечер, и на следващия ден, и през целия меден месец, който прекараха на наетата от него яхта в Карибско море. Колкото и да се опитваше, не успяваше да осъществи полов акт. Всеки път започваше нормално, но щом проникнеше в нея, ерекцията му изчезваше. Дните минаваха и Дитер, който досега не обръщаше внимание на екипажа, започна да се страхува от едрите, похотливи мъже.

 

 

Когато се върнаха от сватбеното пътешествие, измисли служебно пътуване и замина за няколко дни в Мюнхен. Там потърси една от старите си приятелки и толкова бурно се люби с нея, че накрая тя беше принудена да го моли да престане.

По пътя към дома беше в приповдигнато настроение, радиото в колата гърмеше, а той пееше с пълен глас. Какъвто и да беше проблемът му, вече не съществуваше. Сграбчи Магда в преградките си, обсипа я с целувки, заведе я към спалнята и нетърпеливо я разсъблече, докато ерекцията му растеше. И тогава невероятното отново се случи; импотентността му се прояви веднага щом проникна в нея. Той отчаяно се отпусна в леглото.

 

 

Очертаваше се мрачно бъдеще. Копнежът му за син никога нямаше да се осъществи. Нямаше да може да ощастливи жената, която обожаваше и която беше поставил на пиедестал.

Магда твърдеше, че е щастлива, че платоническата любов е по-важна от физическата, че той не бива да се тревожи и да се отчайва, защото това още по-малко ще допринесе за премахването на проблема.

Дитер си намери любовница, защото сексуалните му желания не бяха изчезнали, нито намалели.

Понякога му се искаше Магда да не е толкова търпелива — от това положението ставаше още по-непоносимо. Искаше му се тя да прояви разочарованието и яда си, да покаже, че се чувства излъгана, да го обвини — някак си да го накаже. Тя никога не направи подобно нещо — винаги беше кротка и доволна.

Дитер не се държеше мило с любовницата си, дори я мразеше. Питаше се как може да се люби с нея по цяла нощ, а да не успява да задоволи съпругата си.

 

 

Сякаш страданията на Магда не бяха достатъчни, че трябваше да изживее и друго — още по-голямо. Колебливо и с много такт тя спомена, че предвид обстоятелствата биха могли да имат дете чрез изкуствено оплождане.

Дитер преживя неописуемо унижение, докато обясняваше или по-скоро се опитваше да обясни на лекаря защо се налага това. Горчиво беше разочарованието на Магда, когато се установи, че не може да забременее, защото беше стерилна.

Предложи му да си осиновят дете, но Дитер отхвърли идеята — очевидно им беше съдено да останат бездетни. Ала тя продължи да копнее за майчинство.

 

 

Връзките му с жени продължиха. Обикновено бяха краткотрайни, с изключение на последната. Знаеше, че трябва да бъде по-дискретен, но афишираше любовниците си, защото по някакъв перверзен начин искаше Магда да разбере за тях. Навярно гневът й би му подействал като камшик, като бичуване, което би било облекчение за него. Мисълта, че тя може да го напусне, го изпълваше с отчаяние, но и с надежда, че чрез наказанието ще постигне освобождение. В същото време съзнаваше, че, ако жена му разбере и оправдае поведението му, това би било най-голямото му унижение.