Анита Бърг
Алчност (12)

Испания — наши дни

Дитер погледна часовника на таблото на колата — как лети времето. Пътуването беше леко — несъмнено ураганът беше накарал по-страхливите шофьори да останат по домовете си. Странно, през цялото време беше мислил за детството си.

— Ако въобще може да се нарече детство този период от живота ми — произнесе горчиво, сетне се усмихна. Често изтъкваше пред съпругата си, че онези трудни следвоенни години и колекцията от униформи и оръжия вероятно са в основата на сегашния му успех. Оказа се, че винаги се намират купувачи за подобни вещи — нищо не се беше променило.

Потръпна, като си спомни колко беше рискувал като момче. В онези дни притежаването на оръжие означаваше смърт или затвор; а той сновеше из Берлин въоръжен до зъби. Никому не минаваше през ум да спре едно дете — колко смешно наистина. Без да отмества поглед от пътя, извади напосоки един компактдиск, пъхна го в уредбата и в колата зазвуча музиката на Вагнер — подхождаше на душевното му състояние.

Късно вечерта пристигна в испанския крайбрежен курорт. В хотелската стая се изкъпа набързо, смени ризата и вратовръзката, провери дали куфарите са заключени и дали ключовете от стаята са в джоба му и излезе. Подмина асансьора и хукна надолу по стълбите — по служебните, а не по главните. Познаваше добре този вид стари хотели — асансьорите, както и официалните стълбища бяха удобни за наблюдение, докато служебните свършваха до малка врата близо до рецепцията, където винаги имаше тълпа от хора дори и по това време на нощта. Това беше единственият начин да се измъкне незабелязано на улицата.

Тръгна бързо по все още оживената главна улица. Когато се регистрираше в хотела, видя, че срещу асансьора седят двама мъже, които му се сториха съмнителни. Може би бяха съвсем безобидни пътници, но реши да не рискува. За да се подсигури, че никой не го следи, приложи обичайния трик — внезапно се обърна и тръгна в обратна посока; спря пред витрина на магазин; наведе се да завърже обувката си. Зад него нямаше „опашка“.

Спря на ъгъла на една от пресечките на главната улица. От едната страна имаше аптека, а от другата — малък универсален магазин. Извади от куфарчето новия брой на „Фигаро“ и се престори, че чете. След не повече от минута до него спря такси.

— Вие ли ангажирахте Хуан, господине? — попита шофьорът, подавайки глава навън.

— Сряда следобед — отвърна Дитер на испански със запъване — не владееше този език.

— Приятен ден е сряда. — Шофьорът се ухили, обърна се и отвори вратата.

Той се настани на задната седалка. Рядко използваше служебен транспорт, просто не му се налагаше. Сбърчи нос, като усети неприятната миризма на евтин тютюн, чесън и пот. Размърда се неловко върху седалката и съжали, че не е постлал вестника преди да седне, за да предпази дрехите си. Шофьорът потегли и се включи в потока коли, без да погледне преди това в страничното огледало — навярно разчиташе на закрилата на малката, евтина пластмасова иконка, окачена на предното стъкло.

Мъжът бъбреше непрекъснато, но Дитер не му обръщаше внимание. Нямаше време за празни приказки с шофьори на таксита, чийто език почти не разбираше. Отвори куфарчето си многозначително и извади папка с документи. Испанецът сви рамене, млъкна и се съсредоточи върху шофирането.

Не се зачете в документите — не беше необходимо, защото знаеше наизуст съдържанието им. Вместо това се загледа разсеяно през стъклото, докато таксито се движеше бързо из лабиринта от тесни странични улички. Следенето тук беше невъзможно. Нямаше представа къде се намира или накъде отива. Поради репутацията, която негово превъзходителство имаше, такава секретност беше задължителна.

Дори не беше сигурен защо е тук — вероятно заради „миналото“. Някога почти всичките му интереси бяха свързани с нелегалната търговия с оръжие, но това бяха сделки на дребно — доставка на оръжия за Палестина, за Ирландия, за някои африкански държави и навсякъде, където възникваше „малък проблем“, както той се изразяваше. С носталгия си припомни миналото, когато сновеше по моретата със старото си корабче, изплъзвайки се от властите. „Инфарктни“ би нарекъл сега моментите, когато митничарите се качваха на борда, за да претърсват и си отиваха с празни ръце. Сетне, в потайна доба на безлунна нощ, следваше среща и разтоварване в някой пуст залив. Да, възбудата в такива моменти можеше да се сравни само с оргазъм.

Дитер се размърда на седалката, смутен от „тази“ дума, която се мярна в съзнанието му.

От години не беше участвал в подобно „приключение“. Вече дори не виждаше оръжията, с които търгуваше, не оставяше писмени доказателства; сделките се осъществяваха чрез кодирани телефонни разговори, и то само с няколко подбрани едри купувачи като негово превъзходителство. Други поемаха риска да извършат транспортирането и предаването на стоката, докато той само участваше в голямата игра, анонимен и неоткриваем в случай на провал. През цялото време банковата му сметка в Женева растеше повече, отколкото това го интересуваше.

Вече нямаше смисъл да се занимава с незаконна търговия. Легитимните му сделки процъфтяваха. Богатството, което притежаваше, щеше да му бъде достатъчно до края на живота, а нямаше деца, за които да се безпокои. Но бизнесът с оръжие просперираше. Санкциите, които едни нации налагаха върху други, невероятно лесно се нарушаваха от хора като Дитер, които богатееха от липсата на съвест по света. Колкото пъти решаваше да прекрати тази дейност, идваше ново обаждане, на което не можеше да устои. Осъзнаваше, че е алчен, че желае все повече и повече пари — за всеки случай. Беше му навик от детинство, когато събираше пфениги, обръщаше ги в марки и ги криеше в стар чорап. Сега уреждаше сметките си само с швейцарски франкове и пренебрегваше щатските долари. Признаваше пред себе си, че брои милионите със същия трепет, с който някога пресмяташе своите няколкостотин марки.

Спирачките на таксито изскърцаха. Появи се голяма черна лимузина, чакала досега под някаква арка. Той безмълвно се прехвърли от таксито в лъскавия автомобил. Едва сега, разположил се на кожената седалка в лимузината с климатична инсталация, се почувства нормално.

Негово превъзходителство не му беше приятел — Дитер никога не се сприятеляваше с когото и да било. Не изпитваше никакви чувства към този човек. По същия начин не се интересуваше колко невинни хора ще бъдат убити след поредната сделка. Никога не би се задържал в бизнеса с „играчки“, ако беше обратното.

Лимузината напусна града и се отправи към планинските склонове; в мрака не се виждаше нищо. Ако се обърнеше да погледне през задното стъкло, щеше да види, че по морската повърхност блещукат като флуоресциращи перли отразените светлини на града.

След половин час влязоха през порта с дистанционен контрол и продължиха по дълга алея с кипариси от двете страни. Спряха пред голяма бяла сграда, която негово превъзходителство сигурно беше наел за случая.

— Скъпи Тото — извика Дитер, слизайки от колата, и протегна ръце към човека, облечен в бяла роба, който стоеше на стълбите и го очакваше.

— Колко се радвам да ви видя отново!