Анита Бърг
Алчност (24)

Англия — 1965

Лятото, когато Джейми навърши шестнайсет, беше от голямо значение.

Той се върна от училище за дългата лятна ваканция доволен — беше се справил сравнително добре с изпитите в края на срока. Не беше очаквал да постигне отличен успех, знаеше, че не е по силите му, защото не притежаваше изключителни умствени способности. Но знаеше, че чрез постоянни, макар и не прекалени усилия може да постига средни резултати. Баща му, който също никога не беше блестял с академичен ум, щеше да бъде доволен.

На масата в хола го чакаше писмо. Веднага позна почерка — едри букви като заврънкулки, изписани с черно мастило върху тънък бял плик. Изтича в стаята си на горния етаж, преди да го отвори. Беше покана от майка му да прекарат лятото заедно с нейни приятели в наетата от нея вила в Римини. Писмото беше закъсняло. Щеше да му бъде интересно да отиде, защото почти не се виждаха напоследък, а вече се чувстваше достатъчно голям, за да се държи подобаващо с изтънчените й приятели. Освен това беше на възраст, когато забавленията, устройвани от нея, го привличаха.

Обаче не и сега. Не и след като на празненството по случай завършването на срока след шестгодишно отсъствие от живота му тя неочаквано се появи и… го изложи пред приятелите му. Пристигна в училището, елегантна и красива както винаги — майка, с която всяко момче би се гордяло. Отначало се държеше естествено и очарова съучениците му, които се почувстваха по-свободни в нейно присъствие. Дългокосият мъж, когото водеше със себе си, беше достатъчно млад, за да й бъде син, което не се хареса на Джейми, ала още по-лошо впечатление правеше смешният му светлосин кадифен костюм. Идваше му да потъне в земята от срам, когато забеляза безвкусния златен пръстен, който мъжът носеше на малкия си пръст.

Щом видя, че съучениците му се смеят и си разменят шеги с нея, очевидно завладени от чара й, се поуспокои. Навярно не бяха обърнали особено внимание на приятеля й, или пък завиждаха на Джейми, че има такава еманципирана майка. Тя говореше твърде високо и се смееше твърде често и на момчето му мина през ума, че може би е пила. „Много важно“ — помисли си и се включи в оживения разговор.

По едно време момчетата се умълчаха, което го накара да се извърне, за да види причината. Зад него стоеше баща му — висок, изискан, с каменно изражение. На Джейми му се прииска баща му да не е винаги толкова сериозен.

— Добро утро, Попи! Добро утро, Джеймс!

— Татко!

— Скъпи Хари… колко си красив и колко добре изглеждаш! Уейн, любов моя, ще се съгласиш, че бившият ми съпруг изглежда божествено. — Тя хвана под ръка приятеля си. — Запознайте се — Уейн Деверо, моят бивш… лорд Грантли. Уейн ми прави прическите, нали така, миличък?

Джейми усети как приятелите му се побутнаха и изкикотиха.

— Господин Деверо! — Хари Грантли му подаде вежливо ръка.

— Ваша светлост! — Той се ухили глупаво.

— Как си, Хари?

Момчето се напрегна, без да знае защо. Усети, че зад невинния въпрос се крие някаква опасност, и изтръпна.

— Отлично, Попи, благодаря.

— Как е твоята проститутка, Хари? — Тя се изсмя пискливо. — Все така упорита ли е? — Смехът й премина в крясък.

— Искаш ли да опиташ от лакомствата, които съм донесъл, Джеймс? — запита баща му.

— С удоволствие, сър — отвърна момчето, обърна гръб на майка си и се отдалечи от групата заедно с баща си.

Погледна писмото. През онзи далечен ден беше пренебрегнал собствената си майка, защото това беше единственото разумно нещо, което можеше да стори при дадените обстоятелства. И ето, че сега пристигаше тази покана. Защо? Като извинение? Не знаеше дори дали да й отговори — ще трябва да попита баща си.

Прокара показалец по извивките на подписа. Изведнъж почувства тъга. Далечен и все още ясен спомен изплува в съзнанието му — беше уханието й. Подуши хартията — долови парфюма й. Ето кое беше възкресило миналото. Беше същият аромат, който се излъчваше от красивата и елегантно облечена Попи, когато тя идваше вечер при него, за да го целуне за „лека нощ“. Беше прочел някъде една мисъл на Уинстън Чърчил, който твърдеше, че майка му блестяла като вечерница и я обичал, но от разстояние. Разбираше какво означава признанието на великия мъж, защото като дете беше изпитал същото.

На вратата се почука.

— Влез — извика и пъхна поканата обратно в плика.

— Бихте ли предпочели да сервирам вечерята във всекидневната, мастър Джеймс? — запита икономът. — В трапезарията е много студено.

— Баща ми няма ли да вечеря вкъщи?

— Не, сър. Негова светлост замина вчера за Съединените щати — каза Фентън, без да успее да прикрие изненадата си, че Джейми не знае този факт.

— О, разбира се, колко глупаво от моя страна. — Удари се по челото. — Забравих, че го планираше. — Излъга, за да скрие унижението си. Баща му дори не беше благоволил да го уведоми.

— Едва ли си струва само заради мен да сервирате. Ще помоля готвачката да ми остави сандвичи и супа в термос. Излизам и ще вечерям по-късно.

— Както желаете, господин Джеймс. — Фентън леко се поклони и се оттегли заднешком през вратата по начин, който винаги будеше възхищение у Джейми.

Младежът обу джинси, облече спортна фланелка, метна върху раменете си пуловер и след няколко минути вече забързано крачеше през парка. Като малък винаги изтичваше при Лу, когато беше разтревожен. Нищо не беше се променило. Наближаваше шестнайсет, беше висок почти метър и осемдесет и многообещаващ играч на ръгби и все пак, когато беше разстроен, се нуждаеше от бившата си бавачка.

— Господи, всеки път като те видя, ми изглеждаш все по-висок и по-едър. Влизай. — Тя отвори широко вратата, той влезе в тесния вестибюл и запита:

— Няма ли да ме целунеш?

— Не знам дали е редно, станал си такъв голям момък. — Лу се поусмихна загадъчно и го погали по голото рамо. По тялото му премина тръпка и той извърна очи, за да не се издаде. Сетне се обърна тромаво и влезе във всекидневната — уютна стая с басмени перденца, малко канапе.

— Ако знаех, че ще дойдеш, щях да разтребя — опита се да се оправдае тя и вдигна купчината книги и списания от канапето, за да му направи място да седне.

— Нямаше да е по-хубаво, ако беше подредено.

— Предполагам, че си прав. Винаги съм твърдяла, че има по-важни неща в живота от домакинската работа.

— Обичам да си представям всичко тук по този начин — теб, книгите ти, телевизора, меката светлина на лампиона върху косата ти… — дрезгаво изрече Джейми, без да е наясно защо й казва всичко това.

— Нима? Колко мило. — Лу отново му се усмихна по странен начин. Усмивката й беше някак си загадъчна и замечтана, сякаш му изпращаше послание. — Какво ще пиеш, ябълков сок или да отворя бутилка вино?

— Вино, ако не те затруднявам — побърза да отвърне Джейми, защото ненавиждаше домашно приготвените питиета.

— О, Джейми, какво говориш? За теб съм готова на всичко. Ей сега ще донеса една бутилка.

Младежът все още стоеше прав. Струваше му се, че изпълва малката стая с присъствието си, че е попаднал в чужда за пола му територия, в която той, мъжът, се чувстваше неловко.

Тя се върна с виното и две чаши.

— Ще я отвориш ли? Хич не ме бива с тирбушона. — Изкикоти се и му подаде бутилката. Джейми се почувства ужасно горд.

— Е, уютно е тук, нали? — Лу седна на канапето и подви нозе под себе си.

— Винаги трябва да носиш синьо, отива ти — изрече той и му се стори, че гласът му прозвуча някъде отдалеч.

— А пък аз си мислех, че никога не забелязваш как е облечена старата ти бавачка.

— Не бъди глупава, разбира се, че забелязвам. — Приседна на канапето до нея.

— Изглеждаш разтревожен, какъв е проблемът?

— Никакъв. Навярно ставам по-чувствителен с възрастта.

— Хайде, изплюй камъчето. Знаеш, че всичко можеш да споделиш с Лу.

Тогава й разказа за поканата на майка си и защо не иска да отиде, и колко е обиден на баща си.

— Напомних му да те предупреди, че заминава. Баща ти е ужасно разсеян — някой път ще забрави собственото си име. — Лу напълни чашите.

— Виното е хубаво — обади се младежът.

— Подарък ми е.

— От някой обожател?

— Не бъди дързък — побутна го закачливо.

— Виждаш ли се често с баща ми?

— Сегиз-тогиз.

— Бих желал и с мен да е така — въздъхна момчето.

— Виж какво, Джейми, научих нещо от живота и то е, че никога не получаваш всичко, което желаеш, но ако все пак това някога се случи, най-често съжаляваш.

— Има моменти, когато искам да съм сирак.

— Ала не си. Имаш баща и винаги можеш да разчиташ на него, повярвай ми. Той те обича, Джейми, казвал ми го е.

— Но защо не и на мен?

— Защото е особен. Не можеш да промениш хората, момчето ми. Знам, че ти изглежда като стар досадник, но мисля, че се стеснява от теб.

— От мен?

— А ти не се ли стесняваш от него?

— Да, но това е различно.

— Не виждам разликата. — Лу го изгледа, наклонила глава.

— Знаеш ли, Лу, много си хубава — изтърси Джейми и се запита какво го накара да го каже и какво, за Бога, му става тази вечер.

— Е, благодаря ти, млади момко. Искаш ли да хапнеш? Ела да ми помогнеш.

Той я последва. В малката кухня се почувства още по-тромав и непохватен, докато тя сръчно приготви сандвичи.

— Не забравяй да сложиш кетчуп.

— Как бих могла.

— Странно, Лу, вече се чувствам по-добре. Разговорът с теб винаги помага.

— Радвам се, че мога да ти бъда полезна. — Раздруса бутилката със соса и я обърна. Червената течност се изля върху сандвичите, но част от нея изпръска тениската и джинсите на момчето.

— О, колко съм несръчна, извинявай. Свали тениската, за да я изчистя, и облечи пуловера.

Той се съблече внимателно, така че да не изцапа косата си. Жената постоя известно време, втренчена в него.

— Наистина си пораснал… — прошепна дрезгаво, а той се изчерви, забелязал леката усмивка на устните й. — О, погледни, джинсите ти също са изцапани. Стой така. — Обърна се, намокри кърпа, приклекна и започна да почиства петното от сос върху панталоните му.

Джейми стоеше вдървен като войник на парад, усещайки само нежните й докосвания. Невъобразима възбуда премина през тялото му. Не знаеше къде да погледне, когато почувства, че пенисът му се втвърдява.

— О, какво става тук? — прошепна тя и за най-голям ужас на Джейми, започна да сваля ципа на джинсите му. „Какво е намислила?“ — изтръпна той.

Лу го пое нежно, както би направила с ранена птичка. Усещането от докосването на меката, женска длан беше по-силно, отколкото момчето можеше да си представи — стори му се, че нещо в него ще експлодира.

— Какъв голям мъж си станал — чу я да казва, но гласът й сякаш бе заглушен, тъй като всичките му сетива бяха притъпени, освен едно — усещането за онова, което ставаше между краката му. Сетне се случи нещо, което подсъзнателно беше желал от доста време. Лу взе набъбналия му член в устата си, раздвижи устни и Джейми почувства, че всичката му кръв нахлува в него, уголемява го все повече и повече… потръпна, краката му отмаляха, не можеше да… трябваше… тялото му се изви като дъга…

— О, Господи, съжалявам, Лу — простена засрамено, когато спермата му я обля.

— Не се притеснявай, скъпи — погледна го усмихнато и се изправи. — Ела… — Хвана го за ръка и го поведе по стълбите. — Струва ми се, че имаш нужда от уроци.